Виктор Юго
Морски труженици (60)

I
Средствата на този, който се нуждае от всичко

Пещерата не пускаше лесно хората. Влизането беше неудобно, излизането — още по-неудобно. Жилиат все пак се измъкна, но не се върна вече там. Не намери нищо от това, което търсеше, а нямаше време да бъде любопитен.

Пусна веднага в действие ковачницата. Нямаше сечива — направи си сам.

Гориво му бяха останките от парахода, водата му беше двигател, вятърът — ковашки мях, един камък — наковалня, инстинктът — умение, волята му — сила.

Жилиат пристъпи с жар към тая неприятна работа.

Времето сякаш беше благосклонно към него. То продължаваше да бъде сухо и почти нищо не напомняше, че е равноденствие. Март настъпи спокойно. Дните растяха. Небесната синева, лекото вълнение на безбрежната морска шир, ведрината по обяд сякаш изключваха всякакъв зъл умисъл. Морето си играеше весело на слънцето.

Вятърът беше слаб и водното духало работеше по-добре. Силният вятър по-скоро би попречил, вместо да помогне.

Жилиат имаше трион; направи си пила; с триона режеше дървото, с пилата — метала; към тях той прибави двете железни ръце на ковача — клещи и щипци; клещите стискат, щипците направляват; едните действуват като ръка, другите — като пръсти. Жилиат постепенно се сдобиваше с помощници и приготвяше въоръжението си. От парче ламарина направи стряха на огнището си.

Една от главните му грижи беше разпределянето и поправката на макарите. Той приведе в изправност рамките и колелата на скрипците.

Решиш ли да правиш кран, трябва да се замислиш за греди и макари; но те не са достатъчни, необходимо е и въже. Жилиат възстанови всички корабни въжета. Той разнищи скъсаните платна и получи хубави конопени нишки — сплете от тях трос; с троса свърза краищата на въжетата. Само че тросът можеше да изгние и трябваше да побърза да използува кабелите и въжетата. Жилиат не можа да насмоли троса — нямаше смола.

Като оправи въжетата, оправи и веригите.

Благодарение на острия край на камъка — наковалня, той изкова груби, но здрави халки. С тия халки свърза краищата на счупените вериги и ги удължи.

Да ковеш сам, без никаква помощ, е извънредно трудно. Все пак той се справи. Вярно е, че той ковеше само дребни предмети; с едната ръка ги въртеше с щипците, а с другата ковеше.

Той разряза на парчета кръглите железни пръчки на комендантския мостик, изостри единия край на всяко парче, сплеска широко другия край и получи големи гвоздеи, дълги към една стъпка. Такива гвоздеи се употребяват много при понтонните работи и се забиват здраво в скалите.

Защо Жилиат си създаваше този труд? Ще видим.

Много пъти трябваше да остри брадвата си и зъбците на триона. За триона си беше направил триръба пила.

С помощта на щипците и клещите, като си служеше с длетото вместо с отвертка, той се зае с разглобяването на двете колела на парахода и успя. Не бива да забравяме, че колелата можеха да се разглобяват — това беше особеност в тяхното устройство. Кожусите, които ги покриваха, се превърнаха в опаковка; с дъските на кожусите той скова два сандъка, сложи вътре парче по парче грижливо номерирани двете колела. Тебеширът му свърши ценна работа при номерирането.

Той постави двата сандъка на най-здравото място на палубата на Дюранд.

Като свърши тази подготвителна работа, Жилиат се сблъска с най-голямата трудност. Пред него застана въпросът за машината.

Да разглоби колелата беше възможно, да разглоби машината — не.

Първо, Жилиат слабо познаваше тоя механизъм. Ако работи наслуки, можеше да нанесе непоправима повреда. После, дори да се реши да я разглоби парче по парче, за тази неразумна постъпка му трябваха други инструменти, не такива, които могат да се изработят, когато пещерата ти е ковачница, течението — мях, а камъкът — наковалня. Опиташе ли се да разглоби машината, имаше опасност да я раздроби.

Тук Жилиат можеше да си помисли, че се е сблъскал с неосъществимото.

Какво да направи?