Виктор Юго
Морски труженици (83)

II
Отчаяние пред лицето на отчаянието

Беше около десет часът сутринта; „четвърт преди десет“ — както казват в Гернсей.

Приливът на тълпата в Сен Сансон, както по всичко личеше, растеше. Жителите, трескави от любопитство, се стичаха към северния край на острова и заливчето, разположено на юг, никога не е било толкова пусто.

Но там се забелязваше лодка и лодкар. В лодката имаше пътна чанта. Лодкарят изглежда чакаше някого.

Виждаше се „Кашмир“, пуснал котва на рейд — той трябваше да отплава на обяд и там нямаше още никакви приготовления за път.

Ако някой минувач по някоя от пътечките — стълби на скалистия бряг се ослушаше, би доловил тихи гласове в заливчето, а ако се наведеше над надвисналите канари, би видял на известно разстояние от лодката, в един кът сред скалите и клоните, където не можеше да проникне погледът на лодкаря, двама души, мъж и жена — Ебенезер и Дерюшет.

Тия тъмни крайбрежни кътчета, които привличат жените, решили да се окъпят, не са винаги така пустинни, както изглеждат. Понякога там могат да ви следят и подслушват. Тези, които се крият там и които се приютяват, лесно могат да бъдат следени през гъстата зеленина благодарение на многото преплетени пътечки. Гранитът и дърветата, които укриват уединения, могат да укрият и свидетеля.

Дерюшет и Ебенезер стояха лице срещу лице и се гледаха право в очите; държаха си ръцете. Дерюшет говореше Ебенезер мълчеше. Едра сълза, спряла се на ресниците му, трептеше и не падаше.

Отчаянието и страстта бяха сложили отпечатъка си върху набожното чело на Ебенезер. Болезнено примирение се смесваше с тях. На това вечно спокойно лице лежеше мрачна сянка. Този, който беше размишлявал само върху догмите, сега размисляше върху съдбата — вредно размишление за един свещеник. То разрушава вярата. Да се смирят пред неизвестното — нищо не смущава повече от това.

Печални мисли помрачаваха Ебенезер.

Той гледаше Дерюшет, дълго я гледаше.

Тези две същества се боготворяха.

В зениците на Ебенезер блестеше нямо обожание и отчаяние.

Дерюшет казваше:

— Вие няма да заминете. Нямам сили да преживея това. Видите ли, мислех си, че ще мога да се простя с вас, но не мога. Как да направиш това, което не можеш. Защо дойдохте вчера? Не трябваше да идвате, щом сте искали да заминавате. Не съм ви говорила никога. Обичах ви, но не знаех това. Още първия ден, когато господин Ерод прочете за Ревека и очите ви срещнаха моите, почувствувах, че страните ми пламнаха и си казах: „О! Как ли трябва да се е изчервила Ревека!“ Но все едно, ако завчера бяха ми казали: „Вие обичате пастора“, щях да се изсмея. Това е ужасното в моята любов. Сякаш някакво предателство. Не се пазех от нея. Ходих на черква, виждах ви, мислех си, че всички постъпват така. Не ви упреквам, вие не направихте нищо, за да ви обикна, не се стремяхте към това, гледахте ме, не е ваша вина, че гледате богомолците, но аз почнах да ви боготворя. Не подозирах това. Когато вземахте библията, тя беше за мене светлина: вземеше ли я друг, тя си оставаше обикновена книга. Понякога вие спирахте поглед върху мене. Говорехте за архангели, вие бяхте архангел. Думите ви се запечатваха в моята памет. Преди вас не знаех дали вярвам в бога. Сега вече се моля. Казвах на Дуе: „Облечи ме бързо да не закъснея за службата“. И тичах в черквата. Ето какво значи да се влюбиш в един мъж. А аз не знаех това. Казвах си: „Колко съм станала набожна“. Вие ми открихте, че не отивах на черква заради бога. Отивах заради вас — това е истината. Вие сте хубав, говорите добре, когато дигахте ръце към небето, ми се струваше, че държите моето сърце в двете си бели ръце. Бях безумна, но не го знаех. Искате ли да ви кажа вашата вина — защо дойдохте снощи в градината ми, защо говорихте с мене? Ако не ми бяхте казали нищо, нямаше да узная. Щяхте да заминете, можеше да ми бъде мъчно, но сега ще умра. Сега, когато зная, че ме обичате, когато зная, че ви обичам, не бива в никакъв случай да заминавате. За какво мислите? Вие сякаш не ме слушате. Ебенезер отвърна:

— Помните ли какво се каза вчера?

