Вирджиния Хенли
Жена на страстта (7)

Глава 6

През целия месец времето се задържа студено. Вятърът свиреше из улиците на Лондон, вдигайки вихрушка от листа, прах и отломки. Бес даде на Робърт Барлоу топлия вълнен шал, изплетен от леля й Марси, но това не попречи на кашлицата му да се превърне в бронхит.

Бес пое задълженията на младия паж, носеше му гореща супа и разтриваше гърдите му, но накрая не й оставаше нищо друго, освен да поговори с лейди Зуш.

— Мадам, не искам да ви тревожа, но Робърт е много болен. Боя се, че не е само кашлицата.

— О, скъпа, каква тежка отговорност е да вземеш на служба при себе си млади хора, за да им осигуриш добър старт в живота. Понякога се получава като в твоя случай, Бес, но много често младите създават повече главоболия, отколкото си заслужава. Ти разбираш от билки и разни отвари. Не можеш ли да му приготвиш нещо?

— Направих му отвара и го разтрих с камфор, но не помогна. Лейди Маргарет, мисля, че се нуждае от лекар.

— Да пази Господ, да не мислиш, че е болен от чума? — уплашено извика благородната дама.

— Времето е твърде студено за чума, но може да е болен от някаква друга заразна болест.

— Ще изпратя за лекар, а ти през това време го дръж изолиран на горния етаж. И да е по-далеч от момичетата.

Когато пристигна доктор Белгрейв, Бес го заведе в таванската стая на Робърт Барлоу, а лейди Зуш остана на прага. По страните на момчето бяха избили две яркочервени петна и доктор Белгрейв го почука по гърдите и огледа храчките му. Сетне извади от чантата си пакетче с прах против треската и обясни на Бес, че трябва да му го дава, разтворен във вода. После се обърна към господарката на дома.

— Бих искал да разменя няколко думи насаме с вас, лейди Зуш.

Маргарет отведе доктора до гостната стая и затвори вратата. Бес побърза да слезе и прилепи ухо до ключалката.

— Момчето е от Дарбишър, докторе. Назначих го за свой паж. Винаги е бил слаб и изнежен.

— Хмм. — Белгрейв се изкашля. — В момента има треска, но прахът, който му дадох, ще свали температурата. Обаче отново се изкашля — според мен, момчето страда от хронично заболяване на белите дробове. Няма да доживее до дълбока старост и аз ви съветвам да се отървете от него.

— О, боже! О, боже! — закърши ръце лейди Маргарет. — Не мислите, че може да зарази и дъщерите ми, нали, докторе?

— През този век медицината постигна големи успехи, лейди Зуш, но истината е, че все още не познаваме добре тази болест. Разбира се, може и да се възстанови, но ще си остане слаб. По-добре да вземете предпазни мерки, отколкото после да съжалявате.

Бес изтича обратно по стълбите. Бе чула повече, отколкото искаше да знае. Бедният Робърт, какво щеше да стане с него? Зарадва се, че не му каза колко болен е баща му, та дори не може да обработва земите си. Какъв бе смисълът да го разстройва допълнително?

 

 

След няколко дни треската на Робърт Барлоу стихна, но младежът не изглеждаше никак добре, когато лейди Зуш ги повика двамата с Бес в дневната. Макар да бе само на петнадесет години, той бе израснал бързо на височина и се извисяваше с една глава над момичето.

Тъй като бе подслушала съвета на доктора лейди Зуш да се отърве от Робърт, Бес знаеше, че ще го изпратят у дома, и събра всичките си сили, за да помогне на младия си приятел да приеме по-леко уволнението си.

Маргарет Зуш се стараеше да не се приближава твърде близо до тях, но на лицето й бе изписана решителност.

— Господине Барлоу, радвам се, че треската ви мина, но доктор Белгрейв смята, че е по-добре да се върнете у дома, при семейството си в Дарбишър. — Извади едно писмо от джоба си. — Писах на майка ви и й обясних, че се връщате у дома. Ще ви изпратя с моята карета и ще помоля Бес да ви придружи.

По лицето на Робърт се изписа огромно облекчение. Бес бе в пълно недоумение. Осъзна, че би трябвало да го предугади, но не го бе сторила. Наистина кой друг би могъл да грижи за един инвалид и да го отведе жив у дома? Видя, че лейди Зуш очаква съгласието й. Една егоистична част от нея искаше да откаже. Искаше й се, когато Уилям Кавъндиш се върне в Лондон, да го посрещне. Но като хвърли поглед към Робърт Барлоу, сърцето й се смекчи.

