Вирджиния Хенли
Жена на страстта (23)

Глава 22

Когато Кавъндиш се върна в Лондон, неприятностите го очакваха. Лорд Полит го повика да му съобщи, че кралица Мери е наредила да се извърши ревизия на кралската хазна.

— Сред нас има шпиони, които мигом ще изтичат да докладват на кралицата, че има несъответствие между записаните и действителните наличности.

— От тринадесет години водя сметките на хазната и досега не е имало оплаквания — твърдо заяви Кавъндиш.

— Обясних на Нейно Величество, че заплатата ти е много ниска и че имаш право да вземаш част от печалбите. Въпреки това тя настоя да се проверят счетоводните ти книги.

— Мога да предоставя две книги, които са готови, но чиновниците ми работят по поне дузина други, в които още не са вписани всички разходи и приходи.

— Съветвам те незабавно да приведеш в ред всичките си документи, Уилям. От собствен опит знам, че много често личните сметки се смесват със служебните, така че ги оправи колкото се може по-скоро.

Ревизорите дойдоха в кабинетите на Кавъндиш и започнаха бавно и методично да се ровят из всички разписки за приходи и разходи. Седмиците се превърнаха в месеци, защото се преглеждаха документите от тринадесет години — откакто бе станал ковчежник на краля.

Кавъндиш пазеше всичко в най-строга тайна от Бес. Бе предупредил всичките си служители, както и секретаря си Бестъни да не продумват нито дума пред съпругата му. Ала напрежението, на което бе подложен с месеци, се отрази върху здравето на Уилям. Понякога след петнадесетчасов работен ден в гърдите му се появяваше остра болка, която само виното облекчаваше.

Когато ревизорите направиха окончателния си доклад, стана ясно, че липсват пет хиляди лири, и лорд главният ковчежник нямаше друг изход, освен да поиска обяснение от Уилям, което да задоволи кралицата. Уилям се оправда, заявявайки, че през годините много от чиновниците му са изчезвали с големи суми. Освен това изтъкна, че е имал да взема пари от царуването на предишните двама монарси, които е получил след възкачването на Мери на трона. Дори представи лична разписка за парите, платени от него за събирането на войници, които да се сражават на страната на Мери.

В началото на август Уилям още не бе подведен под съдебна отговорност, но знаеше, че подобна вероятност не е изключена, затова се посъветва с адвокатите си. Изтощен от работа и тревоги, той се оттегли в Дарбишър, за да подготви официалната си защита. Пет хиляди лири беше огромна сума, след като средната заплата възлизаше на три лири на година.

Уилям си даваше сметка, че трябва да съобщи новините на Бес. Надяваше се да се защити успешно — ако наистина бъде подведен под съдебна отговорност — и да спаси кариерата си, но беше справедливо да предупреди Бес, че могат да загубят всичко, за което толкова усилено бяха работили.

Преди да тръгне от Лондон, Уилям купи на съпругата си подарък за годишнината от сватбата им. Беше папка с изящна корица, украсена със златни винетки, в които блестяха десет рубина. Папката съдържаше двата малки портрета, които им бяха нарисували преди година. Беше обещал да си бъде у дома преди двадесети, защото Бес бе планирала голямо празненство.

Когато Уилям пристигна на осемнадесети, Бес видя, че изглежда блед и изтощен.

— Скъпи, добре ли си?

Уилям отхвърли тревогите й.

— Пътуването бе доста уморително, всички добри странноприемници бяха пълни и сигурно съм ял нещо развалено.

Младата жена бе във вихъра на приготовленията за празненството по случай годишнината им. Както обикновено, участваше дейно във всичко, дори и в най-малките подробности. Понеже бе средата на август, планира приемът да се състои в градините на Чатсуърт, но подготви и двата просторни салона, в случай че завали.

Реши, че годишнината е чудесен повод да покаже децата си, и затова покани гостите заедно с децата им. Разбира се, това означаваше, че ще пристигнат с повече слуги, и Бес трябваше да се погрижи да има достатъчно храна и помещения, където да бъдат настанени.

