Виктор Юго
Морски труженици (39)

II
Неочаквана ракия

В петък сутрин, на другия ден след заминаването на „Тамолипас“, Дюранд отплава за Гернсей.

Тя напусна Сен Мало в девет часа.

Времето беше ясно, нямаше мъгла, старият капитан Жертре Габуро изглежда беше дрънкал празни приказки.

Грижите на сийор Клюбен почти провалиха товаренето на парахода. На борда имаше само няколко вързопа парижка стока за „модните“ дюкянчета в пристанището Сен Пиер, три сандъка за болницата в Гернсей — единият с жълт сапун, другият със свещи и третият с френски и качествен испански гьон. Сийор Клюбен беше натоварил малко добитък — само няколко вола. Завързани бяха доста небрежно в трюма.

На борда имаше шест пътника: един гернсеец, двама търговци на добитък от Сен Мало, един „турист“, както се казваше вече по онова време, полусъстоятелен французин — навярно търговски пътник, и някакъв американец, който пътуваше, за да разпространява библията.

Дюранд, като изключим капитана — Клюбен, имаше още седем души екипаж: кормчия, моряк — въглищар, моряк — дърводелец, готвач, който помагаше и на палубата, когато се наложи, двама огняри и юнга. Единият огняр беше същевременно и машинист. Огнярят-машинист, много храбър и много умен холандски негър, избягал от захарните плантации на река Суринам, се наричаше Енбранкам. Негърът Енбранкам познаваше машината и я управляваше много добре. В първите дни чернокожият с появата си край пещта допринасяше доста много за сатанинския вид на Дюранд.

Кормчията, роден в Джерсей, а потомък на котантенските преселници, се наричаше Тангруй. Тангруй беше от благороден род в буквалния смисъл на думата.

Да безделничиш, значи да живееш по благородному: който не работи, е на почит. Занаятът унижава. Във Франция на времето правеха изключение само стъкларите. Благородниците се славеха само с празненето на бутилки и да правиш бутилки не беше унизително според тях. В Ламаншкия архипелаг, както и във Великобритания, който искаше да остане благородник, трябваше да остане богат. Работникът не можеше да бъде джентлемен. Ако е бил, преставаше да бъде. Старинните списъци на Кутанска епархия споменават знатния род Тангровил. В Нормандските острови обеднееш ли, веднага те заличават от списъка на благородниците. Достатъчно е да промениш произношението на фамилията. „Тангровил“ става „Тангруй“ — и свършено.

Така се беше случило и с кормчията на Дюранд.

Тангруй беше запазил древното качество на благородника — голям недостатък за кормчията, — напиваше се.

Сийор Клюбен упорито държеше за кормчията. Поел беше отговорност за него пред мес Летиери.

Кормчията Тангруй никога не напускаше парахода и спеше на борда.

Вечерта преди заминаването, когато сийор Клюбен се отби в доста късен час да навести парахода, Тангруй лежеше в койката си и спеше.

През нощта Тангруй се събуди. Той винаги се будеше нощем. Всеки пияница, който не е господар на себе си, си има скрито местенце. И Тангруй си имаше такова местенце — наричаше го „кантината“. Тайната „кантина“ на Тангруй се намираше в подводната част на трюма. Наредил я беше там, за да не буди съмнение. Уверен беше, че само той знае скривалището си. Капитан Клюбен като всеки трезвен човек беше строг. Кормчията скътваше в потайното кътче на трюма, в дъното на лотбака, малкото джин и ром, които успяваше да укрие от бдителното око на капитана, и почти всяка нощ имаше любовна среща с кантината си. Надзорът беше строг, пирът оскъден и нощните гуляи на Тангруй се ограничаваха с две-три набързо пийнати глътки. Понякога даже кантината беше празна. Тази нощ Тангруй неочаквано откри шише ракия. Радостта му беше голяма, но изненадата — още по-голяма. От небето ли му беше паднало това шише? Не можа да си спомни кога, нито пък как го е донесъл на парахода. Изпи го веднага. До известна степен от благоразумие — от страх да не го открият и да не му вземат ракията. Хвърли шишето в морето. На другия ден, като хвана кормилото, Тангруй леко се олюляваше.

Но управляваше парахода почти както обикновено.

Клюбен, както знаем, се върна да пренощува в „Странноприемницата Жан“.

Клюбен носеше винаги под ризата си пътнически кожен колан, в който държеше за всеки случай двадесетина гвинеи и го сваляше само нощем От вътрешната страна на колана, на самата кожа, той лично беше написал името си „сийор Клюбен“ с гъсто неизличимо литографско мастило.

Като стана, преди да замине, той мушна в колана желязната кутийка със седемдесет и петте хиляди франка в банкноти и както винаги пристегна колана на кръста си.