Вирджиния Хенли
Жена на страстта (35)

Глава 34

Бес получи много съболезнователни писма от приятелите и близките си в Лондон, които настояваха да се върне в двора. Повечето от тях бяха обида за чувствата й и тя ги прочете на глас на майка си, сестра си и леля Марсела.

— Само чуйте какво ми пише Ан Хърбърт: „Никъде не можеш да си намериш подходящ съпруг, освен в двора“. А вижте това от Летис Ноулс: „Помоли Нейно Величество отново да те назначи за своя придворна дама. В момента сме само аз, Бланш Пари и Мери Стафорд, а мъжете при двора са неудържими развратници!“.

— Тази жена няма срам. Нима никога не е чувала, че има благоприличен период на траур? — попита майка й.

— Всички в двора са покварени. Богатите вдовици се разграбват като топъл хляб — обясни Бес.

— Ти наистина си тлъста мръвка за някой амбициозен мъж, мила моя — отбеляза леля Марсела.

— Аз никога няма да се омъжа отново. Парите, къщите и именията ми ще се наследят от децата ми. Богатството ми няма да напълни джобовете на някой съпруг. Трудих се дяволски упорито за него. — „А освен това само един мъж на света може да ме накара да се почувствам жива, но той е женен от дванадесетгодишната си възраст.“

 

 

Април чукаше на вратата и зимата отстъпи път на пролетта. Бес използваше мекото време и всеки ден обикаляше обширните си земи, посещаваше фермите на арендаторите си, наглеждаше новите посеви. По хълмовете започнаха да се белеят стада, а уханните цветя много скоро щяха да покрият поляните.

Бес бе благодарна, че Шрусбъри се държеше на дискретно разстояние, но знаеше, че това няма да продължи дълго. Всеки път, когато излизаше с коня си, се подготвяше за срещата с него и знаеше, че рано или късно тя ще се случи. Противоречивата връзка, която имаха от години, бе претърпяла промяна. Той си оставаше най-арогантният мъж на земята, но тя бе видяла как се грижи за хората си и бе разбрала, че е щедър и справедлив господар. Накрая призна в сърцето си, че лорд Талбът е добър човек, честен и внимателен. Бе морален във всяко едно отношение, освен когато се отнасяше до нея. Винаги бе твърдял, че това, което изпитваха един към друг, бе любов, докато тя упорито бе настоявала, че е само плътско желание. Но сега започна да осъзнава, че изпитва много по-дълбоки чувства към могъщия граф. Трябваше да опази сърцето си от него на всяка цена… ако вече не бе твърде късно. Беше й отпуснал три месеца траур и Бес бе сигурна, че скоро ще се появи.

Изненада се от съдържанието на писмото, което получи от своя стар приятел сър Джон Тин. Уведомяваше я, че смята да дойде в Дарбишър, за да огледа няколко имота. Искаше да види завършения Чатсуърт и намекваше, че се надява да й стане съсед и да възобновят някогашното си приятелство. Съобщаваше й, че възнамерявал да купи Абът Стоук в Линкълншир, но граф Шрусбъри го изпреварил.

Бес пъхна писмото в едно чекмедже, трябваше да измисли учтив начин да разсее надеждите му. Подозираше, че сър Джон иска да й бъде нещо повече от приятел. Един слънчев лъч проникна през прозореца и младата жена осъзна, че се чувства твърде неспокойна, за да остане затворена в къщата. Реши да посети Франсис и съпруга й. Дъщеря й бе тъгувала много за смъртта на втория си баща и Бес се надяваше, че хубавото пролетно време ще повдигне духа й.

Беше й дошло до гуша от черните рокли и затова си сложи светложълта фуста под черния костюм за езда. На път към конюшните се наведе, за да откъсне един минзухар, и си припомни думите на Шрусбъри: „Зимата ще отмине… пролетта ще дойде“.

