Виктор Юго
Морски труженици (35)

VII
Нощни купувачи и подозрителен продавач

Вторник вечер Клюбен не се мярна в „Странноприемницата Жан“; нямаше го там и сряда вечер.

Тоя ден привечер двама мъже свиха в улица Кутанше; спряха пред Жакресард. Единият почука на стъклото. Вратата на дюкянчето се отвори. Влязоха. Жената с дървения крак ги удостои с усмивката, която беше предназначена само за важни хора. На масата гореше свещ.

Двамата мъже бяха наистина важни хора.

Този, който беше почукал, каза:

— Добър вечер, стопанке. Идвам за обещаното. Жената с дървения крак ги удостои с втора усмивка и излезе през вратата, която водеше към двора с кладенеца. След миг задната врата пак се отвори и на прага се появи някакъв мъж. Той беше с каскет и блуза и нещо изпъкнало под блузата. В гънките на блузата му имаше сламки и той гледаше като човек, който току-що е бил събуден.

Той пристъпи. Спогледаха се. Мъжът с блузата изглеждаше уплашен и хитър. Той каза:

— Вие ли сте търговецът на оръжие? Този, който беше почукал, отвърна:

— Да. Вие ли сте парижанинът?

— Наричан Червенокожия. Да.

— Дайте да видим.

— Ето.

Мъжът измъкна изпод блузата много рядко по онова време оръжие — револвер.

Револверът беше нов и блестеше. Двамата посетители го прегледаха. Този, който навярно познаваше къщата и когото човекът с блузата нарече „търговец на оръжие“, провери спусъка. Той подаде револвера на другия, който, както изглежда, не беше от града и стоеше с гръб към светлината.

Търговецът попита:

— Колко?

Мъжът с блузата отвърна:

— Това изобретение е полезно.

— Колко? — повтори търговецът.

— Това е пистолет с барабан.

— Колко?

— Паф! Първи изстрел. Паф! Втори. Паф… град от изстрели. Какво ще кажете? Върши работа, нали?

— Колко?

— Има шест патрона. — Добре де, колко?

— Шест патрона — шест луидора.

— Съгласен ли сте за пет луидора?

— Невъзможно. По луидор на патрон. Това е цената.

— Искате ли да свършим работа? Бъдете разумен.

— Казах точната цена. Разгледайте го добре, господин стрелец.

— Разгледах го.

— Ценно оръжие.

— Видях.

— А цевта е испанска изработка.

— Забелязах.

— И е от стоманени ленти. Ето как се правят тези ленти. Изсипва се в огнището кошницата на един вехтошар на старо желязо. Вземат се всякакви стари железа — ръждясали клинци, счупени подкови.

— Изхабени кабси.

— Взехте ми думата от устата, господин търговец. Всички тези вехтории се хвърлят в жарта и се получава чудна стоманена сплав…

— Да, но в нея може да има пукнатини, шупли, грапавини.

— Разбира се. Но грапавините могат да се изравнят в малък леярен съд, а пукнатините ще се избягнат с усилено коване. Сплавта се обработва с тежък чук, после се нагрява още два пъти. Ако сплавта се презакали, потопяват я в смазка и отново лекичко я коват. След това я изтеглят, свиват я на цилиндър и от този железен пръстен, дявол знае как, получават тия цеви.

— Вие сте значи от занаята.

— Аз съм от всички занаяти.

— Цевта е някак синкава.

— Красота, господине! Тоя цвят се получава с антимонова мас.

— И тъй, ще се съгласите ли за пет луидора?

— Позволявам си да обърна внимание, че имах честта да кажа шест.

Търговецът сниши глас.

— Слушайте, парижанино. Използувайте случая. Отървете се от това нещо. На вас не ви отива такова оръжие. Ще пострадате с него.

— Вярно — съгласи се парижанинът. — Бие на очи. Повече подхожда на хора като вас.

— Съгласен ли сте за пет луидора?

— Не, шест. По луидор на патрон.

— Няма да се разберем в такъв случай.

— Добре Запазвам си дреболийката.

— Запазете я.

— Отстъпка! Хайде де! Да ме упрекват после, че съм се отървал толкова евтино от едно ценно изобретение.

— В такъв случай лека нощ.

— Това е усъвършенствуван пистолет — индианските племена чизапики го наричат „нортей-у-ха“.

— Пет луидора в брой — това е злато.

— „Нортей-у-ха“, това значи „Къса пушка“. Мнозина не го знаят.

— Съгласен ли сте пет луидора и екю прибавка.

— Гражданино, казах шест луидора.

Човекът с гръб към свещта продължаваше да мълчи и през целия разговор въртеше в ръцете си револвера. Той пристъпи към търговеца и му пошепна на ухото:

— Добър ли е?

— Превъзходен.

— Давам шест луидора.

След пет минути, докато парижанинът, наричан Червенокожия, стискаше в едно тайно джобче в пазвата си шестте златни луидора, които тъкмо беше получил, търговецът на оръжие заедно с купувача, пъхнал револвера в джоба на панталона си, излизаха от улица Кутанше.