— Уви!

— Какво мога да направя?

Настъпи кратко мълчание. Ебенезер продължи:

— Остава ми само едно. Да замина.

— А на мене — да умра. О! Как бих искала да няма море, да има само небе. Струва ми се, че тогава всичко би се уредило, бихме заминали заедно. Не биваше да говорите с мене. Защо направихте това? Тогава не заминавайте. Какво ще стане с мене? Казвам ви, че ще умра. Добре ли ще ви бъде, когато легна в гроба? О, сърцето ми е разбито! Аз съм много нещастна. А чичо ми все пак не е лош човек.

За пръв път през живота си Дерюшет наричаше мес Летиери „чичо“. Досега тя винаги казваше „татко“.

Ебенезер отстъпи крачка назад и даде знак на лодкаря. Чу се шум от куката по камъните и стъпките на човека в лодката.

— Не, не! — извика Дерюшет. Ебенезер се приближи до нея.

— Трябва, Дерюшет.

— Не, никога! Заради някаква машина! Възможно ли е това нещо? Видяхте ли вчера този ужасен човек? Вие не можете да ме изоставите. Вие сте умен, ще намерите изход. Не може да сте ме повикали тая сутрин тук, с намерението да заминете. Нищо не съм ви направила. Не можете да се оплачете от мене. С този кораб ли искате да заминете? Аз не искам. Вие няма да ме напуснете. Небето не се отваря, за да бъде затворено веднага. Казвам ви, че ще останете. В същност още е рано. О, аз те обичам.

Тя се притисна към него, сплете пръсти около врата му, сякаш да го задържи, а ръцете й отправяха молитва към бога.

Той се освободи от нежната прегръдка на Дерюшет, която оказа лека съпротива.

Дерюшет се отпусна и седна на една издадена скала, покрита с бръшлян, с бледа, помрачена светлина в неподвижните очи. Лодката се приближаваше.

Той обхвана главата й с двете си ръце; девойката приличаше на вдовица, а младежът на старец. Той докосваше очите й с някаква благочестива предпазливост; устреми за миг поглед в нея, после я целуна по челото с една от ония целувки, от които би трябвало да блесне звезда, и с глас, в който се чувствуваше, че му се къса сърцето, й каза думата, която иде от дълбините на душата:

— Сбогом.

Дерюшет зарида.

В този миг чуха бавен, тежък глас, който казваше:

— Защо не се ожените?

Ебенезер извърна глава. Дерюшет вдигна очи.

Пред тях стоеше Жилиат.

Дошъл беше по страничната пътечка.

Той не приличаше вече на вчерашния Жилиат. Беше се сресал, обръснал, обул беше обувки, носеше бяла моряшка риза с голяма обърната яка и беше облякъл най-новите си моряшки дрехи. На малкия му пръст блестеше златна халка. Изглеждаше напълно спокоен. Обгореното му лице беше смъртно бледо.

Лицето му напомняше бронзова маска на скръбта.

Те го погледнаха смаяни. Въпреки че беше неузнаваем, Дерюшет го позна. А думите му бяха толкова далеч от мислите, които ги обземаха в тоя миг, че едва се плъзнаха в съзнанието им.

Жилиат продължи:

— Защо се сбогувате? Оженете се. Ще заминете заедно. Дерюшет трепна. Тръпката прониза цялото й тяло. Жилиат продължи:

— Мис Дерюшет е двадесет и една годишна. Тя е самостоятелна. Чичо й си е чичо. Вие се обичате…

Дерюшет леко го прекъсна:

— Как попаднахте тук?

— Оженете се — продължи Жилиат.

Дерюшет започваше да вниква в думите на тоя човек. Тя измънка:

— Бедният чичо…

— Той би отказал да се ожените — добави Жилиат, — но ще се съгласи, когато бракът е сключен. Освен това вие заминавате. Като се върнете, той ще прости.

Жилиат добави горчиво:

— И после, той е всецяло погълнат от парахода си. Това ще го развлича, докато вас ви няма. Дюранд ще му бъде утехата.

— Не бих искала — пошепна Дерюшет със смущение, в което се чувствуваше радост — да оставя след себе си скръб.

