Вирджиния Хенли
Жена на страстта (34)

Глава 33

Следващата седмица бе най-натоварената в живота на Бес. Тя посрещна в дома си Нейно Величество кралица Елизабет и придворните й, които я придружаваха на север. Чатсуърт смая всички гости с великолепието си и всички изпитаха искрена завист. Бес се възползва от възможността и помоли кралицата да я освободи от задълженията й при двора. Отдъхна с облекчение, когато Елизабет й разреши.

Преди Синтло да се върне в Лондон заедно с кралицата, Бес говори с него за бъдещето на двамата си по-големи синове.

— Уил, това е последният срок на Хенри в Итън. Разбира се, бъдещето му е определено. Той ще наследи всички имения на Кавъндиш и затова няма нужда да се тревожа за него. Но трябва да му намеря подходяща наследница, за която да се ожени. Загрижена съм повече за бъдещето на Уилям. Бих искала да стане адвокат, това е най-доходната професия в Англия. Знам го отлично, защото през годините голяма част от доходите ми отиде в джобовете на адвокатите.

— Мисля, че идеята е прекрасна. Разбира се, Уилям ще трябва да постъпи в Кеймбридж. Таксата не е проблем, но се боя, че ще ми е дяволски трудно да го запиша там.

— Ще проучиш ли този въпрос, скъпи?

— Разбира се. Освен това бих искал да ми съобщиш датата на сватбата на Франсис.

— Ами ако плановете на Нейно Величество ти попречат да присъстваш? — язвително попита Бес.

— На всяка цена ще дойда на сватбата на Франсис. Обещавам ти.

Бес се трогна. Той без съмнение бе най-грижовният втори баща на света и бе благодарна на Бога за това. Сбогува се нежно с него и го помоли да не се преуморява.

— Не се тревожи за мен, скъпа. Марсела ме е снабдила с огромно количество мехлеми, отвари за укрепване на тялото и разслабителни.

Бес завъртя очи. Леля й Марсела вярваше, че билките правят чудеса.

 

 

След като гостите й си тръгнаха, Бес се оттегли рано. Напоследък мислеше най-добре в леглото, където — за нещастие — нямаше кой да я разсейва. Спомни си за кратките бележки от Шрусбъри, с които той я уведомяваше, че Гъртруд е възвърнала говора си и лекарите се надяваха, че скоро ще започне да ходи. В писмата нямаше нищо непристойно, освен поздрава. И двете започваха с: „Моя скъпа монахиньо!“.

Устните й се извиха в лека усмивка. Тя наистина живееше като монахиня, а думите на Шрусбъри й напомниха, че скоро няма надежда това да се промени. Бес пропъди любовните си копнежи и се замисли за децата си. Една идея се бе зародила в главата й и тя реши, че е време да я обмисли по-обстойно. След като семейство Хърбърт се сродиха с Талбът, защо и тя да не може да направи същото? Бес имаше пет деца, които не бяха сгодени, а Шрусбъри — четири.

Разбира се, гордият със синята си кръв Талбът, произхождащ от Плантадженетите, навярно щеше да получи удар, ако му предложи подобно нещо. Всичките й деца бяха от Кавъндиш и нито едно от тях не притежаваше титла. Но ако разиграеше картите си правилно, дъщерите й можеха да се сдобият с титла чрез брака. Бес си представи младия Гилбърт Талбът. Не бе изключено някой ден да стане граф Шрусбъри и да направи съпругата си графиня. Не бе за пренебрегване и младия Чарлс Стюарт, до когото бе седнала дъщеря й Елизабет по време на празненството. Той бе братовчед на кралицата и се нареждаше в редицата на наследниците за трона! Бес реши засега да изостави амбициозните си кроежи и въздъхна. „Ако желанията бяха коне, скитниците щяха да яздят!“ Първата й работа бе да определи дата за сватбата на дъщеря си Франсис и да настани младоженците в Медоуплек, близо до река Дъв.

 

 

Сватбата на Франсис Кавъндиш и Хенри Пиърпонт се състоя в Пиърпонт Хоум на първи септември. Не беше пищно тържество, защото бащата на младоженеца, сър Джордж не бе добре. Сейнт Ло, пастрокът на булката, пристигна от Лондон и за всички бе ясно, че и той е много болен.

