Виктор Юго
Морски труженици (79)

ІІ
Пак за пристанищната камбана

И наистина Жилиат, след като измина благополучно, макар и малко бавно пътя, поради тежкия товар на „дебеланата“, стигна в Сен Сансон вечерта, по-скоро към десет, а не към девет часа.

Жилиат беше пресметнал времето. Полуприливът беше настъпил. Имаше и луна, и вода; можеше да се влезе в пристанището.

Малкият залив спеше. На котва стояха няколко кораба със свити платна, с вързани марсове и без фенери. В дъното се виждаха няколко лодки, оставени на брега за поправка. Грамадни корита без мачти и с пробити дъна издигаха над продупчените места на обшивката прегънатите краища на оголения си скелет и приличаха много на мъртви бръмбари, легнали по гръб с крачката нагоре.

Като влезе в залива, Жилиат веднага разгледа пристанището и кея. Никъде не светеше — нито в „Дома на неустрашимите“, нито другаде. Нямаше и минувачи, с изключение на един, някакъв мъж, който или влизаше в дома на пастора, или пък излизаше оттам. После не можеше да се каже положително дали беше човек, тъй като нощта замъглява всичко, което рисува, а лунната светлина придава лъжливи очертания. Освен мрака пречеше и далечината. Домът на пастора тогава се издигаше на другия край на пристанището, където днес е построен хелинг.

Жилиат приближи безшумно „Дома на неустрашимите“ и върза „дебеланата“ за халката на Дюранд под прозореца на мес Летиери.

После скочи през борда и стъпи на брега.

Жилиат остави зад гърба си „дебеланата“ на кея, обиколи къщата, измина една уличка, после втора, не погледна дори лъкатушната пътечка, която водеше към „Къщата в покрайнината“ и след няколко минути се спря в онова кътче на градинската стена, където цъфтеше розов слез през юни и където растяха остролистник, бръшлян и коприва. На това място, скрит под къпините, седнал на един камък, много пъти през летните дни, дълги часове, цели месеци, той съзерцаваше над стената, която беше толкова ниска, че ти се искаше да я прекрачиш, градината на „Дома на неустрашимите“, а през клоните на дърветата — два прозореца на една от стаите. Той намери камъка, къпината все тъй ниската стена, все така тъмното кътче и като звяр, кой го се прибира в дупката, не влезе, а пропълзя и се сгуши. Седна и не помръдна. Загледа се. Виждаше пак градината, алеите, гъстите храсти, лехите с цветя, къщата, двата прозореца на стаята. Луната осветяваше мечтата му. Ужасно е, че човек е принуден да диша. Правеше всичко възможно да сдържи дъха си.

Струваше му се, че вижда призрачен рай. Боеше се всичко това да не отлети. Почти не му се вярваше, че тези неща са действително пред очите му; и ако бяха, те неминуемо щяха да изчезнат като всички неземни видения. Едно подухване и всичко щеше да се разсее. Жилиат изтръпваше при тая мисъл.

Съвсем близо срещу него на края на една алея имаше зелена дървена пейка. Спомняте си за тая пейка.

Жилиат гледаше двата прозореца. Мислеше за създанието, което навярно спеше в тая стая. Искаше му се да не бъде там, където се намираше. Но предпочиташе да умре, отколкото да си отиде.

Изведнъж се появи тя самата.

От клонките на един храст, разлистен вече от пролетта, излезе с неописуема призрачна плавност една фигура, една рокля, божествено лице — сякаш сияние под лунната светлина.

Жилиат усети, че губи сили — беше Дерюшет.

