Виктор Юго
Морски труженици (62)

III
Sub re^[1]

Човекът, който вършеше всичко това, беше станал страшен.

В разновидния труд Жилиат изразходваше всичките си сили едновременно; трудно ги възстановяваше.

Лишения от една страна, умора от друга и той беше отслабнал. Косите и брадата му бяха пораснали. Нямаше вече нито една здрава риза. Ходеше бос — вятърът отнесе едната му обувка, морето — другата. Парчетата от първобитната и много опасна наковалня, на която работеше, бяха изранили китките и ръцете му — отпечатък на труда. Тия рани, по-скоро драскотини, а не рани, бяха леки, но острият вятър и солената вода ги подлютяваха.

Гладен беше и жаден, мръзнеше от студ.

Съдът с прясна вода беше празен. Част от ръженото брашно отиде за лепило, другото бе изядено. Имаше само малко сухар.

Чупеше го със зъби — нямаше вода да го накисне.

Малко по малко, ден след ден силите му го напускаха.

Страшната скала му изсмукваше живота.

Водата и храната бяха въпрос; сънят също.

Ядеше, когато успееше да улови някоя морска мокрица или рак; пиеше, щом видеше морска птица да се спуска на върха на някоя канара. Изкатерваше се там и намираше дупка с малко прясна вода. Пиеше след птицата, понякога и заедно с нея; чайките и мартините бяха свикнали с него и не отлитваха, когато той се приближи. И когато беше най-гладен, Жилиат не им причиняваше никакво зло. Спомнете си, че той се отнасяше с някакво суеверие към тях. Птиците от своя страна не се бояха вече от него — нали косите му бяха настръхнали и страшни, а брадата дълга; промяната в лицето му ги успокояваше; не виждаха вече в него човек, смятаха го за звяр.

Птиците и Жилиат сега бяха добри приятели. Бедните се поддържат. Докато Жилиат имаше брашно, ронеше им трохи от питките, които си печеше; сега пък те му показваха мястото, където има вода.

Ядеше мекотелите сурови; те утоляваха до известна степен жаждата. А раците печеше; нямаше съд и ги печеше на два нажежени на огъня камъка, като диваците на остров Ферое.

Но равноденствието вече се проявяваше по-малко; валеше дъжд, и то враждебен дъжд. Не проливни, не обилни дъждове, а дълги, тънки иглички, ледени, остри, пронизващи, които пробиваха дрехите на Жилиат до кожата, а кожата до костите. Този дъжд даваше малко прясна вода, а мокреше много.

Скъперник в помощта, а щедър на бедствия — такъв, беше този недостоен за небето дъжд. Той се лееше върху Жилиат денем и нощем повече от седмица.

Спеше нощем в дупката си, в канарата, само защото беше капнал от работа. Големите морски комари го жилеха. Събуждаше се цял отекъл.

Имаше треска и тя го крепеше; треската е помощ, която убива. Той несъзнателно дъвчеше лишеи и смучеше листа от див хрян — хилави издънки на безплодните пукнатини сред скалите. В същност той не обръщаше голямо внимание на болките си. Нямаше време да се отвлича от работата си и да мисли за себе си, за Жилиат. Машината на Дюранд беше добре. Това му стигаше.

Всеки миг работата му налагаше да се хвърля в морето, после да излиза на суша. Влизаше във водата и излизаше от нея, както човек минава от стая в стая в своя дом.

Дрехите му бяха вечно мокри. Те бяха пропити с вода от дъждовете, които не преставаха, и с морска вода, която никога не изсъхва. Жилиат живееше мокър.

Да живееш мокър става навик. Бедните ирландци — старци, майки, почти голи девойки и деца, — които прекарват зимата на открито под проливни дъждове и сняг сгушени един до друг край стените на лондонските къщи, живеят и умират мокри.

Да си мокър и жаден — Жилиат понасяше тази остра мъка. Той смучеше от време на време ръкава на блузата си.

Огънят, който палеше, не можеше да го сгрее; огънят на открито не помага много; от едната страна се припичаш, от другата мръзнеш.

Облян в пот, Жилиат зъзнеше.

Всичко се опълчваше срещу Жилиат в някакво враждебно мълчание. Той се чувствуваше във враждебен лагер.