С мъка в сърцето Бес отведе съпруга си в Чатсуърт. И двамата знаеха, че той вече няма да се върне в двора. През цялата есен тя се грижеше за него като нежна и любяща майка, знаейки, че дните му са преброени.

Когато Синтло се чувстваше по-добре, се настаняваше във великолепната библиотека на Чатсуърт, облечен в топъл халат, със загърнати с одеяло колене и се заемаше с пощата. Бес сядаше зад голямото бюро, за да прегледа сметките.

Той вдигна глава от писмото, което току-що бе препречел и което бе получил преди седмица от университета в Кеймбридж.

— Съжалявам, скъпа моя, изглежда няма никаква надежда да запишем Уилям в Кеймбридж. За втори път правя запитване и те ми отказват за втори път. Уведомяват ме, че всички места са заети.

Бес захвърли перото и закрачи из стаята.

— Вината не е твоя, Уил, а на проклетата класова система. Ако синът ми беше млад лорд или наследник на някой граф, щяха да си счупят краката да ни молят да го приемат. Но един обикновен Уилям Кавъндиш няма никакъв шанс.

— Преди два дни писах на Шрусбъри и го помолих да ни помогне.

Ръката на Бес се стрелна към гърлото.

— Господи, Уил, не биваше да го правиш!

— Защо не, скъпа моя? Той е най-свестният човек на света, а влиянието му е наистина огромно. Ако някой може да ни помогне, това е само лорд Талбът.

— Не искам да съм му задължена — опита се да му обясни Бес.

— Не се разстройвай, скъпа моя. Той е управител на Дарбишър и ковчежник на кралската хазна. Освен това ни е близък приятел. Не мисля, че ще има нещо против да използва влиянието си, за да помогне на нашия син.

Страните на Бес пламнаха, докато се отдалечаваше към високия прозорец. Не искаше съпругът й да види вълнението, което я обхвана. Но сърцето й заби още по-бясно, когато зърна високата и стройна фигура на Шрусбъри, възседнал коня си, да влиза във вътрешния двор на Чатсуърт. Извърна се от прозореца.

— Той е тук! Сигурен ли си, че си постъпил правилно, Уил? — Самата Бес не бе никак уверена.

 

 

Шрусбъри свали шапката и ръкавиците си и ги подаде на иконома.

— Дошъл съм, за да се видя със сър Уилям.

— Да, лорд Талбът, очакват ви. Ще ме последвате ли в библиотеката, милорд?

Шрусбъри усети как сърцето му заби по-силно при мисълта, че след няколко минути ще види Бес. За него това бе най-дългата зима, която си спомняше, нито веднъж не бе виждал жената, за която копнееше. Стотици пъти се бе оглеждал, докато яздеше из земите, съседни на Чатсуърт. На няколко пъти едва не препусна към Чатсуърт, за да я посети. Зарадва се, когато получи писмото на Синтло, защото сега имаше основателна причина, за да отиде в дома им.

В мига, в който прекрачи прага на библиотеката, сетивата му се опияниха от нея. Докато прекосяваше стаята, за да го поздрави, Шрусбъри забеляза, че бледозелената й кадифена рокля бе избродирана с малки перли. През страничните цепки на ръкавите се подаваше яркожълта коприна, която й придаваше прилика със светъл пролетен лъч. Представи си жълтото й бельо и тялото му мигновено реагира. Погледът му се прикова върху красивото й лице и той осъзна защо животът напоследък му се струваше толкова труден и непоносим. Беше зажаднял да я види.

Тя му протегна ръка.

— Лорд Талбът, много мило от ваша страна да дойдете.

Той поднесе дългите й фини пръсти към устните си, а преди да ги пусне, разтри с палец мастиленото петно върху показалеца й. От нея се разнасяше ухание на върбинка и графът си помисли, че никога досега не бе вдъхвал по-упойващ аромат.

— Простете ми, че не ставам, лорд Талбът.

За пръв път Шрусбъри видя, че и съпругът на Бес е в стаята. Взря се смаяно в съсухрения мъж, отпуснат в креслото, и вътрешно потрепери.