Дерюшет приближи. Спря се. Направи няколко крачки, за да се отдалечи, пак се спря, после се върна и седна на дървената пейка. Луната се беше скрила зад дърветата, няколко облака бродеха сред бледите звезди, морето шепнеше на мрака, градът спеше, мъгла забулваше хоризонта — вееше дълбока печал. Дерюшет свеждаше чело със замисления поглед, който се взира внимателно в празното пространство, дърветата се люшкаха, сякаш проникнати от очарованието, което тя излъчваше; сведените й ресници леко потрепваха, сякаш бяха задържали сълза или пък отблъснали настойчива мисъл, очарователните й ръце безпомощно търсеха къде да се облегнат, в цялото й държане имаше нещо въздушно, на прелестното й лице бяха изписани целомъдрени мисли. Тя седеше толкова близо, че Жилиат долавяше дъха й.

Това, което той изпитваше, не може да се предаде с думи; чувството е винаги ново, а думите са остарели; затова чувствата не могат да се опишат. Възможно е да изнемогваш от възхищение. Да виждате Дерюшет, да виждате нея самата — можете ли да си представите подобно нещо? Да бъдете край нея — нима това беше възможно? Да чувате диханието й — значи тя диша! Тогава и звездите дишат. Наистина ли тя беше там, а той — тук!

Да стане, да прекрачи стената, да каже: „Ето ме“, да заговори Дерюшет, и през ум не му минаваше такава мисъл. В такъв случай би избягал. Само една мисъл проблясваше може би в ума му, тя беше: „Дерюшет е тук, нямам вече нужда от нищо, вечността започва“. Някакъв шум изтръгна и двамата — нея от мечтите й, него — от съзерцанието.

Някой вървеше в градината. Не се виждаше кой — дърветата пречеха. Стъпките бяха мъжки.

Дерюшет вдигна очи.

Стъпките се приближиха, после стихнаха. Човекът, който вървеше, се беше спрял. Навярно беше съвсем близо. Пътечката, където се намираше пейката, се губеше между два гъсталака. Там стоеше той, по средата, на няколко крачки от пейката.

Гъстите клони бяха разположени така, че Дерюшет го виждаше, но Жилиат не го виждаше.

Луната хвърляше на земята до самата пейка една сянка.

Жилиат виждаше сянката.

Погледна Дерюшет.

Тя беше съвсем бледа. На полуотворените й устни беше замрял вик на изненада. Приповдигнала се бе на пейката и пак се бе отпуснала; в държането й се чувствуваше смесица от желание да избяга и някакво обаяние. Учудването й беше възторг, изпълнен с боязън. На устните й сияеше усмивка и сълзи блестяха в очите й. Тя беше преобразена от нечие присъствие. Лицето, което виждаше, сякаш беше неземно същество. Небесно видение се отразяваше в погледа й.

Човекът, който за Жилиат беше само сянка, заговори. Глас се разнесе иззад гъстите дървета, по-нежен от женски глас, но глас на мъж. Жилиат чу следните думи:

— Госпожице, виждам ви всяка неделя и всеки четвъртък; казаха ми, че преди не сте ходили толкова често на черква. Други направиха тая забележка — простете ми. Никога не съм ви говорил — това беше мой дълг; днес ще ви говоря — това е мой дълг. Трябва да се обърна най-напред към вас. „Кашмир“ заминава утре — затова дойдох. Вие се разхождате всяка вечер в градината си. Лошо щеше да бъде, че зная привичките ви, ако не беше намерението, което имам. Госпожице, вие сте бедна, от тая сутрин аз съм богат. Искате ли да ми станете жена?

Дерюшет сплете умолително ръце и погледна този, който говореше, безмълвна, с устремен поглед, цяла разтреперана.

Гласът продължи:

— Аз ви обичам. Бог не е създал човешкото сърце, за да мълчи. За мене на земята съществува само една жена, това сте вие. Мисля за вас като за молитва. Моята вяра е в бога, надеждата ми е във вас. Вие сте моят живот, а сега и мое небе.

— Господине — промълви Дерюшет, — у дома няма никой, който да ви отговори.