— Тя бързо ще се разсее — заяви Жилиат. Ебенезер и Дерюшет бяха като замаяни. Сега се съвземаха. Смущението им намаляваше и те разбираха смисъла на думите на Жилиат. Облакът още не се беше разсеял, но те нямаше защо да упорствуват. Човек се доверява напълно на своя спасител. Възраженията пред вратите на рая са слаби. В държането на Дерюшет, която неусетно се беше облегнала на Ебенезер, имаше нещо, което показваше, че тя е съгласна с думите на Жилиат. А загадъчната поява на този човек и думите му, които поразиха по най-различен начин особено Дерюшет, бяха страничен въпрос. Този човек им казваше: „Оженете се“. Това беше ясно. Ако имаше някаква отговорност, той я поемаше. Дерюшет чувствуваше смътно, по различни причини, че той има право. Това, което каза за мес Летиери, беше вярно.

Ебенезер прошепна замислен:

— Чичото не е баща.

Той се поддаваше на съблазънта за щастлива и внезапна промяна. Угризенията на пастора навярно се стопяваха в бедното влюбено сърце.

Гласът на Жилиат стана рязък и груб и в него се чувствуваше някакво трескаво възбуждение:

— Побързайте. „Кашмир“ заминава след два часа. Имате време, но не бива да се бавите. Да вървим.

Ебенезер внимателно го разглеждаше. Изведнъж извика:

— Познах ви. Вие ми спасихте живота. Жилиат отвърна:

— Не вярвам.

— Там на края, на рифа.

— Не зная такова място.

— Същия ден, когато пристигнах.

— Да не губим време — каза Жилиат.

— И не се лъжа, вие сте човекът от снощи.

— Може би.

— Как се казвате? Жилиат викна високо:

— Лодкарю, почакайте. Ние ще се върнем. Мис, вие ме попитахте как съм попаднал тук; много просто, вървях след вас. Вие сте двадесет и една годишна. В тоя край, когато хората са пълнолетни и зависят само от себе си, се женят за четвърт час. Да тръгнем по крайбрежната пътека. Тя е удобна, приливът започва на обяд. Но не се бавете. Вървете с мене.

Дерюшет и Ебенезер сякаш се съветваха с поглед. Те стояха един до друг, без да помръднат, бяха като пияни. Има такива страшни колебания пред пропастта, която се нарича щастие. Те разбираха, без да разбират.

— Той се казва Жилиат — Пошепна Дерюшет на Ебенезер.

Жилиат продължи някак повелително:

— Какво чакате? Казах ви да дойдете с мене.

— Къде? — запита Ебенезер.

— Там.

И Жилиат посочи с пръст камбанарията на черквата. Те го последваха.

Жилиат вървеше напред. Стъпките му бяха твърди. Те се олюляваха.

С приближаването към камбанарията на чистите и хубави лица на Ебенезер и Дерюшет постепенно разцъфваше нещо като усмивка. Близостта на черквата ги озаряваше. В хлътналите очи на Жилиат цареше мрак.

На Ебенезер и Дерюшет не им беше съвсем ясно какво ще се случи. Намесата на тоя човек беше сламката, за която се улавя давещият се. Те следваха Жилиат с покорството на отчаяния, който се подчинява на първия срещнат. Пред лицето на смъртта не е трудно да приемеш случайностите. Дерюшет, по-неопитна, беше по-доверчива. Ебенезер размисляше. Дерюшет беше пълнолетна. Формалностите на английския брак са много прости, особено в тоя патриархален край, където енорийският пастор има почти неограничена власт; но деканът дали ще се съгласи да ги венчае, без дори да се осведоми дали чичото е съгласен? Ето къде беше въпросът. Все пак можеха да опитат. Във всеки случай това беше отсрочка.

Но кой беше този човек? Ако беше наистина същият, когото мес Летиери обяви предната вечер за свой зет, как да се обясни постъпката му? Ебенезер не можеше да разбере нищо, но се подчиняваше с безмълвното и бързо съгласие на човек, който се чувствува спасен.

Пътечката беше неравна, на места мокра и стръмна. Потънал в мисли, Ебенезер не обръщаше внимание нито на локвите, нито на камъните. От време на време Жилиат се обръщаше към Ебенезер и му казваше:

— Внимавайте, тук има камъни. Подайте й ръка.