Препусна към река Дъв, вдъхвайки с пълни гърди свежия пролетен въздух, сякаш бе еликсирът на живота. Зърна едно новородено зайче и се запита дали тази година Франси няма да я направи баба. Не се чувстваше достатъчно възрастна, за да бъде баба, но вече бе на тридесет и три години, всъщност дори повече, ако трябваше да бъде точна.

Видя в далечината един конник и сърцето й подскочи в гърдите. За миг я обзе паника. Дали да не подвие опашка и да не избяга? Бес се засмя на собствената си глупост. Та той незабавно щеше да препусне след нея и да я хване като плячка! Никога досега не се бе страхувала от този неустоим дявол, иначе щеше да бъде безпомощна като новородено зайче.

Продължи напред, докато той не спря коня си точно на пътеката пред нея. Белите зъби блеснаха върху мургавото му лице.

— Какво нетърпеливо посрещане… откъде знаеше, че ще дойда, моя красавице?

Бес вирна брадичка.

— Не съм твоята красавица.

— Си и отлично го знаеш — възрази той.

— Изобщо нямах представа, че ще дойдеш!

— Лъжеш, Бес. Знаеше, че ще дойда. Може би не точно днес, но скоро.

Бес си напомни, че не бива да избухва. Тя бе уважавана вдовица, ще се държи спокойно и с достойнство. Сведе мигли.

— Лорд Талбът, аз съм в траур.

Той гръмогласно се засмя.

— Да, виждам, фустата ти се е показала.

— Черен дявол! — изсъска тя и дръпна надолу полите на костюма си.

— Пред мен не е нужно да се преструваш, „Свадливке“… познавам и кътните ти зъби.

Тя ахна възмутено.

— Ти си един развратен и жесток звяр!

Шрусбъри дяволито се ухили.

— Точно затова си подхождаме толкова много, моя красавице.

Внезапно младата жена избухна в смях.

— Защо ме дразниш нарочно, след като знаеш колко лесно избухвам?

— Обичам да събуждам страстта ти. Гневът е част от нея — единствената част, която мога да събудя, без да те любя.

— Шру, моля те, престани.

— Бес, отворената врата към свободата е пред теб. Предполагам, че притежаваш достатъчно смелост, за да прекосиш прага й и да дойдеш при мен, нали?

— Господи, ти приличаш на питбул, когато искаш нещо.

— Вече няма да извършиш прелюбодеяние, моя красавице, така че не се опитвай отново да се измъкнеш с това извинение.

— Но ти ще извършиш! — извика тя.

— Остави на мен да се тревожа за греховете си, Бес — засмя се Шрусбъри. Скочи от седлото и протегна ръце към нея. — Ела, ще се поразходим край реката. Искам да поговорим.

Повече от всичко на света искаше да остане с него, да поговорят, но знаеше, че озове ли се в ръцете му, страстта щеше да ги помете.

— Ще дойда с теб, ако обещаеш да не ме докосваш и ми дадеш думата си, че ще водим нормален разговор, в който да няма нищо неприлично.

За един дълъг миг пронизващите му сини очи се приковаха в лицето й, за да разбере дали говори сериозно. После отпусна ръце, остави я да слезе сама от коня и поде с нормален тон:

— Купих парче земя в Линкълншир… помислих, че мога да опитам да построя къща като Чатсуърт.

— Абът Стоук! Сър Джон Тин ми съобщава в писмото си, че си дал по-висока цена от него. Той е проявявал интерес към някои имоти в тази част на страната.

— Да върви по дяволите Тин! Единственото, от което се интересува, си ти! — Ръцете му сграбчиха раменете й и силно я разтърсиха. — Обещай ми, че няма да се омъжиш отново! Господи, сега всички ще започнат да душат около теб като разгонени песове!

Бес стисна зъби.

— Това е непристойно!

— Непристойно, как ли не! Ще получиш толкова предложения за женитба, че до края на годината отново ще си омъжена!