— Ще го придружа, милейди.

— Добре, добре. Уредих да тръгнете утре. Бес, ти ще опаковаш багажа. — Явно лейди Маргарет вече бе заличила младия паж от мислите си, защото говореше само на Бес. — Това е възможност да посетиш семейството си, но не се бави, трябва незабавно да се върнеш при мен. Коледа е само след месец, а знаеш колко много приготовления трябва да се направят.

Бес се усмихна с облекчение, че лейди Зуш смята услугите й за незаменими.

— О, разбира се, лейди Маргарет.

Преди да започне с опаковането на багажа, Бес надраска набързо едно писмо до близките си, в което ги уведомяваше, че си идва в Дарбишър, за да придружи болния Робърт Барлоу. Писмото щеше да я изпревари поне с един ден. Искаше й се да пише и на Кавъндиш, но не разполагаше с адреса му. Не се съмняваше, че лейди Франсис Грей ще му предаде писмото й, но предпочиташе да не рискува работодателката й да узнае за това и да я уволни. Ако имаше късмет, щеше да се върне в Лондон тъкмо когато Роуг Кавъндиш пристигне от Дувър. Устните й се извиха в тайнствена усмивка — надяваше се отсъствието й да го накара да я желае още повече.

 

 

На следващата сутрин, след като завързаха багажа върху покрива на каретата, Бес и Робърт Барлоу потеглиха за Дънстабъл, първата спирка по пътя им към Дарбишър. Преди тръгване тя напълни мангала с горещи въглени, постави го под краката на Робърт и го зави с дебело вълнено одеяло.

Отначало се движеха бавно, докато излязат от Лондон, но минаваха покрай толкова много интересни места, че не скучаха. Когато се озоваха извън града, Бес продължи да говори, а Робърт облегна глава назад и впери в нея изпълнения си с обожание поглед.

След един силен пристъп на кашлица Бес пипна челото му, за да се увери, че младият й приятел няма температура. Той улови ръката й и се усмихна. Явно бе щастлив, че е заедно с нея в каретата. После затвори очи и се унесе в сън, продължавайки да стиска ръката й.

Докато спеше, Бес го огледа внимателно. Беше красив младеж, с бледо лице и руси коси. Когато преди година Бес бе пристигнала в дома на лейди Зуш, той не бе по-висок от нея, но сега доста се бе източил.

Сигурно докторът е сгрешил, казвайки, че няма да доживее до дълбока старост, намръщи се девойката. Той ще се възстанови, увери се тя. Майка му ще му помогне да се излекува напълно! Но после си припомни писмото на сестра си Джейн, в което й казваше, че бащата на Робърт е много болен и не може да работи. Майката на Роб, горката жена, ще трябва да се грижи за двама болни.

 

 

В странноприемницата в Дънстабъл нямаше три свободни стаи една до друга и Бес поръча на кочияша на лейди Зуш да плати за две. Когато той повдигна изумено вежди, Бес избухна:

— Как, по дяволите, можеш да си помислиш нещо лошо? Господин Барлоу е толкова болен, че аз не смея да го оставя сам през цялата нощ. — За нея Робърт още си оставаше малко момче, макар че тя се чувстваше вече жена.

Вечеряха агнешко задушено с топъл хрупкав хляб, а за десерт пай с круши, покрит с пухкав крем. Бес заповяда да запалят огън в стаята, в която щяха да пренощуват двамата с Робърт, но стопанинът поиска да заплати допълнително. Докато даваше неохотно монетите, тя плати и за малка кана с коняк. След вечеря изпрати младия човек да се качи в стаята и да си легне. Десетина минути по-късно и Бес го последва. Отля малко от кехлибарената течност в дланта си, стопли я на огъня и разтри гърдите на приятеля си. После го накара да изпие останалото.

— Благодаря за грижите ти, Бес. В този миг не желая нищо друго, освен да съм в тази стая с теб — промълви той и я погледна с обожание. Скоро огънят и конякът оказаха благоприятното си въздействие и Роб заспа. Когато Бес чу тежкото му дишане, свали роклята си и се плъзна под завивките на съседното легло.

