Виктор Юго
Морски труженици (34)

VI
Жакресард

Преди четиридесет години в Сен Мало имаше уличка, която се наричаше Кутанше. Тази уличка вече не съществува — засегна я благоустройството на града.

Две редици дървени къщи се навеждаха една към друга — делеше ги вада, която наричаха улица. Пешеходците вървяха разкрачени от двете страни на водата и блъскаха с глава или с лакът къщите в дясно и ляво. Тези стари бараки от времето на нормандското средновековие имаха почти човешки черти. Всяка къща приличаше на вещица. Вдадените навътре долни и издадените напред горни етажи, пречупените навеси, стърчащите отвсякъде железа приличаха на устни, бради, носове и вежди. Прозорчето е око — вещицата е едноока. Стената е сбръчкана буза с лишеи. Опират си челата, сякаш съзаклятничат. Следните думи на някогашната цивилизация — разбойническо гнездо, вертеп, леговище — са свързани с това строителство.

Една от къщите на улица Кутанше, най-голямата, най-славната и най-прославената, се наричаше Жакресард.

Жакресард беше дом на бездомниците. Във всички градове и особено в морските пристанища освен населението има измет. Тъмни личности — често и правосъдието не може да установи занятието им — любители на приключения, ловци на тъмни сделки, крадци, които си играят със собствената си съдба, всякакъв вид дрипи, носени по най-различен начин, опропастени измамници, фалирали личности, несъстоятелни хора, несполучили в кражбата и взлома (големите хищници винаги излизат сухи от водата), жени и мъже злосторници, развейпрах, без предразсъдъци и с пробити лакти, изпаднали в нищета обесници, зле наградени мерзавци, победени в обществения двубой, изгладнели някогашни хищници, дребни престъпници, просяци в пълния и жалък смисъл на думата — това е личният облик. Скотският лик на човека се намира там — духовната измет. Струпват се в един кът, където От време на време минава метлата, която се нарича полицейска хайка. Жакресард в Сан Мало беше такъв кът.

В такива вертепи не се срещат закоравели престъпници, разбойници, убийци — страшни рожби на невежеството и нищетата. Убиецът там е озверен пияница; крадецът е обикновен джебчия. По-скоро плюнка, а не измет на обществото. Скитници — да, но не разбойници. Все пак не бива да им се доверяваме. На това последно стъпало на човешкото падение се срещат страшни злодеи.

Жакресард беше по-скоро двор, не къща, и по-скоро кладенец, а не двор. Нямаше прозорци към улицата. Висока стена с пробита ниска врата й беше лицето. Дигнеш резето, бутнеш вратата и си в двора.

Сред двора, на самата земя, зееше дупка, оградена с камъни. Кладенец. Дворът беше малък, кладенецът — голям. Изкъртени камъни от улична настилка опасваха кладенеца.

Влезете ли вечер тук, но на своя отговорност, ще чуете шум от дишането на много хора, а ако луната и звездите са достатъчно силни, за да осветят тъмните очертания, които са пред погледа ви, ето какво ще видите.

Дворът. Кладенецът. Около двора, срещу вратата — навес, нещо като подкова, но квадратна подкова, гнила, съвсем открита галерия с дървен таван, подпирана тук-таме от каменни колони; в средата — кладенецът, около кладенеца, на сламена настилка, сякаш кръгла броеница, стърчаха подметки, изтъркани токове на ботуши, които се подаваха от пробити обувки, и много голи пети.

Ако окото пробие полумрака под навеса, отвъд краката ще различи безжизнено проснати, обзети от сън тела, лица, глави. Краката се опираха о кладенеца. При лошо време дъжд заливаше краката; през зимните нощи сняг засипваше телата.

Не всеки можеше да получи слама. Много голи тела се влачеха по камъните. Лягаха, капнали от умора, събуждаха се вкочанясали. Кладенецът, без ограда и капак, дълбок тридесет стъпки, вечно зееше. Валеше дъжд, капеха мръсотии, всички вади в двора се стичаха вътре. Ведрото за вода беше край него. Жадният пиеше. Отчаяният се давеше. Сънят на купището преминаваше във вечен сън. В 1819 година от кладенеца измъкнали четиринадесетгодишно момче.

За да бъдеш в безопасност в тоя дом, трябваше да си от „своите“. Чуждите бяха гледани накриво.

Познаваха ли се тия хора? Не. Те се подушваха. Стопанката на къщата беше млада, доста хубава жена, измита понякога с кладенчевата вода, с дървен крак и шапчица с панделки.

Призори дворът опустяваше. Наемателите отлитаха.

В двора имаше петел и кокошки, които кълвяха цял ден на купището. Пресичаше го напречна греда върху два стълба, която напомняше бесилка, напълно уместна за такава обстановка. Сутрин, след дъждовни нощи, на гредата често се сушеше мокра и изпокаляна копринена рокля, която беше на жената с дървения крак.

Над навеса, имаше един етаж, който също като него опасваше двора, а над етажа имаше таван. Гнила дървена стълба, която прорязваше тавана на навеса, водеше горе; разклатена стълба, по която шумно се люшкаше стопанката.

Временните наематели, които плащаха седмично или всеки ден, живееха в двора. Постоянните наематели живееха в къщата.

Прозорци без стъкла; рамки без врата; комин без огнище — това беше къщата. От стая в стая, безразлично в коя, се минаваше през голяма четвъртита дупка, която някога е била врата, или през триъгълен отвор между гредите на разрушената стена. Падналата мазилка покриваше пода.

Къщата се държеше като по чудо. Вятърът я разклащаше. Наемателите едва се изкачваха по хлъзгавите изтрити стъпала на стълбата. Всичко зееше. Тя попиваше зимния студ, както гъба попива водата. Многото паяци предвещаваха, че няма да се срути скоро. Никаква покъщнина. От два-три изтърбушени сламеника в кътовете се подаваше повече смет, отколкото слама. Носеше се лека отвратителна миризма.

Прозорците гледаха към двора. Гледката представляваше натъпкана боклукчийска каруца. Вещите — да не говорим за хората, които гниеха там, ръждясваха и плесенясваха — бяха неописуеми. Сметта беше смесена — падаха стени, падаха хора. Развалините бяха осеяни с отрепки.

Постоянните наематели влизаха през дворната врата; посетителите влизаха през дюкянчето.

Какво представляваше това дюкянче?

На високата стена към улицата беше пробито в дясно от вратичката за двора правоъгълно отверстие, едновременно врата и прозорец, с капак и рамка — единственият капак в цялата къща с панти и резета и единствената рамка със стъкла. Зад този прозорец, който гледаше към улицата, имаше стаичка, пристройка към навеса — спалня. На вратата към улицата беше написано с въглен: „Тук се продават рядкости“. Думата се употребяваше още по онова време. На три полици, прикрепени една над друга зад стъклото, се виждаха няколко фаянсови гърнета без дръжки, продупчен тук-там китайски чадър, който не можеше да се отваря и затваря, безформени железни и глинени отломки, продънени мъжки и женски шапки, три-четири раковини, няколко пакета стари кокалени и медни копчета, табакера с лика на Мария Антоанета и един изпокъсан том от „Алгебрата“ на Боабертран. Тази отбрана стока бяха „рядкостите“. Задна врата свързваше дюкянчето с двора, където се намираше кладенецът. В дюкянчето имаше маса и столче. Продавачка беше жената с дървения крак.