— Шру, не обиждай интелигентността ми. Никога вече няма да си сложа брачни окови. Според закона в мига, в който се омъжа, цялото богатство и земите ми ще станат собственост на съпруга ми, а повярвай ми, аз много добре познавам закона. Възнамерявам да запазя това, което е мое, докато съм жива, а след това ще бъде на децата ми. Всяко имение, всеки акър, всяко пени!

— Благодаря на Бога, че си решила да използваш ума си. Бракът е като отрова, като доживотна присъда. Той изяжда душата ти. Това е адът на земята.

— Съжалявам, че твоят е бил такъв, Шру. Може да бъде ад, но може да бъде и рай.

Той обхвана с длани лицето й.

— Бес, искам да получа своя дял от рая… знам, че може да стане само с теб.

Тя покри ръцете му със своите, после докосна с устни едната му длан. Как бе могла да е толкова сляпа! Така, както тя бе неговата слабост, той бе нейната. Но в същото време бе и нейната сила. Той бе всичко, от което тя се нуждаеше, всичко, което искаше. Не, повече нямаше да се лишава от него! Той знаеше от години, че е неизбежно, тогава защо на нея й бе нужно толкова дълго време, за да го разбере?

Бес внезапно осъзна, че след Кавъндиш тя се бе страхувала да обикне отново, защото когато ти отнемат любовта, болката е непоносима. Затова се бе омъжила за Синтло, за да не позволи на сърцето си отново да страда.

— Какво ще правим? — прошепна тя.

Ръката му се обви около кръста й и той я притегли по-близо.

— Ще обсъдим как да бъдем заедно, разбира се. Когато и където можем. Утре се връщам в двора. Ще привърша колкото се може по-бързо със задълженията си там и цялото лято ще бъде на наше разположение. Ще те заведа в Уингфийлд Манър, в Руфърт Абът, в Бъкстон Хол, в Уърксоп, в Уелбек… навсякъде. Ти изпитваш страст към къщите, Бес — искам да опознаеш моите. Някои ще ти харесат, а други като Тътбъри Касъл, ще намразиш. Там е толкова влажно, че по стените е поникнал мъх.

— Шру, струва ми се, че избързваш твърде много.

— Ще дойдеш ли? — Той настоятелно се взря в очите й.

— Да — тихо отвърна тя. — Ще дойда, но тези къщи не гъмжат ли от слуги?

— Навсякъде има постоянна прислуга, но не толкова много, както в Шефилд Касъл. Ще осигуря дискретността им. Нито един от двама ни не желае скандал, който може да стигне до ушите на децата ни.

— Или до тези на кралицата — предупреди го Бес.

— Прекарай този следобед с мен. Ще препуснем към хълмовете, далече от цивилизацията. Няма да срещнем жива душа.

Обеща й го, сякаш бе господар на вселената и в този миг и двамата вярваха, че е така.

Препускаха заедно и се смееха, все едно бяха малки безгрижни деца. После се заизкачваха по най-високия хълм. Спряха на билото, уловиха ръце и погледнаха към реката в подножието.

— Осъзнаваш ли, моя красавице, че ние двамата с теб владеем тези земи, докъдето погледът ни стига?

Говореше като някой бог на Олимп. Устните й се извиха в лека усмивка.

— Това опиянява ли те?

— Не колкото теб, „Свадливке“.

 

 

Две седмици по-късно Бес получи със сутрешната поща ново писмо от сър Джон Тин. В него я уведомяваше за достигналите до ушите му слухове, че нейният стар дом, Хардуик Манър, е обявен за продан и че той е заинтересуван да го купи.

Бес хвърли писмото на пода и повика Робърт Бестъни.

— Намери Джеймс. Трябва ми спешно.

Джеймс Кромп бе не само управител на Чатсуърт, но и неин приятел от повече от шестнадесет години. Двамата нямаха тайни един от друг. Когато секретарят й се върна с Кромп, тя се обърна и към двамата:

— Някой от вас да е чул, че Хардуик се продава?

— Хардуик Манър и земите? — изумено попита Джеймс. — Ако бях чул подобно нещо, щях веднага да ти съобщя.

