Виктор Юго
Морски труженици (29)

I
Разговорите в „Странноприемницата Жан“

Сийор Клюбен беше човек, който очаква случая.

Той беше дребен и жълт, но здрав като бук. Морето не беше успяло да обгори кожата му. Изглеждаше като от восък. Паметта му беше някак непоколебима и особена. Видеше ли веднъж човек, той се запечатваше завинаги в паметта му като бележка в бележник. Бързият му поглед сграбчваше Зеницата му вземаше отпечатък от някое лице и го запазваше: лицето можеше да остарее, сийор Клюбен пак го познаваше. Невъзможно беше да скриеш следите си от тази упорита памет. Сийор Клюбен беше кратък, въздържан, студен — никакви движения. Най-напред предразполагаше чистосърдечният му вид. Мнозина го смятаха простодушен — в крайчеца на окото му имаше бръчица, която го правеше някак глупавичък. Казахме вече, че нямаше по-добър моряк от него. Казваха, че няма по-честен и по-благонадежден човек. Който го заподозреше, сам ставаше подозрителен. Намереше ли игла, веднага търсеше собственика й. Би накарал да бият барабан за кутия кибрит. Веднъж влязъл в една кръчма в Сен Серван и казал на кръчмаря: „Обядвах у вас преди три години, сбъркахте в сметката“ — и върнал на кръчмаря шестдесет и пет сантима. Той беше самата честност с внимателно свити устни.

Изглеждаше вечно нащрек. Кого дебнеше? Навярно негодниците.

Всеки вторник той тръгваше с Дюранд от Гернсей за Сен Мало, пристигаше в Сен Мало във вторник вечерта, прекарваше там два дни, докато натовари, и потегляше за Гернсей в петък сутринта.

По това време на пристанището в Сен Мало имаше малка странноприемница, която се наричаше „Странноприемницата Жан“.

Сийор Клюбен отсядаше в „Странноприемницата Жан“. Там беше френската кантора на Дюранд.

Митничарите и бреговата охрана се хранеха и пиеха в „Странноприемницата Жан“. Имаха отделна маса. Митническите чиновници от Биник се срещаха там по служба с чиновниците от Сен Мало.

Шкиперите също се отбиваха там и се хранеха на друга маса.

Сийор Клюбен сядаше ту на едната, ту на другата маса, но предпочиташе митническите чиновници пред шкиперите. Беше добре дошъл и на двете маси.

Председател на масата на шкиперите беше старият капитан на далечни плавания господин Жертре Габуро. Господин Жертре Габуро не беше човек, а барометър. Така се беше сраснал с морето, че безпогрешните му предсказания будеха изненада. Постановяваше какво ще бъде времето утре. Вслушваше се във вятъра: опипваше пулса на отлива. Казваше на облака: „Покажи си езика — с други думи — светкавицата“. Беше лекар на вълните, на ветровете, на бурите. Океанът беше неговият болен; обиколил беше света, както лекар обикаля клиниката си, като беше изучил всеки климат, в добро и в лошо състояние; знаеше на пръсти патологията на годишните времена. Съобщаваше такива случаи: „Барометърът спадна веднъж през 1796 година три чертички под бурята“. Беше моряк по призвание. Мразеше Англия с цялата си любов към морето. Проучил беше най-грижливо английската флота, за да узнае слабата й страна. Обясняваше по какво се различават „Северен“ от 1537 година, „Роял Уилям“ от 1670 година и „Виктори“ от 1765 година. Сравняваше подводните части на корабите. Съжаляваше, че на палубите на английските кораби вече няма кули, а на мачтите — приличните на фуния марсови площадки, като на „Грейт Хари“ от 1514 година, навярно защото те бяха прекрасна цел за френските ядра. Беше неизчерпаем източник на сведения — учебник и календар, справочник за мерките и тарифа. Един ден заболял тежко на борда, помислили, че умира, екипажът заобиколил койката му, а той прекъснал предсмъртните си хълцания, за да каже на корабния дърводелец: „От всяка страна на езелгофта трябва да се издълбае по едно гнездо за чугунената макара със стоманена ос и през нея да се прекара брамгорденът“. — От всичко това става ясно, че той беше изключителен човек.

Рядко се случваше на масата на шкиперите и на масата на митническите чиновници да се води един и същ разговор. Това обаче се случи точно в началото на февруари, в дните, до които ни доведе нашият разказ. Тримачтовият кораб „Тамолипас“ с капитан Зуела, който пристигаше от Чили и щеше да се върне пак там, привлече вниманието и на двете маси. Шкиперите говореха за товара му, а митническите чиновници за скоростта.

Капитан Зуела от Копиапо, чилиец с малко колумбийска кръв, беше взел най-независимо участие във войните за независимост, като минавал ту на страната на Боливар^[1], ту на страната на Морильо^[2] според това, къде е имал повече сметка. Забогатял, защото услужвал на всички. Бил от онази велика партия, която би могла да се нарече доходна партия. Вестяваше се сегиз-тогиз във Франция по търговски сделки и ако се вярва на слуховете, на драго сърце приемал на кораба си разни бегълци — фалирали търговци или политически изгнаници — не е ли все едно? — стига да си платят. Прибирал ги на кораба си по много прост начин. Беглецът чакал на някое пусто място на брега и преди да вдигне котва, Зуела пращал лодка да го вземе. Така миналия път спомогнал да избяга един задочно осъден, а сега се говореше, че смята да измъкне няколко души, замесени в делото Бидасоа^[3]. Предупредена, полицията го дебнеше.

Колкото и да е чудно, но почти може да се твърди, че бягството открива широки възможности особено на нечестните хора. Трохите цивилизация, които един обесник носи от Париж или Лондон, са цяло състояние сред първобитните варварски племена, печелят му и име, и положение. Най-естествено беше да се изплъзнеш тук от законите, а там да придобиеш висш духовен сан. Изчезваха по някакъв вълшебен начин и не едно бягство завършваше щастливо като в приказките. Такова бягство водеше в неизвестното, в приказното. Несъстоятелен длъжник, измъкнал се от Европа, без да се разплати, след двадесет години се явяваше велик везир в Азия или крал в Тасмания.

Спомагането в бягството беше поминък, и то доходен поминък, при по-голямо търсене. То допълваше някои и други търговски сделки. Който искаше да избяга в Англия, се обръщаше към контрабандистите. Който искаше да избяга в Америка, се обръщаше към авантюристи в далечните плавания като Зуела.