Виктор Юго
Морски труженици (68)

IX
Който има уши, да слуша

Стори му се, че долавя в далечния безкрай някакъв слаб, неясен шум.

Понякога и дълбините имат свой грохот.

Ослуша се пак. Далечният шум продължаваше. Поклати глава като човек, който разбира каква е работата.

След няколко минути той се намираше на другия, на източния край на прохода, който не беше още преграден, и забиваше яростно с чука грамадни гвоздеи в гранитните устои на входа за теснината към скалата Човекът, както беше направил между двата Дувъра.

Гнездата за гвоздеите бяха съвсем готови и запълнени с дървени клинове, почти всички от дъбова сърцевина. Рифът от тая страна имаше много пукнатини и Жилиат успя да забие повече гвоздеи, отколкото в основите на двата Дувъра.

Фосфорното сияние изведнъж изчезна, сякаш някой го угаси. Все по-светлата и по-светла зора го замени.

Като заби гвоздеите, Жилиат дотътри греди, после въжета, после вериги и без да дига очи от работата си, без да губи нито миг, започна да строи напречно на теснината край скалата Човекът с водоравно наредени и свързани с въжета греди една от ония прегради, признати от съвременната наука и наречени от нея вълноломи.

Тези вълноломи са укрепени прегради срещу бурята. Ние имаме възможност да се борим с морето само благодарение на това, че силите му могат да се разделят.

В това време изгря съвсем ясно слънце. Небето беше чисто, морето — спокойно.

Жилиат бързаше. И той беше спокоен, само че от бързината му лъхаше тревога.

Той прескачаше с грамадни скокове от преградата до склада и от склада до преградата. Ползата от запаса дъски излезе налице. Явно беше, че Жилиат се сблъсква с предвидена случайност.

Здрава желязна пръчка му служеше за лост при придвижването на гредите.

Работата вървеше така бързо, сякаш преградата не се строеше, а растеше от само себе си. Който не е виждал; как работи военен понтонер, не може да си представи такава бързина.

След като постави първите напречни греди на вълнолома, Жилиат се покачи отгоре им и се ослуша.

Грохотът ставаше по-ясен.

Преградата не беше нищо друго, а исполински плет — гредите заместваха коловете, а веригите — върбовите пръчки.

Изглеждаше по-скоро сплетена, а не построена.

Жилиат плетеше нагъсто и забиваше гвоздеи, където трябваше.

Работеше и гризеше сухар. Беше жаден, но не можеше да пие — нямаше прясна вода. Нали беше изпил всичката вода снощи, след вечерята.

Добави още четири-пет напречни греди и пак се качи на преградата. Ослуша се.

Грохотът на хоризонта беше стихнал. Цареше гробна тишина.

Морето се разстилаше величествено и спокойно; то заслужаваше всички хвалебствия, които му отправят простодушните жители, когато са доволни от него: „ясно като огледало“, „спокойно като езеро“, „гладко като маслено петно“, „ласкаво като дете“, „кротко като агне“. Дълбоката небесна синева отговаряше на зелените морски дълбини. Сапфирът и изумрудът сякаш се любуваха един на друг. Бяха безупречни. Никакъв облак горе, никаква пяна долу. Сред целия този блясък величествено изгряваше априлското слънце. Невъзможно беше да си представи човек по хубаво време.

Далеч на хоризонта дълга ивица черни прелетни птици браздеше небето. Те летяха бързо. Отправяха се към сушата. Полетът им приличаше на бягство.

Жилиат продължаваше да прави вълнолома.

Той го издигна колкото може по-високо, толкова високо, колкото му позволяваха извитите скали.

По обяд му се стори, че слънцето прилича по-силно, отколкото обикновено. По обяд е решителният час на деня; Жилиат, изправен на здравия плет, който беше довършил, започна да разглежда простора.

Морето беше не само спокойно — то беше замряло. Не се мяркаше никакво платно. Цялото небе беше ясно; само че от синьо беше станало бяло. Странна белина! На запад, на хоризонта, се тъмнееше малко петно, което не предвещаваше нищо добро. Това петно стоеше неподвижно на мястото си, но растеше. Край скалите вълните много леко потрепваха.

Жилиат направи добре, че построи вълнолома.

Наближаваше буря.

Бездната беше решила да влезе в бой.