Забеляза, че преди вечеря Уилям изпи бутилка бордо, а докато се хранеха, пресуши още една. Осъзна колко е уморен, когато го намери заспал на стола. Лицето й омекна, като го гледаше как спи. Видя, че кестенявата му коса вече е изпъстрена със сребристи нишки, и се учуди, че досега не ги е забелязала. С лека изненада осъзна, че той е на петдесет години. Разликата във възрастта им никога не бе имала значение, Уилям бе толкова енергичен и жизнен. Ала докато го наблюдаваше тази вечер, сърцето й се сви от тревога за него. Може би трябваше малко да намалят темпото.

Двадесети август бе красив ден още от сутринта, каретите започнаха да пристигат преди обяд, двамата Кавъндиш посрещаха гостите си, застанали пред парадния вход. След това ги развеждаха из двата напълно завършени етажа на Чатсуърт. Бес гордо показваше най-ценните си притежания — децата. Двете с деветгодишната Франси бяха облечени в еднакви летни рокли от бял копринен муселин. Дъщеря й носеше букетче от розови пъпки, докато Бес бе забола една разцъфнала роза в деколтето си.

Тримата й малки синове — Хенри, Уилям и Чарлс — бяха облечени в кадифени жакети и подходящи панталони, а върху червените им къдрици се мъдреха шапки, украсени с дълги пера. Двете й най-малки дъщери бяха поверени на грижите на бавачките. Много скоро градините се изпълниха със звънливия смях на децата, които тичаха из сенчестите алеи, гонеха пеперуди и газеха из езерцата с рибки. Смях огласи въздуха, докато красиви и елегантни дами се разхождаха по поляните, скрили глави под чадърите си, а мъжете се бяха събрали на групи и обсъждаха наемите, конете, политиката, войната и нестабилността на държавата.

Цялото семейство на Бес бе тук и се бе смесило с най-благородните семейства на севера. Присъстваха графове и графини от Уестморленд, Пембрук и Хънтингтън, както и маркизата на Нортхемптън, лейди Порт, семействата Невил, Фицхърбърт, Пиърпонт и последен, но не и по значение, застаряващият граф Шрусбъри. Бес бе поканила всички членове на семейство Талбът не само защото бяха най-богатата и могъща фамилия в Англия, но и защото бяха най-близките й съседи и голяма част от земите им се управляваха съвместно.

Бес не се бе срещала със стария граф откакто бе приел да стане кръстник на един от синовете й. Видя го да върви под ръка с наследника си, Джордж Талбът, и се изненада колко се бе състарил. Беше напълно глух, затова Бес преглътна враждебността си към надменния му син и рече:

— Благодаря, че го доведохте, Талбът. Вашият баща винаги е бил изключително щедър към мен.

Светлите му очи се плъзнаха по тялото й.

— Мъжете от семейство Талбът винаги са били щедри към красивите жени, лейди Кавъндиш.

Бес стисна зъби.

— Лейди Талбът с вас ли е? — многозначително попита тя.

— Боя се, че не. Гъртруд наскоро ме дари с още един син.

— Поздравления, лорд Талбът. Колко деца имате? — любезно попита домакинята.

— Шест… колкото и вие, лейди Кавъндиш.

Бес бе смаяна. Наистина бе твърде млад, за да бъде баща на шест деца. После си припомни, че двамата са връстници и след като тя имаше шест деца, защо и той да не можеше да има?

Бес се извини. Беше време да се поднесат закуските. Никога не се бе чувствала по-горда, отколкото когато се появиха лакеите, носещи огромни сребърни подноси, отрупани с най-отбрани ястия и вина. Еленското, агнешкото, телешкото и дивечът бяха от техните имения. Пъстървата бе уловена в бистрите води на Дъруент, плодовете бяха набрани от градините им, а сиренето и млякото — от собствените им мандри и ферми. В Чатсуърт дори произвеждаха бира. Нямаше жена сред присъстващите, която да не си мечтае за имение като Чатсуърт; нито пък мъж, който да не завиждаше за домакинята му.

Следобед бавачката донесе бебето Мери.

— Съжалявам, че ви притеснявам, мадам, но тя не спира да плаче.

— Елън, децата ми никога не ме притесняват. Дай ми я, скоро ще я приспя. — Бес взе дъщеря си и се отправи към уединението на розовата градина, заобиколена със стена от високи тисове. Когато бебето се притисна до пищните гърди на майка си, протегна устнички, за да суче. Бес се засмя. — О, не, не може. Отбила съм те още преди седмици. — Отпусна се върху края на каменния фонтан и само след минута детето бе заспало. Бес я подаде на бавачката, която я отнесе. Бес затвори очи и вдъхна със задоволство сладкия аромат на розите.

