Вирджиния Хенли
Жена на страстта (10)

Глава 9

В момента, в който Бес остана вдовица, цялата й потискана досега енергия изригна като буен поток. Сякаш бе живяла в клетка цяла година и сега изведнъж бяха отворили вратата. Седмица след погребението на Робърт тя започна да язди из полята въпреки мразовитото време и неодобрително стиснатите устни на госпожа Барлоу. Бес изобщо не обръщаше внимание на злобните й приказки. Сега, след като вече бе вдовица, не смяташе да се съобразява с никого, освен със себе си. Прекрасното усещане за свобода, което я изпълваше, изтласка тъгата от загубата на Робърт, на когото тя никога не бе гледала истински като на свой съпруг, а по-скоро го бе приемала за приятел.

Тъй като съпругът й бе умрял преди нея, то брачният й дял, възлизащ на една трета от доходите, й се падаше по право. С настъпването на новата година Бес се чувстваше съвсем различна жена от шестнадесетгодишното момиче, което преди четиринадесет месеца бяха убедили да сключи брак. На следващия си рожден ден щеше да навърши осемнадесет, но й се струваше, че е прекалено зряла за възрастта си.

Бес бе взела твърдо решение никога повече да не се жертва, нито пък да оставя други да решават съдбата й. Закле се, че отсега нататък тя ще управлява живота си. Не подозираше, че твърдата й решителност много скоро ще бъде поставена на изпитание.

 

 

През февруари представител на Съвета на попечителите се появи, за да вземе под попечителство собствеността на Джордж Барлоу. Бес си беше у дома, когато важният чиновник с официалните документи се настани на най-удобния стол в салона.

— Госпожа Барлоу? — попита той.

— Това е госпожа Артър Барлоу, а аз съм госпожа Робърт Барлоу — отвърна Бес.

— Ти не е нужно да присъстваш, Бес — остро рече свекърва й. — Нямаш нищо общо с нашето имение.

Бес се почувства оскърбена и мигом реагира:

— Всъщност имам много общо с него, след като принадлежи на съпруга ми, а брачният ми дял представлява една трета от доходите.

— Това е лъжа! Синът ми беше малолетен, когато се ожени за теб, а съпругът ми умираше и не можа да даде съгласието си за този брак.

Бес кипна от гняв. Майката на Робърт се опитваше да й вземе имуществото, което законно й се полагаше.

— Дами, дами, не е нужно да си разменяте обиди. След като Джордж Барлоу е малолетен, Съветът на попечителите ще вземе къщата и земите под попечителство, докато момчето стане пълнолетно.

Бес скочи на крака. Очите й изпущаха гневни мълнии.

— Проклетият Съвет няма да направи подобно нещо! Притежавам законен документ, подписан от бащата на съпруга ми, с който ми се дават една трета от доходите като брачен дял. Освен това съществува и завещанието на съпруга ми, който оставя останалите две трети и фермата на Барлоу под попечителство.

— Не знам нищо за подобно завещание! Къде е то? — гневно попита госпожа Барлоу.

— Документите са у дома, на съхранение при майка ми. Ако си направите труда утре да дойдете, сър, аз ще ви ги предоставя. Желая ви приятен ден.

Вбесен от властното поведение на младата жена, чиновникът събра документите и си тръгна. В мига, в който вратата се затвори зад гърба му, двете жени се нахвърлиха една срещу друга.

— Дяволски добре знаеш, че сватбата бе средство да не изгубим фермата. Никога няма да позволя да вземеш една трета от доходите!

— Вие, госпожо, не притежавате нищо. Робърт търпеше ужасното ви присъствие от добро сърце — не й остана длъжна Бес. — Аз притежавам една трета от доходите, а синът ви Джордж — останалите две трети. Робърт посочи моя зет за попечител на Джордж. Когато бях на шест години, разбрах, че на този свят не мога да чакам благодеяния и трябва да се справям сама. Дошло е време и вие да научите този урок. Ще се боря за това, което ми принадлежи, и с вас, и със Съвета на попечителите. И нека ви предупредя, ще се боря с всички средства и ще направя всичко, което е по силите ми, за да спечеля!

