Виктор Юго
Морски труженици (42)

V
Възторгът на Клюбен достига своя връх

Чу се трясък. Сблъскването на параход с подводна скала в открито море е един от най-зловещите звуци, които човек може да си представи. Дюранд се закова на мястото си.

От удара много пътници паднаха и се отърколиха на палубата.

Гернсеецът вдигна ръце към небето.

— Ханоа! Нали ви казвах! Продължителен вик екна на парахода:

— Загубени сме!

Резкият, сух глас на Клюбен заглуши вика:

— Никой не е загубен. Тихо!

Черното голо до пояса тяло на Енбранкам се подаде от люка на машинното отделение. Негърът заяви спокойно:

— Капитане, влиза вода. Машината ще угасне. Страшен миг!

Ударът в скалата приличаше на самоубийство. Да беше нагласен нарочно, надали щеше да бъде по-страхотен. Дюранд връхлетя върху скалата, сякаш я нападаше. Остър връх от скалата се беше забил като гвоздей в парахода. Вътрешната обшивка беше разбита на повече от квадратен сажен. Форщевенът беше счупен, носовата част разбита. Зиналият корпус поглъщаше водата с ужасно кипене. Рана, през която нахлуваше гибелта! Ударът беше толкова силен, че въжетата, с които беше привързано кормилото, се скъсаха и освободеното кормило се блъскаше от една страна в друга Подводната скала беше пробила парахода и наоколо не се виждаше нищо — само непрогледната, гъста, сега почти черна мъгла. Настъпваше нощ.

Носът на Дюранд беше потопен във водата. Приличаше на кон, на когото бик е забил своя рог в търбуха.

Тя беше мъртва.

Започваше приливът, който се чувствуваше в морето.

Тангруй беше изтрезнял; няма пияни по време на корабокрушение; той слезе на долната палуба, върна се и каза:

— Капитане, трюмът е залян. След десет минути водата ще стигне височината на шпигалите.

Пътниците тичаха ужасени по палубата, кършеха ръце, навеждаха се над борда, гледаха машината и правеха всички излишни движения, които поражда суматохата. Туристът беше припаднал.

Клюбен махна с ръка и всички млъкнаха. Той запита Енбранкам:

— Още колко време може да работи машината?

— Пет-шест минути.

После се обърна към гернсееца.

— Аз бях на кормилото. Вие забелязахте скалата. В кой риф на Ханоа се блъснахме?

— В Чайка. Преди малко, като светна, много ясно различих Чайка.

— Щом сме на Чайка — продължи Клюбен, — то Големият Ханоа е в дясно от нас, а Малкият в ляво. Ние сме на една миля от брега.

Екипажът и пътниците слушаха внимателно, изтръпнали, от страх, вперили поглед в капитана.

Да се облекчава параходът, беше безсмислено и излишно. За да хвърлят товара в морето, трябваше да отворят люковете, а това увеличаваше възможността на водата да нахлуе в парахода. Да пускат котва — излишно — и така бяха приковани към скалата. После, ако пуснат котва на това дъно, веригата щеше да се оплете в щока. Машината не беше повредена и можеха да я използуват, докато гори огънят, с други думи — още няколко минути — с последни усилия с парата и колелата имаха възможност да дадат заден ход и да се измъкнат от скалата. В такъв случай щяха да потънат веднага. Скалата до известна степен запушваше дупката и не пропускаше вода. Служеше за преграда. Открият ли дупката, нямаше да имат възможност да спрат водата и не биха се справили с помпите. Измъкнеш ли кинжал, забит в сърцето, ще убиеш веднага ранения. Измъкнат ли се от скалата, щяха да потънат.

Воловете, заливани от водата в трюма, започнаха да мучат.

Клюбен даде команда:

— Спуснете лодката!

Енбранкам и Тангруй се втурнаха и развързаха лодката. Останалият екипаж гледаше вкаменен.

— Всички на работа! — викна Клюбен. Този път всички се подчиниха.

Клюбен продължи да командува хладнокръвно.

Спуснаха лодката в морето.

В същия миг колелата на Дюранд спряха да работят, димът изчезна — пещта беше заляна.

Пътниците се плъзгаха по сходнята или се спускаха по подвижните въжета, с които се управляват платната, и по-скоро падаха, а не слизаха в лодката. Енбранкам дигна припадналия турист, занесе го в лодката, после се върна на парахода.

Моряците се втурнаха след пътниците. В краката им се търкаляше юнгът; те тъпчеха детето. Енбранкам прегради пътя.

— Никой няма да мине преди момчето — заяви той.

И отстрани с черните си ръце моряците, грабна юнга и го подаде на пътника гернсеец, който стоеше прав в лодката и пое детето.

Като спаси юнга, Енбранкам се отдръпна и каза на другите:

— Минавайте.

В това време Клюбен се отби в каютата си и събра наедно параходните книжа и инструментите. Свали и компаса от нактоуза. Книжата и инструментите предаде на Енбранкам, а компаса на Тангруй и им каза:

— Слизайте в лодката.

Слязоха. Екипажът ги беше преварил. Лодката се изпълни. Вълните стигаха до борда й.

— Сега тръгвайте — викна Клюбен.

— А вие, капитане?

— Аз оставам.

При корабокрушение хората имат малко време да разсъждават, а още по-малко да се трогват. Все пак тези, които се намираха в лодката и бяха сравнително в безопасност, изпитаха известно вълнение, и то не за себе си. Всички дружно настояваха:

— Елате с нас, капитане.

— Аз оставам.

Гернсеецът, който познаваше добре морето, възрази:

— Слушайте, капитане. Вие се натъкнахте на Ханоа. На една миля оттук е Пленмон. Но с лодка може да се стигне само Рокен — на две мили оттук. Има подводни скали и мъгла. Лодката ни ще стигне Рокен най-рано след два часа. Ще бъде тъмна нощ. Има прилив, вятърът се усилва. Иде буря. Ние от все сърце искаме да се върнем да ви приберем; но ако се извие буря, няма да можем. Загубен сте, ако останете тук. Елате с нас.

Парижанинът се намеси:

— Лодката е пълна, дори препълнена, така е, и още един човек ще бъде излишен. Но ние сме тринадесет — лошо е за лодката — и по-добре да я претоварим с един човек, отколкото да останем колкото сме. Елате, капитане.

Тангруй добави:

— Аз съм виновен за всичко, не вие. Не е право да останете вие.

— Аз оставам — каза Клюбен. — Тази нощ бурята ще разбие парахода. Няма да го напусна. Когато параходът потъва, капитанът трябва да умре. Ще кажат за мене: „Той изпълни дълга си докрай“. Тангруй, аз ви прощавам.

И като скръсти ръце, извика:

— Внимавай в командата! Отвържи въжето! Тръгвай! Лодката се поклати. Енбранкам хвана кормилото. Всички, които не гребяха, дигнаха ръце към капитана. Всички викнаха в един глас:

— Ура за капитан Клюбен!

— Ето човек, достоен за възхищение — забеляза туристът.

— Господине — заяви гернсеецът, — той е най-честният човек в цялото море.

Тангруй плачеше.

— Ако бях смел — мърмореше той шепнешком, — щях да остана с него.

Лодката потъна в мъглата и изчезна. Не се виждаше вече нищо. Ударите с греблата затихнаха и замряха. Клюбен остана сам.