Виктор Юго
Морски труженици (61)

ІІ
Постижението на Жилиат в помощ на постижението на Летиери

„Дебеланата“ продължаваше да стои на котва в заливчето под скалата Човекът, необезпокоявана от морето. Жилиат, ако си спомняте, беше нагласил всичко така, че да бъде в пряка връзка с гемията си. Той отиде там, измери, грижливо на много места ширината и, особено при мидела. После се върна на Дюранд и измери големия диаметър в основата на машината. Този голям диаметър, без колелата, разбира се, беше с две стъпки по-малък от мидела на „дебеланата“. С други думи, машината можеше да се побере в гемията.

Но как да я премести там?

Ако преди известно време някой рибар извършеше безумието да поскита през тия дни из тоя край, награда за дързостта му щеше да бъде необикновеното зрелище между двата Дувъра.

Ето какво щеше да види той: четири здрави греди, на еднакво разстояние една от друга, сякаш вмъкнати насила между скалите — най-добрият залог за здравината им — се простираха от единия до другия Дувър. Откъм Малкия Дувър краищата им лежаха и се подпираха на издатините на скалата, където бяха опрени; откъм Големия Дувър краищата им навярно бяха забити в скалата с могъщия чук на някой титан, изправен на самата греда, която е забивал. Тези греди бяха малко по-дълги от ширината на прохода — на това се дължеше здравата им опора и наклоненото им положение. Съединяваха се с Големия Дувър под остър ъгъл, а с Малкия Дувър под тъп. Бяха леко наклонени, но не равномерно — явен недостатък. Без тоя недостатък можеха да послужат за основа на мост. За тези четири греди бяха привързани четири макари с въжетата си. Макарите бяха свързани с кабели, които отдалеч приличаха на конци и под въздушната постройка от скеле и макари големият разбит параход Дюранд сякаш висеше на тези конци.

Но той още не висеше. Точно под гредите, на палубата, бяха пробити осем дупки, четири от дясната и четири от лявата страна на машината и осем други под тях — в подводната част на парахода. Въжетата, които се спускаха отвесно от четирите макари, минаваха през палубата, после излизаха от подводната част през дупките на щирборда, минаваха под кила и под машината, вмъкваха се пак в парахода през дупките на бакборда, пресичаха пак палубата и се навиваха отново на четирите макари на гредите, нещо като кран ги сграбчваше и ги събираше в сноп, свързан с едно-единствено въже, което можеше да се управлява само от една ръка. Куката и юферсът, през чиято дупка минаваше единственото въже, допълваха този уред и служеха за спирачка, когато се наложи. Това устройство заставяше и четирите макари да работят заедно и истинска юзда за устремените надолу сили, кормило в ръката на кормчията, който направляваше движението, поддържаше равновесието през време на работа. Умело нагласеният кран опростяваше и подобряваше свойствата на макарите. Дължината на въжетата се изменяше според неравния наклон на гредите и поправяше до известна степен този недостатък. Въжетата не вдъхваха доверие, ненасмоленият трос можеше да се скъса — веригите бяха за предпочитане, но те щяха да се навиват лошо на макарите.

Целият този уред, пълен с недостатъци, но направен от един-единствен човек, беше забележителен.

Но да съкратим обясненията. Да не допускаме подробности, които биха изяснили положението на познавачите, а биха объркали останалите.

Върхът на комина на машината минаваше между двете греди в средата.

Както и да е, Жилиат имаше доверие в своето изобретение. Дори толкова много беше убеден в успеха, че в деня, когато отиде на гемията, завинти една срещу друга по две железни халки на двата борда на такова разстояние както при четирите халки на Дюранд, за които бяха завързани веригите на комина.

Жилиат навярно имаше напълно завършен и напълно определен план. Всички изгледи бяха срещу него и той от своя страна искаше да вземе всички предохранителни мерки.

Вършеше излишни наглед неща, признак на предварително задълбочено обмисляне.

Начинът на работата му — ние споменахме вече това — би объркал не само обикновения наблюдател, но и познавача.

Свидетелят на работата му например, който би го видял, с нечувани усилия и с опасност да си счупи главата да забива с чук осем или десет големи гвоздеи, изковани от самия него в основите на двата Дувъра, в началото на прохода между скалите, трудно би разбрал защо са тези гвоздеи и навярно би се запитал защо въобще е целият този труд.

Ако беше видял след това Жилиат да измерва борда на носовата част, който беше останал, ако си спомняте, на разбития параход, после да завързва със здраво въже горния край на борда, да разбива с брадва разклатения скелет, който го задържаше, да го измъква от теснината с помощта на отлива, който го буташе отдолу, докато Жилиат дърпаше горния му край, и накрая да връзва с голяма мъка с въжето тази грамада от дъски и греди, по-широка от самия вход на теснината, за забитите гвоздеи в основата на Малкия Дувър, наблюдателят навярно нямаше да разбере нищо и би си помислил, че ако Жилиат искаше да изчисти дувърската теснина от тази пречка, за да може да работи свободно, достатъчно беше да я захвърли в морето и вълните щяха да я отнесат.

Жилиат навярно си имаше съображения.

За да забие гвоздеите в основите на двата Дувъра, Жилиат използуваше всички пукнатини в гранита, разширяваше ги, когато се наложи, набиваше най-напред дървени клинове и в тях вече ковеше железните гвоздеи. Той започна същата подготовка в двете скали, които се издигаха на другия край на прохода, откъм източната страна на рифа; затикна с дървени клинове всички пукнатини, сякаш подготвяше и тях за гвоздеи. Ясно е, че от благоразумие в своята оскъдица той можеше да хаби материали според нуждите, и то само при крайна необходимост. Още едно усложнение към толкова други трудности!

Завърши ли едно, веднага изникваше друго. Жилиат без колебание преминаваше от една работа на друга и решително се готвеше за гигантския скок.