Джордж Талбът я наблюдаваше иззад тисовете. Бе чул какво каза на дъщеричката си и бе изумен, че кърмеше децата си. Мисълта го възбуди, но всъщност всичко около Бес Хардуик го възбуждаше — винаги е било така. Господи, би платил хиляда лири, ако можеше да я види как кърми някое от децата си. Враждебните искри, които прехвръкваха помежду им всеки път, когато разговаряха, трябваше да изтлеят. Талбът бе твърдо решен да започнат на чисто. Ще се опита да се държи добре и да я спечели. Бес бе най-съблазнителното предизвикателство, с което се бе сблъсквал. Приближи към нея, преди да е отворила очи.

— Лейди Кавъндиш.

Тя вдигна клепачи и погледна към изключително високия мъж, който се взираше в нея.

— Лорд Талбът? — Изрече името му с тон, в който звучеше въпроса: „Какво искате?“.

— Бих искал да бъдем приятели. Познаваме се от доста дълго време, но така и не успяхме да се сприятелим.

Веждите й се извиха.

— И чия е вината? — попита хладно.

— Знам, че вината е моя, лейди Кавъндиш, и бих искал да я поправя. — Надяваше се, че гласът му звучи искрено.

Бес се вгледа внимателно в него.

„Нищо чудно, че е толкова арогантен. Не само е наследник на най-могъщия благородник в страната, но е и най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Разбира се, с някаква тъмна и демонична хубост. Жените сигурно сами се хвърлят в обятията му.“

— Тогава бях незрял младеж, лейди Кавъндиш. Вашата красота ме изуми. Бях замаян и силно увлечен. Отнасях се възмутително към вас, за да ви накарам да ме забележите, но успях единствено да ви вбеся.

Бес се усмихна.

— Имам избухлив характер.

— Искам да вярвам, че вече съм доста помъдрял в сравнение с онези ранни дни.

Очите й развеселено блеснаха.

— Аз също.

— В такъв случай, да смятам ли, че сте ми простили? — „Господи, наистина ли някога съм я наричал госпожица Големи цици?“ — помисли си.

Той всъщност не се извини, но Бес знаеше, че Талбът не е от мъжете, които биха казали, че съжаляват. Реши да бъде великодушна. Изправи се, дари го с ослепителна усмивка и протегна ръка.

Талбът не я пое. Вместо това взе розата, сгушена между гърдите й.

Усмивката й се стопи и черните й очи гневно блеснаха.

— В деня, когато се срещнахме, помислих, че сте една арогантна свиня. Не сте се променили ни най-малко — все още продължавате да сте арогантна свиня!

— Свадливка! — подразни я той.

— Черен дявол! — Бес искаше да се хвърли отгоре му и да му издере очите. Беше й трудно да контролира чувствата, които събуждаше у нея, затова се завъртя на пети и избяга от розовата градина, преди да стигнат до открита свада.

Имаше толкова много гости, че не след дълго гневът й се охлади. Реакцията й към Джордж Талбът й стана смешна. Всъщност той не бе направил нищо особено — беше се държал като чувствителен към женската хубост мъж. Би трябвало да бъде поласкана.

Когато и последната карета замина, децата бяха сложени в леглата, къщата — подредена, Бес и Уилям се изкачиха по главното стълбище, хванати ръка за ръка.

— Днешният ден бе огромен триумф за теб, Бес. Бях толкова горд.

Тя облегна глава на рамото му.

— Дължа го на теб, Уилям. — Когато стигнаха до горната площадка, Бес се извърна и обходи с поглед великолепния си дом. — Прекрасен е. Днес получих всичко, което някога съм искала. — Взря се в очите му. — Ти превърна мечтите ми в реалност.

Кавъндиш знаеше, че тази нощ тя е напълно щастлива. Нямаше сили да разруши това щастие. Утре. Изчака да си легне и тогава й даде подаръка. Тя ахна от удоволствие.

— Безценна е. Винаги ще я пазя.

