Виктор Юго
Морски труженици (23)

II
Стъпка по стъпка в неизвестното

В замяна на това всеки ден виждаше „Дома на неустрашимите“. Не го правеше нарочно, но минаваше от тая страна. Случваше се така, че винаги се отбиваше по пътечката край градината на Дерюшет.

Една сутрин, като стоеше на тази пътечка, някаква градинарка, която излизаше от „Дома на неустрашимите“, казваше на друга жена: „Мис Летиери обича «сикал»“.

Той насади в градината си леха сикал. Сикалът е зеле с вкус на аспержи.

Градинската стена в „Дома на неустрашимите“ беше много ниска — можеше да се прескочи. Само мисълта за това би го ужасила. Но не беше забранено, когато минава както всички хора, да чуе разговора в стаите или в градината. Той не слушаше, а чуваше. Веднъж чу двете прислужници, Дуе и Грас, да се карат. Гласът им се носеше в цялата къща. Кавгата остана да звучи в ушите му като музика.

Друг път чу някакъв глас, който не приличаше на гласа на другите, и му се стори, че е гласът на Дерюшет. Избяга.

Думите, които този глас произнесе, останаха запечатани навеки в паметта му. Повтаряше си ги непрестанно. Тези думи бяха: „Подайте ми, моля, метлата!“

Лека-полека той стана по-смел. Веднъж даже се спря. Един ден Дерюшет, която не можеше да се види отвън, въпреки че прозорецът й беше отворен, свиреше на пианото си и пееше. Пееше своята песен „Красавецът Дунди“. Той пребледня, но събра сили да послуша.

Настана пролет. И един ден небето се разтвори: Жилиат видя Дерюшет да полива салатата.

Скоро не му стигаше само да се спре. Изучи привичките й, разбра кога излиза и я чакаше.

Внимаваше да не го забележат.

Лека-полека, докато в храстите цъфнаха рози и литнаха пеперуди, неподвижен и безмълвен с часове, скрит зад стената, без никой да го вижда, притаил дъх, той свикна да гледа как Дерюшет шета из градината. Свиква се и с отровата.

От своето скривалище той често слушаше Дерюшет да разговаря с мес Летиери в беседката, оградена с гъсти габъри, където имаше пейка. Ясно чуваше всичко.

Колко път беше изминал. Стигнал беше дотам, че дебнеше и подслушваше. Уви! Човешкото сърце е стар шпионин.

Имаше и друга пейка, която се виждаше — съвсем близо, на края на алеята. Дерюшет сядаше понякога на нея.

По цветята, които Дерюшет береше и поднасяше към носа си, той отгатна любимите й ухания. Тя предпочиташе мириса на повита, после на карамфила, после на орловите нокти, после на ясмина. Розата беше на пето място. Любуваше се на лилията, но не вдъхваше уханието й.

По избора на тези ухания Жилиат си създаваше мислена представа за нея. Свързваше всяко ухание с някое съвършенство.

Само при мисълта да заговори с нея косите му настръхваха.