Виктор Юго
Морски труженици (33)

V
Опустошители на гнезда

Горе-долу към съботата, която сийор Клюбен прекара в Тортвал, се случи едно странно събитие, малко известно в началото в тоя край, което излезе на бял свят много по-късно. Много неща, както отбелязахме, се премълчават под влиянието на страха, който са вдъхнали на очевидците.

През нощта в събота срещу неделя — определяме времето и смятаме, че не грешим — три деца се изкачваха по стръмния пленмонски бряг. Децата се прибираха в село. Връщаха се от морето. Те бяха от тъй наречените „опустошителни гнезда“. Навсякъде от брега, където има скали и пукнатини в канарите над морето, има много деца, които опустошават гнездата. Споменахме вече за тях. Спомняме си, че Жилиат се тревожеше и за птиците, и за децата.

Опустошителите на гнезда са нещо като океански пакостници с доста дръзко държане.

Нощта беше много мрачна. Гъста мъгла закриваше небосклона. Тортвалската камбана, която беше кръгла и островърха и приличаше на шапка на вълшебник, удари три часа.

Защо тези деца се връщаха толкова късно? Много просто. Ходили бяха на лов за яйца от чайки в „Долната купчина грах“. Пролетта беше мека и любовта на птиците започна много рано. Децата дебнели полета на птиците над гнездата им и залисани в усилен лов, забравили за времето. Приливът ги обградил: не могли да се доберат навреме до заливчето, където била вързана лодката им, и чакали отлива на един от върховете на „Долната купчина грах“. Затова се прибираха през нощта. Майките очакват с трескава тревога децата да се приберат, после като се успокоят, тревогата се заменя с радост, избухва в гняв, накипява в сълзи и се разсейва в плесници. И те бързаха доста разтревожени. Бързаха така, че на драго сърце биха се забавили, със скритото желание да не стигнат. Очакваше ги прегръдка, смесена с плесници.

Само едно от тях нямаше от какво да се бои — то беше сирак. Беше французин, без баща, ни майка, доволно в тоя миг, че няма майка. Никой не искаше да го знае и нямаше да го бият. Другите бяха от Гернсей, от самата тортвалска енория.

Като изкачиха стръмните канари, тримата немирници стигнаха възвишението, където се издига къщата с духовете.

Първо се изплашиха, нещо, което се случва с всеки минувач и най-вече с всяко дете в такъв час и на такова място.

Искаше им се да си плюят на петите, искаше им се също да се спрат и да погледат.

Спряха се.

Погледнаха къщата.

Тя беше съвсем черна и страшна.

Сред пустото възвишение се издигаше мрачна грамада, някакъв грозен израстък с правилни очертания, висока правоъгълна маса, сякаш грамаден олтар на мрака.

Първата мисъл на децата беше да избягат, втората — да се приближат. Никога не бяха виждали тоя дом в такъв час. Понякога страхът е любопитен. С тях беше и малкият французин, затова се приближиха.

Известно е, че французите не вярват в нищо.

При това общата опасност успокоява; страхът на трима насърчава.

И после те бяха ловци и деца; тримата заедно нямаха тридесет години; те търсеха, ровеха, дебнеха скритото — как да се спрат насред път? Пъхаха си носа в едно гнездо, защо да не го пъхнат и в друго? Тръгнеш ли на лов, увличаш се; тръгнеш ли по нечии дири, попадаш в зъбчато колело. След като си надничал в толкова птичи гнезда, иска ти се да понадникнеш и в някое гнездо на духове. Защо да не проучиш ада?

Тая смесица от смътни и несъзнателни мисли, които се въртяха в главите на гернсейските пакостници, ги направи дръзки. Те тръгнаха към къщата.