 

 

Рано на следващата сутрин Уилям отиде в кабинета си. Намери върху бюрото счетоводните книги на Бес, които очакваха подписа му. Сърцето му се сви и той ги отмести. Искаше му се и неговите счетоводни книги да бяха толкова безупречни. Разтри гърдите си, за да разсее болката, и извика Бес. Настани я, после се облегна на голямото резбовано бюро.

— Бес, аз съм в беда. Кралицата заповяда да се извърши ревизия на хазната.

— Кучка! Прави го, защото ме мрази! С колко време разполагаш?

— Ревизията вече приключи. Продължи месеци и бе проверена и последната хартийка в кабинета ми от тринадесет години насам.

— Запазил си всичко в тайна! Защо не го сподели с мен? — ядоса се тя. — Нищо чудно, че изглеждаш толкова уморен! — Скочи на крака, но той нежно я бутна да седне.

— Нямаше нужда да те тревожа.

— Но явно сега има. — Кръвта се отдръпна от лицето й.

— Според окончателния доклад на ревизорите от сметките ми липсват пет хиляди лири.

— Пет хиляди лири! — невярващо повтори съпругата му.

— Полит сякаш прие обясненията ми, но се съмнявам, че кралицата ще се задоволи с тях.

— Обвиниха ли те?

— Не, но сигурно скоро ще го направят. Кралицата иска да се отърве от мен. Решена е да подмени всички досегашни служители. Ще използва този предлог.

Бес стисна юмруци.

— Ще се борим с нея!

— Свързах се с адвокатите си и трябва да подготвя защитата си.

— Аз ще ти помогна. Ще се върна в Лондон с теб. Не бива да оставаш сам.

Кавъндиш искаше да бъде сигурен, че тя го е разбрала правилно.

— Бес, ако не успея да отхвърля обвиненията, ще трябва да платя пет хиляди лири. Ще се наложи да продадем всичко — Чатсуърт, къщата в Лондон…

— Уилям, не ме е грижа за Чатсуърт. Загрижена съм за теб! Мили боже, ако не обориш всички обвинения, могат да те пратят в затвора! — Скочи и обви ръце около него.

— Ти не ме попита дали съм виновен.

Бес се засмя през сълзи.

— Не е нужно да те питам, ти си такъв проклет мошеник!

— Мразиш ли ме?

— Да те мразя? Аз съм по-виновна от теб. Ти просто си отклонил парите; аз съм тази, която ги похарчи!

 

 

Бес и Уилям заминаха за Лондон през първата седмица на септември. Те безусловно си вярваха един на друг и решиха, че ще преминат заедно през това изпитание. Високопоставените им приятели, които с желание биха използвали влиянието си, за да им помогнат, бяха заклети протестанти и в немилост пред католичката Мери.

Бес придружаваше Уилям при посещенията му при адвокатите.

— Осъзнавате ли каква голяма част от нашите приходи са отишли за вашите заплати? Повече, отколкото сме похарчили за строежа на къщата си! И никога не сме завиждали и на едно ваше пени!

— Лейди Кавъндиш, заклеваме се, че ще сторим всичко, което е по силите ни.

— Тъкмо за това ви моля, джентълмени.

Официалното обвинение срещу сър Уилям Кавъндиш бе повдигнато на първи октомври. Една седмица по-късно той се изправи пред съдиите на кралицата. Придружаваха го секретарят му Робърт Бестъни и адвокатите му. Той сам водеше защитата си, а след това адвокатите му помолиха за снизходителност заради дългогодишната му вярна служба в услуга на короната. Надяваха се да намалят дълга до хиляда лири.

Съветът на кралицата бе лоялен към Мери. Съфък, Уорик, Съмърсет и Сиймор бяха обезглавени, а граф Шрусбъри бе твърде възрастен, за да дойде в Лондон. Изминаха петнадесет дълги дни преди Кавъндиш отново да бъде призован пред съда. Очакването изглеждаше безкрайно, а напрежението — непоносимо.

На двадесет и трети октомври най-после го повикаха. Съобщиха му, че неговата защита не се приема от кралицата. Бързата консултация с адвокатите не му помогна. Тяхното становище бе, че е безсмислено да отрича обвиненията и че единственият изход е да моли за милост. Той спори с тях, но накрая бе принуден да се признае за виновен и да се остави на милостта на съда. Адвокатите му пледираха, че ако сър Уилям Кавъндиш бъде принуден да изплати цялата сума, ще бъде финансово разорен и децата му ще изживеят дните си в крайна бедност.