На следващия ден поеха към Нортхемптън и докато каретата се клатушкаше бавно по прашния път, Бес забавляваше спътника си с коледни случки. Двамата изпяха няколко коледни песни, но Робърт скоро се задъха и Бес продължи сама, изпълвайки каретата със звучния си глас.

В странноприемницата, където останаха да пренощуват, имаше свободни съседни стаи, но когато Бес запали огъня и го зави, Робърт помоли:

— Моля те, не си отивай. Стой при мен, Бес.

— Ще оставя свързващата врата отворена — аз спя много леко, така че ще чуя, ако ме извикаш.

— Нуждая се от теб сега, Бес — отчаяно я погледна той. — Не мога да го понеса, ако не си близо до мен.

Тя приседна на леглото и взе ръката му.

— Аз ще умра, Бес — с глух глас изрече Робърт.

— О, не, Роб, не. Забрави за тези страхове. Чух доктор Белгрейв да казва, че ще се възстановиш.

Младежът се усмихна някак тъжно. За пръв път се чувстваше по-възрастен от красивата си спътница.

— Когато си с мен, не се боя от нищо.

Бес държа ръката му, докато заспа, после се сгуши в леглото и също потъна в сън. По-късно внезапно се събуди и на светлината на огъня видя, че Робърт я гледа с влюбени очи.

— Обичам те, Бес — прошепна той.

— Това е признателност, Роб.

Младежът поклати глава.

— Не, искам да кажа, че съм влюбен в теб.

Бес изпита лека тревога.

— Ти си само на петнадесет, твърде млад си, за да си влюбен.

— Възрастта няма нищо общо с това. Толкова съм щастлив, че те намерих.

Бес го потупа по ръката.

— Заспивай сега, утре ни чака уморителен ден.

 

 

Предсказанието на Бес се сбъдна. Сега, когато се намираха навътре в северната част на страната, студът нахлу в каретата и двамата спътници се сгушиха плътно един до друг, за да се топлят. Стигнаха до река Трент. Каретата и конете трябваше да бъдат прекарани с ферибота, а това отне известно време.

Когато наближиха родното си графство, полетата на Нотингам се замениха от тресавищата и варовиковите хълмове на Дарбишър. Семействата Барлоу и Хардуик живееха в селото Баслоу, където Дъруент от планински поток се разширяваше, превръщайки се в пълноводна и красива река.

Кочияшът на лейди Зуш свали багажа на Робърт Барлоу и остана да изчака Бес. Късната следобедна светлина бързо чезнеше от небето и Бес го помоли да остави малкия й сандък пред дома на Лечи. Каза му, че ще се прибере пеша до вкъщи от фермата на Барлоу. Знаеше, че на кочияша му е наредено да продължи до Ашби де ла Зуш и да я изчака няколко дни, след което да я върне обратно в Лондон.

Майката на Робърт се зарадва, като видя колко много е пораснал най-големият й син. Надяваше се да й е истинска отмяна в грижите за болния му баща. Бес съжали, че не бе подготвила Роб за болестта на баща му.

— Не мога да повярвам, че лейди Зуш те е освободила само заради една кашлица, Робърт.

— Не е само кашлица, госпожо Барлоу — намеси се Бес. — Роб беше много болен. Докторът каза, че има хронично заболяване.

— На мен ми изглежда добре. Обаче за баща му не може да се каже същото. Всички надежди, че ще се възстанови, се стопиха. Вече се налага денонощно да се грижа за него.

Робърт изглеждаше сломен.

— Бес преувеличава сериозността на състоянието ми, майко. Сега, когато вече съм у дома, ще мога да ти помагам.

— Надявам се — отвърна госпожа Барлоу и огледа замислено Бес Хардуик.

— Къде е татко?

— Почива си в предния салон. Преместихме там леглото му, вече не може да се качва на горния етаж.

Бес внезапно изпита желание да се махне час по-скоро.

— Моето семейство ме очаква, госпожо Барлоу, затова ви казвам довиждане. Утре ще намина да проверя дали не се нуждаете от нещо.

— Да, ще се радвам да се видим утре — трябва да обсъдим една работа. Майка ти ще ти обясни.

Бес пожела лека нощ на Робърт. Знаеше, че след изморителния ден той трябва да си легне, но не посмя да изрази на глас загрижеността си пред майка му. Пое надолу по тесния път, мина покрай полетата на Барлоу, прекоси малкото село и стигна до къщата, която вторият й баща Ралф Лечи бе наел от баща си, сър Франсис.