— Току-що платих сметките по ремонта — увери я Бестъни. — Не може да е истина.

Джеймс се втренчи в Бес.

— Миналата седмица купих добитък, който бе откаран във фермата.

— Проклета свиня! — изруга Бес. — Робърт, искам да отидеш в адвокатската кантора в Дарби. Открий Фънк и Ентуисъл и доведи един от двамата в Хардуик. — Погледна към часовника над камината. — Двамата с Джеймс ще се срещнем с теб там в два часа.

Точно в един часа, придружена от управителя на Чатсуърт, Бес пристигна в Хардуик. Остана спокойна, докато проверяваше ремонтните работи, извършени в любимия й роден дом, а след това помоли брат си Джеймс да й покаже овцете и говедата, които бе купила за него. Попита го какво възнамерява да засади, давайки му възможност да признае какво бе сторил. Когато той не каза нищо, Бес попита с небрежен тон:

— Какъв бе приходът от Хардуик миналата година?

Брат й изглежда се обиди от въпроса.

— Нямаше приход. Много добре знаеш, че трябваше да ипотекирам имението, за да си платя дълговете — с отбранителен тон заяви той.

— А какъв приход очакваш следващата година от новия добитък? — невинно попита тя.

— Ще имам късмет, ако успея да изплатя ипотеката. Това място никога няма да бъде печелившо, Бес.

— В такъв случай не смяташ, че струва много? — подхвърли сестра му.

Джеймс мигновено запя друга песен.

— Не бих казал точно това. Имението разполага с петстотин акра обработваема земя и има две ферми, които се дават под аренда. Странно е, че ме питаш. Тъкмо вчера обмислях дали да не го обявя за продан.

— Вчера? И каква цена смяташе да поискаш?

— Петстотин лири.

Бес се престори на изненадана.

— Толкова много?

— Трябва да изплатя ипотеката и да ми останат достатъчно пари, за да наема къща в Лондон.

— В Лондон, така ли? Животът там ще ти излезе доста скъпо.

— Не е твоя работа!

— Не е моя работа ли? — Гласът на Бес бе измамно тих. — След като току-що съм платила за ремонта и ти купих добитък?

— Не съм те молил… ти сама предложи. Освен това можеш да си го позволиш, нали си богаташка.

— Джеймс, иска ми се да те ударя. Не заради обидния тон, който ми държиш, имам дебела кожа. Вбесява ме твоята подлост! Зад гърба ми си предложил Хардуик за продажба на агент от друго графство.

— Хардуик е мой по рождение… мога да го продам, когато си пожелая! — изкрещя брат й.

— Тогава можеш да го продадеш на мен. А, виждам, че имаме посетители. — Излязоха от конюшнята и се отправиха към къщата. — Джеймс, предполагам, че познаваш адвоката господин Ентуисъл, нали? Помолих го да се срещнем тук, за да уредим продажбата на Хардуик Манър.

Джеймс бе неподготвен за новия обрат на събитията. Освен това бе учуден от поведението на сестра си. Тя обикновено бе толкова избухлива и той бе смаян, че не крещи и не проклина с всичка сила. Но присъствието на адвоката й доказваше сериозните й намерения за Хардуик Манър. Знаеше, че има много пари и може би това бе дългоочакваният шанс да се отърве от това място, което от години висеше като воденичен камък на шията му.

— Заповядайте, господа, струва ми се, че бихме могли да се споразумеем, ако цената е приемлива.

— Каза, че си поискал петстотин лири, нали, Джеймс?

Брат й се приготви здравата да се пазари. Петстотин лири бе твърде висока цена за Хардуик Манър, а Бес беше изключително умна делова жена.

— Петстотин лири и си заслужава всяко пени.

— Какво мислиш, Кромп? — обърна се Бес към управителя си.

— Според мен е твърде много — спокойно отвърна Кромп.

— Господин Ентуисъл? — любезно попита Бес.

Адвокатът се намръщи.