Бес се качи на горния етаж, за да си опакова вещите. Когато свърши, гневът й даде достатъчно сили, за да смъкне сандъка си.

— Ще се върна утре със законните документи и със законен свидетел. Довиждане и прав ви път, госпожо! — заяви тя с царствен глас и високо вдигната глава.

Единствено напускането на Барлоу Хол й донесе облекчение. Сега, след като Робърт вече го нямаше, не можеше да понася да живее с майка му. Усещаше дълбоко в сърцето си, че Лондон я зове отново, но първо трябваше да получи парите, които законно й се полагаха.

 

 

Когато Бес пристигна в къщата на майка си, всички я посрещнаха с разтворени обятия. Две от сестрите й вече се бяха омъжили, така че разполагаше с малка собствена спалня. Изпратиха съобщение до Джейн и нейния съпруг Годфри Босуел, който незабавно дойде.

— Какво, за бога, ще спечели от Съвета на попечителите онази жена, като отказва да ти предостави полагащия се брачен дял? — попита майката на Бес. — Предполагам, че не иска да й отнемат цялата ферма, докато Джордж Барлоу навърши двадесет и една?

— Не зная! — отвърна леля Марси. — Чух, че госпожа Барлоу си е намерила мъж, който смята да откупи попечителството. Двамата няма да се задоволят само с двете трети.

— Завещанието на Робърт посочва мен за попечител — заговори Босуел. — Следователно съм законният управител на фермата на Барлоу, докато Джордж стане пълнолетен.

 

 

На следващия ден цялото семейство придружи Бес на срещата с официалния представител на Съвета на попечителите. Чиновникът настоя тя да му даде документа, гарантиращ й една трета от доходите като брачен дял, както и завещанието на Робърт, но Бес твърдо отказа. Накрая се съгласи той да направи копие от документите и мъжът си тръгна, като ги увери, че ще отнесе случая до по-горна инстанция и скоро ще има решение по въпроса.

Когато изминаха три месеца и Бес все още не бе получила никакъв отговор, тя осъзна, че брачното й наследство се е заплело из безкрайните дебри на Съвета на попечителите и че по законен път никога няма да й изплатят парите.

Докато лежеше в леглото си една нощ, в съзнанието й изплуваха думите на Уилям Кавъндиш: „Те вземат скъпо, но си заслужават всяко похарчено пени. Страната, която има по-добър адвокат, винаги печели делата“. Бес знаеше, че се нуждае от съвета на адвокат, но без пари никой нямаше да й обърне внимание.

На следващата сутрин оседла коня си и препусна под топлото майско слънце. Живият плет бе осеян с цъфнали цветя, а по ширналите се зелени полета на Дарбишър пасяха стада с овце и малки агнета. Младото момиче осъзна, че това е най-прекрасното място на света.

Дръпна юздите и спря коня на върха на хълма, който гледаше към Чатсуърт. „Станах рано, за да мога да вкуся от началото на деня. Тук въздухът е чист и свеж като хубаво вино, а гледката е божествена!“ Бе убедена, че на това райско място ще успее да избистри мислите си и да реши какво да предприеме. „Ако искам да получа нещо, това зависи само от мен.“ Досега животът не й бе давал нищо даром и тя не се страхуваше да се бори, за да постигне целта си.

Постепенно в главата й се оформи една идея. Нуждаеше се от сила зад гърба си, а кой бе най-влиятелният мъж в Северна Англия? Графът на Шрусбъри, разбира се! Той бе наместник на краля в Дарбишър, а великолепният му замък Шефилд Касъл се намираше само на петнадесетина километра от хълма, на който бе спряла. Идеята бе много дръзка, но на Бес никога не й бе липсвала дързост!

 

 

Франсис Талбът, петият граф на Шрусбъри, пристигна в резиденцията си Шефилд Касъл чак в началото на юни. Но Бес не си бе губила времето, след като взе решението си да посети лорд управителя на Дарбишър. Двете с леля й Марси преправиха елегантната рокля от сива тафта, която й бе дала лейди Маргарет Зуш. Свалиха бухнатите ръкави и ги избродираха с теменужки. Бес изряза по-дълбоко деколтето, за да открива гърдите й.