Когато отвори градинската портичка, входната врата се разтвори широко и майка й и Джейн забързаха към нея, за да я прегърнат.

— Скъпа, толкова е хубаво да се видим след цели петнадесет месеца! Вчера дойде писмото ти, но майката на Робърт получи вест от лейди Зуш още преди два дни, така че знаехме, че пристигаш.

Когато влязоха вътре, малките природени сестри на Бес я зяпнаха с благоговение, а леля й Марси свали вълнения си шал и извика:

— Я да видим каква важна дама си станала!

Бес се завъртя пред тях, за да покаже в пълния й блясък елегантната сива рокля, която й бе дала лейди Маргарет. Майка й донесе купа с горещо овче задушено и я настани до огнището. В този миг Бес искрено се радваше, че отново си е у дома.

— Къде са Джеймс и Ралф? — Видя, че майка й и Джейн се спогледаха, а устните на леля Марси се свиха неодобрително.

— Ралф отиде да доведе Джеймс от Идънсор.

— От пивницата в Идънсор — уточни леля Марси.

— Нека тази вечер не говорим за това, Марсела. Да не разваляме посрещането на Бес.

— Струва ми се, че сега, когато мъжете ги няма, е най-подходящият момент да поговорим.

— Разкажете ми — Бес решително огледа лицата им.

Елизабет Хардуик отпрати трите си по-малки дъщери да си легнат и после заговори:

— Джеймс започна да пие твърде много. Знаеш, че още три години няма право да влезе в законно владение на Хардуик. Трудно е да работиш само за една заплата, а някой друг да прибира печалбата от петте хиляди акра земи, които Джеймс притежава.

— Ако продължава по същия начин, след две години ще бъде един пропаднал пияница, неспособен за нищо — безцеремонно заяви Марсела.

— Не помага ли на Ралф да обработват земите на Барлоу?

— Да, но тази година реколтата беше много слаба и нямаше никаква печалба — отвърна Елизабет.

— Каква ти печалба! — презрително изсумтя Марсела.

— Ралф отдавна не е плащал рентата си и семейство Барлоу ни заплашва със затвор!

— О, не! — извика Бес. — Нямах представа, че положението е толкова ужасно. — Изведнъж лицето й се проясни. — Разполагам с малко пари, които спечелих на карти от лейди Франсис Грей. Утре ще ги занеса на госпожа Барлоу. В момента й е доста тежко с двама болни — съпруг и син.

— Артър Барлоу умира — с равен глас изрече Марсела. Никой в стаята не й възрази. Леля Марси се бе грижила за много болни и разпознаваше отпечатъка на смъртта.

— Колко пари имаш, Бес? — плахо попита майка й.

— Почти две лири. Похарчих един шилинг в странноприемницата.

— Това е забележително — тихо промълви Елизабет и размени поглед със сестра си.

— Е, Джейн, значи скоро ще се омъжиш. Радвам се за теб — каза топло Бес и прегърна сестра си. — Кога е сватбата?

— На първи декември. О, Бес, толкова съм щастлива, че ще бъдеш тук за церемонията.

— О, не мога да остана чак до декември! Ще бъде чудесно да присъствам на сватбата ти, но лейди Зуш се нуждае от мен за коледните приготовления.

Джейн сведе очи, а Елизабет и Марсела отново се спогледаха. Преди разговорът да продължи, пристигнаха Ралф и Джеймс. През останалата част от вечерта Бес остана с впечатлението, че жените бяха премълчали нещо.

Джейн и Бес си легнаха в едно легло, дълго си приказваха и се смяха, както в старите времена, когато бяха малки деца.

— Дрехите ти са толкова елегантни, Бес, Никога не съм виждала по-красива рокля от твоята.

— Можеш да я вземеш. Всъщност, по-добре да си избереш някоя, която повече ще ти хареса. — Отвори сандъка си и извади другите две рокли, които бе взела със себе си.

Джейн седна на леглото, вперила изумен поглед в дрехите.

— Наистина ли ще ми дадеш едната?

— Разбира се.

Когато Джейн погали зелената кадифена рокля, Бес затаи дъх. Точно тази рокля предизвикваше вълнуващи спомени за онзи лов с Уилям Кавъндиш.

— Няма да взема зелената — това е твоят цвят, но бих искала да ми дадеш пурпурната.