Детето, което им беше водач в това смело начинание, беше достойно за това звание. Това решително момче, чирак, който калафатеше корабите, беше от ония деца, които спят в корабостроителницата, на сламата, под някой навес, сами изкарват хляба си, имат груб глас, катерят се с удоволствие по стените и дърветата, най-невъзмутимо берат ябълките по пътя и работят при поправките на военните кораби — син на случая, щастливо дете, весел сирак, роден във Франция и не се знае къде — две причини, за да бъде смел — готов да даде на бедняка двойно, много лош, много добър, рус, дори със златисти коси, разговарял даже с парижани. Засега той печелеше по шилинг на ден, като калафатеше лодките на рибарите. Хрумнеше ли му, зарязваше работата и тръгваше да обира птичи гнезда. Такъв беше малкият французин.

От пустата местност вееше ужас. Лъхаше някаква зловеща неприкосновеност. Страшно място. Съвсем близо до безмълвното и голо възвишение зееше пропаст, където се губеше стръмният му склон. Морето долу беше тихо. Никакъв вятър. Стрък трева не се полюшваше.

Пакостниците пристъпваха бавно с малкия французин на чело и се взираха в къщата.

Един от тях, като разказваше по-късно случая или по-скоро това, което беше запомнил, добавяше: „Тя беше безмълвна“.

Приближаваха се, притаили дъх, сякаш се приближаваха към страшен звяр.

Изкачиха стръмната пътечка зад къщата, която свършва край морето, до почти недостъпен скалист провлак; стигнаха доста близо до къщата; виждаха само южната стена със зазиданите прозорци; не смееха да свърнат в ляво — нали щяха да видят лицето с двата прозореца — нещо много страшно!

Все пак се решиха, когато малкият им водач им прошепна съвсем тихо: „Давайте в ляво. Там е хубаво. Трябва да видим черните прозорци.“

„Дадоха в ляво“ и излязоха от другата страна.

Двата прозореца светеха.

Децата побягнаха.

Когато бяха далеч, малкият французин се обърна:

— Виж ти — каза той, — не свети вече.

И наистина прозорците бяха тъмни. Къщата се открояваше, сякаш изрязана с ножици, на мъгливото сиво небе.

Страхът не премина, но любопитството се върна. Пакостниците се приближиха.

Изведнъж и двата прозореца светнаха едновременно.

Двамата тортвалци пак си плюха на петите и побягнаха. Френското дяволче не пристъпи, но не отстъпи. То се закова на мястото си с лице към къщата, вперило поглед в нея.

Светлината угасна, после пак блесна. Ужасно! Светлината хвърляше леко огнено отражение върху влажната от нощната роса трева. По едно време тя очерта на вътрешната стена на къщата големи черни сенки, които се движеха, и грамадни глави.

Много ясно — къщата нямаше таван, не беше преградена, имаше само покрив и четири стени и единият прозорец, не можеше да бъде осветен, без да бъде и другият.

Двамата пакостници видяха, че другарчето им стои и се върнаха стъпка по стъпка, един зад друг, разтреперани, любопитни Малкият французин им пошепна съвсем тихо: — В къщата има духове. Видях носа на единия. Двете тортвалчета се сгушиха зад французина и изправени на пръсти над рамото му, скрити зад него като зад щит, изправен срещу опасността, успокоени, че той е преградата между тях и духовете, също погледнаха.

И къщата сякаш ги гледаше. В необятния безмълвен, мрак тя имаше две огнени зеници. Това бяха прозорците. Светлината ту трепваше, ту се засилваше и пак изчезваше като всички светлини от тоя род. Тия зловещи блещукания навярно се дължат на непрестанното движение в ада. Вратата ту се отваря, ту се затваря. Прозорчето на гробницата прилича на разбойнически фенер.

Изведнъж нещо черно, съвсем непрогледно, прилично на човек, се изправи на единия прозорец, като че идеше отвън, и потъна в къщата. Сякаш някой влезе.

Обикновено крадците влизат през прозорците. Светлината за миг пламна, после угасна и вече не се появи. В къщата пак витаеше мрак. Тогава се чу някакъв шум. Сякаш шум от гласове. Така е винаги. Когато виждаш, не чуваш, не виждаш ли — чуваш.