Жилиат гореше и тръпки го побиваха. Огънят го пареше, водата го сковаваше, от жаждата го тресеше, вятърът разкъсваше дрехите му, гладът — стомаха. Той понасяше мъчителния гнет на обединените срещу него сили. Своеволни спънки, изпълнени със злобно единодушие, прииждаха от всички страни към Жилиат. Жилиат ги чувствуваше неумолимо надвиснали над него. Нямаше никаква възможност да се избави от тях. Сякаш бяха живи същества. Жилиат усещаше скрития им напън и ненавистта, с които искаха да го сразят. Можеше да избяга — това зависеше само от него; но щом оставаше, трябваше да се справи с невидимия враг. Той не можеше да го прогони и се мъчеше да го унищожи.

Положението на Жилиат в тази тревожна обстановка напомняше опасен дуел с вероломен противник.

Той работеше неуморно както преди. Но докато работата напредваше, работникът линееше. Сякаш дивата природа в страха си от човешкия дух беше решила да унищожи човека. Жилиат устояваше и чакаше. Бездната започваше да го изтощава. Какво ли щеше да направи после бездната?

Двойният Дувър, този гранитен дракон, дебнещ в откритото море, беше допуснал Жилиат. Позволил му беше да влезе и да работи. Този прием приличаше на гостоприемството на зинала паст.

Всичко беше против Жилиат, нищо не беше с него; той беше сам, изоставен, отслабнал, изтощен, забравен. Оставаше му празната кошница и ощърбените и изпочупени сечива — жажда и глад денем, студ нощем, рани и дрипи, парцали върху гнойните рани, разкъсани дрехи, разранено тяло, издраскани ръце, кървави крака, слабо бледосиво лице, но пламък в очите.

Горд пламък — проява на волята. Човешкото око е създадено така, че отразява нашето достойнство. Ние се изявяваме чрез светлината в нашите очи. Дребните душички мигат, в очите на великите души бляскат мълнии. Ако нищо не блести между ресниците, няма никаква мисъл в мозъка, никаква любов в сърцето. Който обича, желае, а който желае, свети и блести. Решителността възпламенява погледа; чуден пламък, който се разгаря от изгорелите плахи мисли. Упоритите хора са възвишени. Само смелият има само един стремеж, само доблестният има само една страст, само мъжественият има само една добродетел; упоритият в същност е велик. Почти цялата тайна на великите души се заключава в думите: „Бъди упорит“.

Посредствените се разколебават пред най-благовидния предлог, силните — никога. Те се съмняват в гибелта и са уверени в победата.

Жилиат сякаш с всички сили се беше вкопчил в невъзможното, успехът беше слаб и бавен, трябваше да изразходва много, за да се сдобие с малко — това го правеше велик, това го правеше възторжен.

За да издигне четири греди над разбития параход, за да изсече и отдели спасяемата част на този параход, за да закрепи към тази разбита част четири макари с техните въжета, бяха необходими толкова приготовления, толкова труд, толкова лутане, толкова тежки нощи и мъчителни дни — в това се състои мъката на този, който работи сам. Жилиат не само беше приел тая мъка, той я бе пожелал. В страха си от съперник, защото съперникът можеше да се превърне в противник, той не потърси помощ. Страхотното начинание, рискът, опасността, работата, която сама се усложняваше, смъртта, която можеше да сполети спасителя при спасяването, гладът, треската, лишенията, неволята — той пое всичко сам.

Жизнеността постепенно го напускаше. Той едва забелязваше.

Изтощението на силите не изтощава волята. Вярата е на второ място, на първо място е волята. Пословичните планини, които вярата пренася, са нищо пред възможностите на волята. Силите, които Жилиат губеше, се заменяха с упоритост. Тялото слабееше под ударите на суровата природа, но духът укрепваше.

Жилиат не чувствуваше никаква умора или по-скоро, не я признаваше. Душевната твърдост, която не се огъва пред телесното изтощение, е огромна сила.

Жилиат виждаше успехите в работата си и не виждаше нищо друго. Целта, която той почти постигаше, го замайваше. Понасяше всички страдания с една-едничка мисъл. Напред!