Бес я взе и внимателно я сгъна.

— Носех тази рокля, когато бях в Хамптън Корт Палас. Там срещнах принцеса Елизабет. И двете бяхме облечени в пурпурни рокли и приликата помежду ни беше поразителна. Единствената разлика бе, че аз имам гърди, докато тя е плоска като дъска. Но още е много млада.

Очите на Джейн плувнаха в сълзи.

— О, Бес, животът ти е толкова вълнуващ, не биваше да се връщаш.

— Що за глупости! За нищо на света не бих пропуснала възможността да ви видя.

Обаче на сутринта, когато майка й леля й я пресрещнаха в коридора, за да я придружат до кухнята, разбра думите на Джейн.

Бес седна до масата, наля си мляко и отхапа голямо парче от хляба със сирене. Но залъкът заседна в гърлото й, когато чу думите на майка си:

— Бес, ние имаме план. Всичките ни объркани дела са свързани със семейство Барлоу и единственият изход от неприятностите е ти да се омъжиш за Робърт.

Бес се засмя, но смехът й не прозвуча весело.

— За какво говориш?

Марсела взе нещата в свои ръце.

— Артър Барлоу ще умре и тъй като Робърт е непълнолетен, Съветът на попечителите ще вземе фермата на Барлоу и земите им, докато момчето навърши двадесет и една. А това е след шест дълги години.

Би било истинско чудо, ако Роб доживее до двадесет и първия си рожден ден, тъжно си помисли Бес.

— Ако обаче Робърт е женен, когато баща му умре, всичко се променя. На първо място, Съветът на попечителите не може да докосне дела на булката. Ако наследникът е семеен, Съветът на попечителите обикновено проявява снизходителност.

— Аз не мога да се омъжа за Робърт, та той е още момче! — избухна Бес.

— Той е на петнадесет и от година вече се смята за зрял мъж — тихо възрази Марсела.

— Не, не! Семейство Барлоу трябва да наемат адвокат, който да състави завещанието на Артър. Земите и фермата ще се управляват от доверено лице — повтори Бес думите на Кавъндиш. — Тогава завещанието ще бъде защитено от закона.

— Госпожа Барлоу не може да си позволи адвокати, пък и на кого, за бога, може да довери да управлява земите й? Бес, скъпа, сърцето ми се къса, че трябва да те моля да се откажеш от големите си амбиции и да направиш тази жертва за семейството си. Знам какви мечти имаш, но това са само фантазии, любов моя. Умолявам те да бъдеш практична — каза Марсела.

— Говорихме с госпожа Барлоу и тя склони да не повдига съдебен иск за парите, които Ралф й дължи, ако ти се съгласиш на този брак — тихо рече майка й.

— Но аз ти казах, че ще дам парите.

— Бес, дългът е два пъти по-голям от сумата, която имаш.

След като един шилинг бе седмичната заплата, дългът на близките й бе наистина голям.

— Ами Ралф? Не може ли той да вземе пари назаем от сър Франсис? — отчаяно попита Бес.

— Семейство Лечи са толкова закъсали, че се опитват да продадат Чатсуърт. Именията им са обширни, простират се от Бейкуей до Честърфийлд, но по-голямата част са безполезна гола земя и тресавища.

— Днес ще поговоря с госпожа Барлоу. Ще я убедя да не повдига обвинения — упорито заяви Бес. — Но за брак не може да става и дума!

— Бес, крайно време е да се омъжиш. Прекара цяла година в Лондон, а все още нямаш никакви перспективи.

— Имам перспективи, имам! — страстно възрази младото момиче. — Той е много влиятелен мъж в двора — един от ревизорите на краля.

Видя съчувствените им и скептични погледи.

— Веднага ще му пиша — не се предаваше тя.

Отчаянието на племенницата й разкъсваше сърцето на Марсела. Искаше й се да има някакъв друг начин да се помогне на семейството. Докосна ръката на Елизабет и двете се оттеглиха в ъгъла на кухнята, за да се посъветват. След малко леля Марси прегърна Бес успокоително през раменете.

— Напиши писмото, дете. Надявам се и се моля да получиш отговора, който очакваш. Ако твоят рицар в блестящи доспехи дойде, за да те спаси, или изпрати писмено предложение за брак, родителите ти ще го обмислят. Но по-добре да побърза — нежно я посъветва тя. — Нито Барлоу, нито ние разполагаме с много време.