Нощта в морето е необикновено тиха. Там мрачното безмълвие е по-дълбоко от другаде. Няма ли вятър и вълни в това немирно пространство, където обикновено не се чува плясъкът на орлови криле, ще чуеш и муха да бръмне. Гробният покой придаваше зловеща яснота на звуците, които долитаха от къщата.

— Да идем да видим — каза малкият французин. И пристъпи към къщата.

Другите две деца бяха толкова изплашени, че се решиха да го последват. Не смееха вече да избягат сами.

Тъкмо бяха отминали голямата купчина съчки, която, кой знае защо, ги успокояваше в самотата, от един храст излетя кукумявка. Имаше нещо тревожно в нейния неравен крив полет. Птицата мина косо край децата и втренчи в тях кръглите си очи, които блестяха в мрака.

Децата зад малкия французин поизтръпнаха.

Той подразни кукумявката:

— Много късно, врабчо. Не му е времето. Искам да видя. И пристъпи напред.

Скърцането на грубите подковани обуща по жълтугата не заглушаваше шума от къщата, който се увеличаваше и намаляваше със спокойната равномерност на продължителен разговор.

След миг той добави:

— В същност само глупците вярват в призраци.

При опасност дързостта свързва изоставащите и ги тласка напред.

Двете тортвалчета пак тръгнаха стъпка по стъпка след малкия си водач.

Къщата с духовете сякаш безмерно растеше. В тая зрителна измама, последица на страха, имаше и нещо действително. Къщата наистина растеше, тъй като те се приближаваха към нея.

В това време гласовете, които долитаха от къщата, ставаха все по-ясни и по-ясни. Децата слушаха. Слухът също се изостря. Не беше шушукане, а нещо по-силно от шепот, по-слабо от многогласен шум. От време на време се открояваха една-две ясни, отчетливи думи. Бяха неразбираеми и звучаха странно. Децата се спираха, ослушваха се, после пак тръгваха напред.

— Разговор на духове — пошепна малкият пакостник, — но аз не вярвам в духове.

На малките тортвалчета много им се искаше да се сгушат зад купчината съчки, но тя беше вече далеч, а другарчето им продължаваше да върви все напред и напред към къщата. Страх ги беше да останат с него, но не смееха и да го напуснат.

Объркани, те го следваха стъпка по стъпка.

Той се обърна към тях и им каза:

— Знаете, че това са празни приказки. Няма нищо.

А къщата ставаше все по-голяма и по-голяма. Гласовете ставаха все по-ясни и по-ясни.

Децата се приближаваха.

Като стигнаха къщата, видяха, че там блещука някаква светлина. Смътна светлина, една от светлините на ония разбойнически фенери, за които споменахме преди малко и които светят на магьосническите събрания.

Съвсем се приближиха и спряха.

Едното тортвалче се реши да направи следната забележка:

— Не са призраци.

— Какво виси на прозореца? — запита другото.

— Прилича на въже.

— Змия е.

— Въже от обесен — заяви важно французинът. — То им помага. Но не вярвам в това.

С три скока, а не с три крачки той се намери до стената на къщата. Имаше нещо трескаво в тая смелост.

Изтръпнали, двете момчета го последваха и се прилепиха до него, притиснати едното о дясната, другото о лявата му страна. Децата долепиха ухо до стената. Разговорът в къщата продължаваше.

Ето какво си говореха духовете на испански:

— Значи решено?

— Решено.

— Уговорено?

— Уговорено.

— Един човек ще чака тук и ще може да се прехвърли с Бласкито в Англия, нали така?

— Срещу заплащане?

— Срещу заплащане.

— Бласкито ще го вземе на гемията си.

— И няма да го пита откъде е, нали?

— То не е наша работа.

— Няма ли да го пита за името му?

— Името е празна работа. Кесията да е пълна.

— Добре. Той ще чака в тая къща.

— Трябва да има храна.

— Ще има.

— Къде?

— В куфара, който донесох.

— Много добре.

— Мога ли да оставя куфара тук?

— Контрабандистите не са крадци.