— Сър Уилям, дойдох веднага след като получих бележката ви. — Не му даваше сърце да попита Синтло за здравето. Със собствените си очи виждаше, че човекът умира.

— Бес ми е сърдита, задето помолих за помощта ви.

— Никога не бих могла да ти се разсърдя, Уил. Просто ми се струва твърде нахално от наша страна да очакваме лорд Талбът да реши семейните ни проблеми.

— Изобщо не е нахално, лейди Сейнт Ло. Вече писах на декана на Кеймбридж и препоръчах Уилям Кавъндиш да бъде записан в Клеър Хол и от следващата есен да започне учебните занятия.

— Виждаш ли, Бес? Казах ти, че той е най-добрият човек на земята.

— Как ли ще ви се отблагодаря, лорд Талбът — сковано промърмори Бес.

„По дяволите, Бес, не ме гледай по този начин! Не съм някой развратник, който иска от теб да му плащаш с тялото си.“ Мислено се прокле. Знаеше, че не може да я погледне, без да се издаде колко много я желае.

Бес сведе поглед.

— Ще пийнете ли чаша коняк, милорд, или малко греяно ябълково вино?

— Не, благодаря ви, не желая нищо.

— О, моля ви, останете още малко й разкажете на Уил новините от двора. — Черните й очи го умоляваха и той внезапно осъзна, че Синтло нямаше много посетители. Лицето му омекна.

— Добре, предполагам, че чаша греяно вино ще ми се отрази добре. Навън е доста студено.

Сърцето му се сви от мъка, когато видя благодарния поглед, който му хвърли, преди да излезе от стаята. Изкашля се и седна до Синтло.

— Прекарах само месец в двора, преди да ме извикат у дома. Здравословното състояние на съпругата ми непрекъснато се влошава.

Шрусбъри бе изключително сдържан човек и никога не би доверил някому ужасните разправии, които избухваха между Гъртруд и децата. Тя ги упрекваше за страданията си и не минаваше и ден без гръмките й обвинения да кънтят из замъка. Даваше си сметка, че самата тя е най-големият си враг. Гневните й изблици бяха довели до още няколко по-слаби удара. Децата й я избягваха и самият Шрусбъри с радост би последвал примера им, ала трябваше да стои край Гъртруд, за да поема върху себе си тежестта на непоносимото й поведение. Опитваше се да се отнася с нежна загриженост и безкрайно търпение към болната си, вечно раздразнителна съпруга.

Синтло изрази съчувствието си и смени темата на разговора, като го насочи към нещо по-близко до сърцето му.

— Как се чувства Нейно Величество?

— Още не се е омъжила, ако за това ме питате — отвърна Шрусбъри с по-безгрижен тон. Тъй като Синтло не се засмя, той продължи: — Съветът й предложи за съпруг ерцхерцог Карл от Австрия. Един съюз между Англия и Испания би запазил баланса на силите срещу Франция.

Синтло затвори очи от острата болка, която го прониза. Когато след малко отмина, отвори очи и се усмихна.

— Елизабет много умело разиграва брачната карта.

— Всичко се свежда до настройването на католиците срещу протестантите. Двамата със Сесил са много ловки в тази игра.

Бес се върна, следвана от един лакей с голям сребърен поднос с димящи чаши. Поднесе на Уил отвара от лайка и маточина с няколко капки опиум. Съпругът й вече почти не можеше да се храни, но този чай намаляваше болките в стомаха му.

Подаде на Шрусбъри една златна чаша и отнесе своята до камината. Наблюдаваше я как зарови ръжена в жарта и зачака да се зачерви. Шрусбъри приближи и й подаде чашата си. Когато тя пъхна ръжена във виното, течността изсъска и стаята се изпълни с уханието на ябълковите резени.

Бес вдигна поглед към него и на светлината на огъня той видя умората в очите й и бледолилавите сенки под тях. Помисли си, че никога не му се е струвала по-красива.

— Зимата ще отмине… пролетта ще дойде — изрече младият мъж с нисък глас.

Тя кимна. Шрусбъри знаеше, че в гърлото й е заседнала буца и не може да говори.