Когато същата вечер се прибра у дома, Уилям беше бесен. Проклинаше глупостта на адвокатите си.

— Бях принуден да изиграя едно унизително театрално представление, което с нищо не ми помогна — каза на Бес.

Бес обсипа кралицата с проклятия и Уилям се присъедини към нея.

— След цялата ми служба на Короната, след всички пълни с пари ковчежета, които осигурих на хазната, вършейки мръсната им работа, ето каква благодарност получих!

— Уилям, не ме е грижа за дълга, боя се за теб! Беше ясно, че Короната ще присъди възстановяване на парите, но присъдата над Уилям все още не бе произнесена. Бес се страхуваше, че съпругът й ще бъде изпратен в затвора. „Може дори да го осъдят на смърт.“ Бес пропъди ужасяващата мисъл.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да отнасят всичките й вещи. Бес ги умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха натоварени всички прекрасни неща, които притежаваше. Беше изхвърлена от къщата и нямаше къде да отиде. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, семейството й бе заминало и дори Чатсуърт бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна празнота, настанило се в стомаха й, бе като разяждащ глад, но по-мъчително: Уилям си бе отишъл! Обзеха я отчаяние и безпомощност.“

Бес се изправи в леглото. Старият кошмар отново се бе завърнал. Мястото на Уилям бе празно, а ужасът в съня й бе толкова реален. Тогава го видя в другия край на стаята и мигом разбра, че нещо не е наред. Бе притиснал ръка към гърдите си и се опитваше да си налее вино.

Бес скочи от леглото и изтича при него.

— Уилям! — Болката го събори на колене. Чашата падна от ръката му и червеното вино се разля по килима като кръв. Бес се втурна да извика Джеймс Кромп, който веднага дотича. — Помогни ми да го отнесем до леглото, Джеймс.

— Болката стихва — задъхано промълви Уилям, когато отпусна глава върху възглавниците. — Ще се оправя.

Бес навлече халата си и отиде при Робърт Бестъни.

— Извикай лекар колкото се може по-скоро!

Пристигна доктор Търнър, прегледа пациента и заяви, че е получил сърдечен удар. Даде му успокоително за болката и го предупреди, че трябва да си почива.

Бес слезе долу с Търнър.

— Ще се оправи ли? — отчаяно попита тя.

— Лейди Кавъндиш, трябва да му се осигури пълна почивка. Всичко това се дължи на тревоги и прекалено много работа. Ако не остане на легло, може да получи нов удар. Утре ще дойда пак.

Бес бе уплашена до смърт, но твърдо решена да следва заръките на лекаря. Събра прислугата и даде нарежданията си.

Уилям спа непробудно през целия ден и цялата вечер. Събуди се посред нощ и помоли Бес да легне при него. Тя стана от стола до леглото и се плъзна под завивките.

Прегърна го и го притисна към себе си. Не искаше да му предава страховете си.

Накрая той заговори със спокоен глас.

— Бес… моя Беси, обичам те и те обожавам. Съжалявам, че те оставям насред такава бъркотия.

— Уилям, ти няма да ме оставиш, няма да ти позволя!

Той се усмихна. Колко типично за Бес да си мисли, че може да получи всичко, което иска. Знаеше, че денят, в който я откри, бе благословен. Беше я научил на всичко, което знаеше за печеленето на пари. Тя винаги бе притежавала смелост, а сега имаше и увереност. Беше само на двадесет и девет години — целият й живот бе пред нея.

На следващия ден Бес го изкъпа, нахрани го и му забрани да говори за трудностите им. Късно следобед в гърдите й се зароди плаха надежда, че любимият й съпруг ще се възстанови. Вечерта той дори я подразни, че се държала прекалено тиранично.

Тя слезе до кухнята, за да му приготви супа, подправена със сметана и вино. Когато се върна, побесня, защото го завари станал от леглото. Внезапно Уилям се хвана за гърдите и се наведе напред. Бес изкрещя и изтича при него. Коленичи на пода до него и го прегърна. Държа го, докато тялото му изстина.

— Не, Уилям, не — шепнеше младата жена с треперещи устни. Сгърчи се и цялата се разтърси от силни конвулсии. Очите й се втренчиха невярващо в Уилям. — Не ме напускай, Уилям… не мога да живея без теб.