— А вие кога заминавате?

— Утре сутрин. Ако познатият ви беше готов, можеше да дойде с нас.

— Не е готов.

— Негова работа.

— Колко дни ще трябва да чака в тая къща?

— Два, три, четири дни. Повече или по-малко.

— Бласкито положително ли ще дойде?

— Положително.

— Тук? В Пленмон?

— В Пленмон.

— Кога?

— Идущата седмица.

— Кой ден?

— Петък, събота или неделя.

— Няма да излъже?

— Той ми е съименник.

— Идва ли при лошо време?

— Идва. Не се бои. Аз съм Бласко, той е Бласкито.

— Значи положително ще дойде в Гернсей?

— Той идва единия месец, аз — другия.

— Разбирам.

— Като смятаме от идущата събота, с други думи, точно една неделя от днес, няма да минат и пет дни и Бласкито ще дойде.

— Ако морето е много бурно?

— Бласкито ще се позабави, но ще дойде.

— Откъде ще дойде?

— От Билбао.

— Къде ще замине?

— За Портланд.

— Добре.

— Или за Торбей.

— Още по-добре.

— Вашият познат може да бъде спокоен.

— Бласкито няма ли да го издаде?

— Подлеците са предатели. Ние сме доблестни. Морето е храм на зимата. Предателството е храм на ада.

— Никой ли не ни подслушва?

— Никой не може да ни чуе и да ни види. Страхът е превърнал това място в пустиня.

— Зная.

— Кой би се осмелил да ни подслушва?

— Вярно.

— Пък и да ни подслушват, няма да ни разберат. Ние говорим такъв дивашки език, че никой не може да ни разбере. Щом го знаете — вие сте наш човек.

— Дойдох, за да се уговорим.

— Така.

— Сега си тръгвам.

— Добре.

— Ами ако пътникът поиска Бласкито да го закара другаде, не в Портланд или Торбей?

— Да си приготви повече пари.

— Бласкито ще изпълни ли желанието на пътника?

— Бласкито ще изпълни желанието на парите.

— Дълъг ли е пътят до Торбей?

— Зависи от вятъра.

— Осем часа?

— И повече, и по-малко.

— Бласкито ще послуша ли пътника си?

— Ако морето послуша Бласкито.

— Ще му се заплати добре.

— Златото си е злато, вятърът — вятър.

— Вярно.

— Човек разполага със златото, както си иска. Бог разполага с вятъра, както си иска.

— Човекът, който смята да отплава с Бласкито, ще бъде тук в петък.

— Добре.

— По кое време ще пристигне Бласкито?

— През нощта. Ние пристигаме през нощта. Тръгваме нощем. Морето ни е жена, нощта — сестра. Жената понякога ни изменя, сестрата — никога.

— Разбрахме се. Сбогом, момчета.

— Лека нощ. Една ракийка?

— Благодаря.

— По-добра е от сироп.

— Имам думата ви.

— Името ми е Честна дума.

— Сбогом.

— Вие сте благородник и кавалер.

Ясно беше, че само дяволи можеха да разговарят така. Децата не слушаха повече и този път си плюха на петите — най-после победен, малкият французин тичаше по-бързо от другите.

Следния вторник сийор Клюбен пак пристигна с Дюранд в Сен Мало.

„Тамолипас“ беше все още на пристанището.

Като дръпна от лулата си, сийор Клюбен запита стопанина на „Странноприемницата Жан“:

— Кога ще отплава „Тамолипас“?

— Другиден, в четвъртък — отвърна стопанинът.

Вечерта Клюбен вечеря на масата на бреговата охрана и противно на навика си излезе след вечерята. По тази причина кантората на Дюранд остана без човек и той едва не провали натоварването на парахода. Нещо необичайно за толкова изпълнителен човек!

Изглежда, бе разговарял известно време с приятеля си сарафин.

Прибра се два часа, след като ногетската камбана би да се загаси огънят. Тя биеше в десет часа. Прибра се, с други думи, в полунощ.