Отпи от виното си и я изчака да се съвземе и да овладее мъката си. Знаеше, че заради благоприличието трябва да се отдалечи от нея. Изгълта набързо съдържанието на чашата и я остави на полицата. Погледна към Синтло и видя, че болният бе започнал да се унася. Поднесе ръката й към устните си и безшумно се запъти към вратата.

Бес го последва и двамата заедно слязоха по елегантното извито стълбище на Чатсуърт. Тя изчака, докато икономът му донесе шапката и ръкавиците.

— Благодаря ти — прошепна младата жена.

— Кеймбридж е… — Думите му замряха, когато тя поклати глава.

— Благодаря ти, че спази обещанието си.

 

 

Сър Уилям Сейнт Ло умря в началото на януари, дълго преди първото цвете да предизвести идването на пролетта. Кралица Елизабет обяви един ден на траур за своя верен капитан и главен домакин на Англия, но не го почете с тържествено погребение.

Бес придружи тялото на съпруга си до Лондон. Знаеше, че дългото пътуване ще е мъчително за майка й и леля й Марсела и затова помоли Джейн да я придружи. Тримата синове на Бес, всички в Итън, се срещнаха с майка си на погребението. Сър Уилям Сейнт Ло бе погребан в църквата „Света Елена“ в Бишопсгейт, до баща му, сър Джон Сейнт Ло.

След погребението Бес заведе синовете си на гроба на баща им, който бе в Сейнт Ботолфс, недалеч от Бишопсгейт. Усещаше сърцето си натежало като олово. Осъзна, че никога не бе престанала да скърби за Кавъндиш, а ето че вече погребваше още един съпруг. Всичко й се струваше толкова нереално. Как, за бога, бе преживяла трима съпрузи? Какво бе направила, за да заслужи живота? Какво бяха сторили те, че да заслужат смъртта? Странно, очите й останаха сухи, ала отново усети познатото вцепенение, което превръщаше чувствата й в камък.

Когато се прибра в Чатсуърт, беше много изтощена. Оттегли се в спалнята си, която обичаше толкова много. Знаеше, че не може да преглътне дори един залък, нито ще заспи. Най-ужасното бе, че нищо не чувстваше.

Препрочете завещанието на Синтло. Знаеше, че той й оставя всичките си земи в Съмърсет и Глостършър, но големият полуразрушен манастир и земите в Гластънбъри бяха изненада. Бракът им бе продължил четири и половина години и заради усърдието, с което съпругът й изпълняваше задълженията си към кралицата, повечето време бяха прекарали разделени. Бес погледна отново към завещанието. Синтло я обичаше и й бе предан. Макар че изпитваше искрена привързаност към него, той я бе обичал много по-дълбоко, отколкото тя него. Защо не изпитваше вина? Тъга? Гняв? Мили боже, защо не чувстваше нищо?

 

 

На долния етаж граф Шрусбъри изказа съболезнованията си на майката на Елизабет и леля й Марсела. Джейн хукна нагоре по стълбите, за да осведоми Бес за пристигането му.

— Предай извиненията ми на лорд Талбът, Джейн. Не желая да виждам никого.

— Но, Бес, той е граф Шрусбъри! Не мога да му откажа.

— Аз мога и съм го правила много пъти — с равнодушен глас отвърна сестра й. — Моля те, остави ме сама, Джейн.

Джейн неохотно се върна при малката група в красивата гостна на Чатсуърт.

— Сестра ми се извинява, лорд Талбът, но тази вечер не желае да вижда никого.

Талбът се втренчи в нея, сякаш бе полудяла.

— Каза ли й, че съм дошъл аз?

Джейн се изчерви от притеснение.

— Не е лично отношение към вас, милорд. Бес иска да остане сама.

— Уверявам те, че е съвсем лично. Ще бъдеш ли така добра да я информираш, че ако тя не слезе, аз ще се кача при нея?

Джейн стоеше като сраснала се с пода, а майка й промълви шокирано:

— Лорд Талбът!

Марсела пристъпи властно напред. Знаеше, че между Бес и Шру, както племенницата й го наричаше понякога, съществува някаква тайна и особена близост.

— По-добре наистина се качете, милорд. Нужен й е някой със силна воля, който да я изтръгне от този транс.