Гласът прозвуча:

— Вие сте светата невинност. Зная, че в тоя час всички спят, но нямах възможност да избера друго време. Помните ли откъса от библията, който ни прочетоха? Битието, двадесет и четвърта глава. Оттогава винаги мисля за това. Често го препрочитам. Преподобният Ероз; казваше: „Трябва ви богата жена“. Аз му отвръщах: „Не, трябва ми бедна жена“. Госпожице, говоря ви, без да се приближавам, дори ще се отдръпна, ако не искате сянката ми да докосва вашите нозе. Вие сте повелителката; ще дойдете при мене, ако пожелаете. Обичам и чакам. Вие сте живото въплощение на божията благодат.

— Господине — промълви Дерюшет, — не знаех, че съм била забелязана в неделя и в четвъртък.

Гласът продължи:

— Бог е сътворил цветята, зората, пролетта и иска хората да се обичат. Вие сте хубава в свещения мрак на нощта. Тази градина е обработвана от вас и в аромата й има нещо от вашето дихание. Госпожице, сродяването между душите не зависи от тях. Вината не е наша. Вие слушахте богослужението — нищо повече; аз бях там — нищо повече. Аз не правех нищо, само чувствувах, че ви обичам. Понякога очите ми се спираха, върху вас. Зле съм постъпвал, но какво да се прави? Всичко стана, когато ви гледах. Не можех да се въздържа. Има тайнствени желания, които не са по силите ни. Първият храм е сърцето. Вашата душа да бъде в моя дом — ето земния рай, към който се стремя — съгласни ли сте? Докато бях беден, мълчах. Зная на колко сте години. Вие сте двадесет и една годишна, а аз съм на двадесет и шест. Утре заминавам; ако ми откажете, няма да се върна. Бъдете моя жена, искате ли? Моите очи неведнъж въпреки волята ми са задавали тоя въпрос на вашите очи. Обичам ви — отговорете. Ще говоря с вашия чичо веднага щом той ме приеме, но най-напред се обръщам към вас. Може би вие не ме обичате.

Дерюшет сведе чело и пошепна:

— О! Аз го обожавам!

Тези думи бяха промълвени така тихо, че само Жилиат ги чу.

Тя остана със сведено чело, сякаш засенченото лице засенчваше мисълта.

Всичко стихна. Листата на дърветата не трепваха. Настъпил беше суровият и мирен час, когато сънят на неодушевените предмети се слива със съня на живите същества и нощта сякаш се вслушва в пулса на самата природа. В това безмълвие се издигаше като съзвучие, което допълва тишината, безкрайният шум на морето.

Гласът прозвуча:

— Госпожице.

Дерюшет трепна.

Гласът продължи:

— Уви! Аз чакам.

— Какво чакате?

— Вашия отговор.

— Бог го чу — пошепна Дерюшет.

Тогава гласът стана почти звънлив и същевременно много по-нежен. От гъстите дървета се разнесоха следните думи:

— Ти си моя годеница. Стани и пристъпи към мене. Нека бездънното синьо небе, където блестят звездите, бъде свидетел, че твоята душа приема моята душа.

Дерюшет стана и стоя за миг неподвижна, устремила поглед напред, навярно в друг поглед, после бавно, с изправена глава и отпуснати ръце, сякаш не чувствуваше почва под краката си, се отправи към дърветата и изчезна.

След миг вместо една сянка на пясъка се появиха две, те се сляха и Жилиат виждаше в нозете си прегръдката на двете сенки.

Времето отлита от нас като струйка пясък от пясъчен часовник и ние не чувствуваме това особено в някои решителни минути в нашия живот. Двойката от едната страна, която не знаеше, че има свидетел и не го виждаше, и свидетелят от другата, който не виждаше двойката, но знаеше, че тя е там — колко време останаха в това странно уединение? Невъзможно беше да се определи. Изведнъж се разнесе далечен шум, някакъв глас извика: „Помощ!“ и звънна пристанищната камбана. Навярно упоените от неземно щастие не чуха шума.

Камбанният звън продължи. Ако някой потърсеше Жилиат в кътчето край стената, нямаше вече да го намери.