Виктор Юго
Морски труженици (56)

IX
Ковачницата

Като подреди склада, Жилиат се залови с ковачницата.

Втората дупка, която Жилиат избра, беше истинско скривалище — доста дълбок тесен проход. Най-напред мислеше той да се настани вътре; но вятърът, който се извиваше, духаше така продължително и упорито вътре, че трябваше да се откаже от намерението си. Това духане го наведе на мисълта за ковачница. Щом пещерата не можеше да му бъде стая, щеше да стане работилница. Да превърнеш пречката в прислуга е голяма крачка към победата. Вятърът беше враг на Жилиат. Жилиат реша да го направи свой прислужник.

Ковачницата, която Жилиат смяташе да обзаведе, беше очертана от самата природа. Но да превърне тези очертания в удобно помещение, да преобрази пещерата в работилница беше много тежко и трудно. От три или четири широки скали, издълбани като фуния, които завършваха с тясна пукнатина, случаят беше направил нещо като грамадно безформено духало, много по-могъщо от някогашните големи ковашки мехове, дълги четиринадесет стъпки, които издухваха деветдесет и осем хиляди дюйма въздух на един път. Тук работата беше съвсем друга. Силите на урагана са неизчислими.

Тази излишна сила беше пречка; трудно можеше да се направлява въздушната струя.

Пещерата имаше два недостатъка; тук-таме в нея имаше течение, а също и вода.

Това не бяха, разбира се, никакви морски вълни, а непресъхващо ручейче, което не течеше като поток, а просто капеше.

Вълните заливаха непрестанно рифа с пяна, понякога на сто стъпки височина и в края на краищата бяха напълнили с морска вода едно естествено коритце сред високите канари, които се издигаха над пещерата. Излишните води образуваха малко зад него, на самия склон на пещерата, тесен водопад, широк към един дюйм, който падаше от една височина от четири-пет разтега. Дял имаше и дъждът. От време на време, някой облак изливаше мимоходом проливен дъжд над неизчерпаемия водоем, който винаги преливаше.

Водата беше блудкава, лоша за пиене и бистра, макар и солена. Струите се стичаха красиво по водораслите като по разпуснати коси.

Жилиат мислеше да използува водата, за да укроти вятъра. С помощта на една фуния с две-три тръби от набързо издялани и сглобени дъски, едната с чучур и с широко каче вместо долен резервоар, Жилиат, който, както споменахме, беше малко ковач и малко механик, направи ковашкия мях, който му липсваше.

Имаше ръжено брашно, направи от него лепило; имаше ненасмолено въже — разнищи кълчища. С кълчищата и лепилото и с няколко дървени клинове той запуши всички пукнатини по скалата и остави само един отдушник, направен от малка фитилена цев, която намери на Дюранд. Тази водоравна цев беше насочена към широката плоча, където Жилиат нагласи ковашкото огнище. Тапа от кълчища запушваше цевта, когато потрябва.

После Жилиат струпа въглища и дърва в огнището, удари кремъка в самата скала, поднесе към искрата шепа кълчища и със запалените кълчища запали дървата и въглищата.

Опита духалото. Работеше отлично.

Жилиат изпита гордостта на циклоп — господар на въздуха, водата и огъня.

Господар на въздуха, той даде на вятъра нещо като дроб, създаде сред гранита дихателен орган и превърна духането в духало. Господар на водата, той превърна малкия водопад в налегателна машина. Господар на огъня — от обляната във вода скала той изтръгна огън.

Пещерата беше открита почти от всички страни и димът излизаше свободно, като покриваше с чернилка надвисналия над него стръмен склон. Скалите, които сякаш бяха създадени само за морската пяна, се посипаха със сажди.

Жилиат съжаляваше, че не взе наковалнята си. Той не знаеше, че бурята е прерязала Дюранд на две и се надяваше да намери там сандъка на дърводелеца с всичките му сечива, които се съхраняваха обикновено в трюма на носовата част. А точно носът на парахода беше отнесен.

Двете пещери, които Жилиат извоюва от рифа, бяха съседни. Складът и ковачницата бяха свързани помежду си.

Всяка вечер, след свършване на работата, Жилиат вечеряше парче сухар, накиснато във вода, един морски еж или няколко морски кестени — единственият дивеч, който можеше да се улови сред тия канари, и разтреперан като въжето си, се качваше да си легне в дупката на Големия Дувър.

Тежката неуморна работа задълбочаваше вътрешната съсредоточеност на Жилиат. Прекалено много действителност замайва. Непосилният физически труд не можеше да изтръгне Жилиат от вцепенението, че се намира тук и че върши такава работа. Телесната умора обикновено е нишка, която притегля към земята, но самото естество на работата, с която се беше заел Жилиат, го задържаше в някакъв мъглив, възвишен свят. Понякога му се струваше, че удря с чука си в облаците. Друг път му се струваше, че сечивата му са оръжия. Изпитваше особеното чувство, че ту отбива някаква невидима атака, ту я предотвратява. Плетеше ли въже, измъкваше ли от платното връвчица, подпираше ли две дъски, все едно че правеше бойно оръжие. Хилядите дребни грижи, свързани със спасяването на машината, в края на краищата започваха да приличат на мерки срещу изкусни, почти явни и недвусмислени нападения. Жилиат не знаеше думите, които изразяват мислите, но прозираше самите мисли. Той се чувствуваше все по-малко и по-малко работник и все повече и повече воин.

Той стоеше там като укротител. И почти съзнаваше това. Странно разширение на умствения му кръгозор!