Шрусбъри не се нуждаеше от повече подканяне. Хукна нагоре по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж. Вътрешният инстинкт му помогна да открие стаята на Бес. Почука на вратата, но не дочака отговор. Без да се поколебае, влезе в спалнята.

— Кой ти разреши да идваш тук? — Гласът й бе хладен и далечен.

— Аз не искам разрешение за действията си.

Тя стоеше до високия прозорец и държеше нещо в ръце. В черната си рокля приличаше на призрак. Когато се приближи, Шрусбъри се ужаси колко бледно и безкръвно бе лицето й. Протегна ръка и взе предмета от ръцете й. Тя не се възпротиви. Лорд Талбът погледна папката със златна подплата и инкрустирани рубини. Разгърна я и видя двата портрета — на Бес и Уилям Кавъндиш.

— Велики боже, ти все още тъгуваш за Кавъндиш! — Потисна надигналата се в гърдите му ревност, остави папката на близката масичка и я взе на ръце. Отнесе я до малкия диван край камината и я настани в скута си. — Бес, отпусни се, отпусни се.

Погали косата й, възхищавайки се на червените отблясъци, които пламъците изтръгваха от огнените кичури. Усети как тялото й потръпна. Ръцете му се сключиха около нея и той зачака търпеливо да се стопи ледът, сковал сърцето й, и чувствата й да се отприщят.

— Беше силна достатъчно дълго. Отпусни се и ми позволи аз да бъда твоята сила.

Въпреки топлината на огъня тялото й започна да трепери, докато той продължаваше да я милва. Постепенно сковаността взе да я напуска. Разнесе се тихо ридание, после буйният поток на сълзите й се отприщи на воля.

Тя остана дълго така, вкопчена в него, разтърсвана от плач. После внезапно сълзите спряха и от гърдите й се изтръгна истеричен смях. Скочи от коленете му и се разфуча из стаята, крещейки и хвърляйки разни предмети. Това бе страстна буря, пред която гневните припадъци на Гъртруд изглеждаха бледи и незначителни.

После Бес започна да говори, признавайки всичките си недостатъци, всички грешки, които я изпълваха с вина, накрая изражението на лицето й рязко се промени и тя го погледна предизвикателно. После се отпусна в скута му и отново избухна в сълзи.

Шрусбъри удивено поклати глава. Бес бе най-страстното същество, което познаваше, и я обичаше до безумие. Остави я да плаче още две минути, сетне твърдо рече:

— Достатъчно, моя красавице. — Изправи я и започна да разкопчава роклята й.

— Какво правиш? — възмутено подскочи тя.

— Събличам те.

Влажните й от сълзите очи се разшириха ужасено.

— Не можеш да правиш това!

— Не ставай смешна, разбира се, че мога. Смятам да те съблека и да те сложа в леглото. — Продължи уверено, сякаш го правеше всяка вечер преди лягане. Под траурната рокля и черните фусти тя носеше най-скромната долна риза, която някога бе виждал. — Господи, да не би това да е някаква форма на покаяние? Още малко ще се облечеш във власеница и ще посипеш главата си с пепел.

Тя не се засмя, а го погледна тъжно. Шрусбъри свали дантелените чорапи и жартиерите й с желязно самообладание, което изуми и самия него, сетне отиде до гардероба, за да извади нощницата й. Избра нощница от мека вълна, която щеше да я топли в голямото и празно легло. Подържа я няколко минути пред огъня, преди да й я облече, после завърза колана. Вдигна я на ръце и я понесе към леглото. Положи я, зави я грижовно. Накрая дръпна тежките завеси на прозорците. Навън беше започнало да вали сняг и щеше да замръзне, докато се прибере в Шефилд. Запали една свещ до леглото й. Очите й бяха затворени, а по дългите й мигли още блестяха сълзи.

Докато слизаше по голямата стълба, видя три разтревожени лица да се взират в него. Знаеше, че наближава полунощ и те са чули виковете и трясъка на счупените вещи. Разбра, че жените очакваха някакво обяснение.

— Заспа като младенец. Мисля, че утре ще бъде отново старата Бес.

Метна се на седлото и смушка коня си. Внезапно осъзна, че изобщо не изпитва студ. Кръвта кипеше във вените му. Само мисълта за Бес бе в състояние да стопи снега и прогони студа.