— Една лира на акър е нечувано висока цена по тези места. Десет или дванадесет шилинга е обичайната цена на земята в Дарбишър. Трябва да вземете предвид какви доходи бихте могли да получите, лейди Сейнт Ло.

— О, вярвам, че ще успея да си възвърна вложеното, господин Ентуисъл. А и в този случай съм склонна да проявя щедрост. Съгласна съм да платя петстотин лири.

— Значи се договорихме? Петстотин лири? — нетърпеливо попита Джеймс.

Бес кимна.

— Договорихме се. Изгответе необходимите документи, господин Ентуисъл, а ти, Джеймс, донеси нотариалния акт. — Бес се обърна към секретаря си. — Бестъни, ти направи сметките по ремонта. Какви са разходите?

— Нов покрив, поставяне на нови греди, поправка на комините и измазването на две стени — общо на стойност сто лири. Още петдесет лири отидоха за построяването на нов обор, което прави сто и петдесет лири, милейди.

— Кромп, колко плати за покупката на добитък?

— Сто лири, милейди.

Лицето на Джеймс бе придобило пурпурен оттенък.

— Проклета да си, Бес, това значи, че за мен остават само двеста и петдесет лири!

— О, Джеймс, не ти ли казах? Купих ипотеката ти. Господин Ентуисъл, на каква стойност е ипотеката на Хардуик Манър?

Ентуисъл се прокашля.

— Двеста и петдесет лири, лейди Сейнт Ло.

— Кучка! Алчна и крадлива кучка! Погреба трима съпрузи и си присвои земите им. Сега искаш да вземеш и моята!

— Твоята? Имам документи, според които Хардуик Манър е моя собственост.

— Проклета хитра кучка! През цялото време си ми се присмивала!

— Не, Джеймс, сърцето и душата ми плачеха. — Усети как гърлото й се стяга и замълча за миг. Стана от масата и погледна през прозореца към стария дъб на двора. Нужни й бяха само няколко минути, за да си възвърне самообладанието. Върна се при масата. — Господин Ентуисъл, бъдете така добър и изгорете книжата за ипотеката на Хардуик и изгответе документ за продажба на стойност петстотин лири. Както брат ми преди малко каза, Хардуик Манър си заслужава всяко пени… поне за мен.

Документите бяха изготвени и подписани и Бес си тръгна с акта за собственост в ръка.

— Ще регистрирате ли продажбата, господин Ентуисъл?

— Разбира се, лейди Сейнт Ло. — Пъхна документа в папката си. — Чухте ли ужасната новина за графиня Шрусбъри?

— Каква новина?

— Миналата нощ графинята е починала — осведоми я Джеймс Кромп. — Цяла сутрин се говори само за това.

— А Шрусбъри е в двореца, бедният човек. Станало е внезапно. Сигурно ще бъде ужасен шок за него.

— Да… ужасен шок, наистина — едва успя да промълви Бес, сразена от неочакваната вест.

През целия път към Чатсуърт Бес бе необичайно мълчалива. За пръв път остави управителя и секретаря да яздят напред. Следваше ги, потънала в мислите си. Веднага щом пристигна в Чатсуърт потърси майка си и леля си Марсела.

— Гъртруд Талбът е умряла! — изтърси без предисловие.

— Кога? — изумено попита майка й.

— Очевидно се е случило миналата нощ. Шрусбъри е в двора. Ще са му нужни поне два дни, за да се прибере у дома. Не знам какво да правя. Дали да отида, или да стоя настрани?

Майка й я изгледа странно.

— Разбира се, че трябва да отидеш.

Марсела й хвърли многозначителен поглед.

— Като добра съседка и приятелка е съвсем естествено веднага да отидеш в Шефилд Касъл. Трябва да им предадеш нашите съболезнования и да попиташ дали не можем да помогнем с нещо, докато граф Шрусбъри се върне у дома.

— Да, разбира се. Ще помоля Франсис да дойде с мен.

Двете с Ан Хърбърт се познават от деца.