Марсела уши широк копринен колан, също извезан с теменужки, който подчертаваше тънката й талия. Когато свършиха, роклята бе придобила стил и изисканост. Бес се замисли дали да не помоли Ралф Лечи да я придружи, но после се отказа. Една сама жена имаше повече шанс да събуди кавалерското чувство у мъжа.

Бес препусна по старата алея с вековни дъбове от двете страни, която водеше към Шефилд Касъл. Паркът бе разположен на осем акра площ и Бес оглеждаше изумено безбройните градини. Просторните поляни бяха изрядно окосени, декоративните храсти — грижливо подрязани, а цветята в лехите — идеално подредени. Бес въздъхна с копнеж. Точно така би искала да изглеждат земите на собственото й имение.

Когато стигна до двора, застлан с каменни плочи, който водеше към дългата редица от конюшни, двама коняри приближиха към нея. Единият, за да отведе коня й, а другият, за да й помогна да слезе. Бес свали пелерината и качулката, които предпазваха роклята и косата й от прахоляка по пътя. Сгъна дрехата и я пъхна в торбата, привързана към седлото. Преди да извади скъпоценните документи, тя разчеса косите си, докато заблестяха на слънцето. Конярите я зяпаха с отворени уста, но Бес не им обръщаше никакво внимание — много добре помнеше как благородниците се отнасяха към прислугата.

Размерите на Шефилд Касъл бяха впечатляващи. Замъкът имаше поне двеста стаи. Извитият параден вход се пазеше от двама униформени пазачи, а в преддверието Бес видя няколко лакеи. Сините им ливреи привлякоха вниманието й и Бес реши, че когато някой ден има собствени лакеи, ливреите им ще бъдат в синьо и сребристо.

Майордомът приближи, за да попита по каква работа е дошла.

— Желая да се видя с граф Шрусбъри.

— Това е невъзможно, мадам — надменно отвърна мъжът. — Негова светлост не приема днес.

Бес се изпъчи и вирна брадичка. Макар че майордомът имаше внушителна фигура, нямаше да се остави да бъде изплашена.

— Боя се, че съм принудена да настоявам… дошла съм по много важен въпрос.

— По личен или делови въпрос, мадам? — равнодушно попита майордомът.

— По делови въпрос — натърти Бес.

— В такъв случай трябва да се видите със секретаря на негова светлост Томас Болдуин, който се грижи за деловите въпроси.

Бес преглътна острия си отговор. Мъжът изглеждаше непреклонен. Майордомът я поведе към украсените с дърворезба пейки в приемната и й каза да почака. След около половин час се появи и господин Болдуин. Приличаше на ученик, пръстите му бяха изцапани с мастило и Бес реши, че ще е по-разбран от надутия майордом. Обаче се излъга. Болдуин отказа да я отведе при графа и настоя тя да изложи молбата си пред него. Със свито сърце младото момиче му обясни затрудненото си положение, а той я изслуша със снизходително изражение на лицето.

— Мадам, имате ли представа колко молители идват всеки ден, за да молят за съдействието на граф Шрусбъри? Не е възможно да угоди на всички нуждаещи се от трите графства.

Очите й гневно блеснаха.

— Няма да си тръгна, докато не се видя с графа!

Тежката външна врата се разтвори и един висок и слаб млад мъж се втурна в приемната стая. Огледа жената с Болдуин. Джордж Талбът приближи към тях, потупвайки дланта си с камшика за езда.

— Е, проклет да съм, ако това не е госпожица Елизабет Хардуик. — Произнесе името й, натъртвайки на всяка сричка.

— Името ми е госпожа Елизабет Барлоу — високомерно отвърна тя.

Очите му се присвиха и погледът му се плъзна по пищната гръд и тънката талия.

— Значи вече си омъжена жена с опит в брачното легло. Обзалагам се, че си научила някой и друг трик, „Свадливке“!

Черните очи на Бес замятаха гневни мълнии.

— Аз съм вдовица, грубиян такъв, дръж се с уважение към мен!

— Май все още продължаваш да ме учиш на добри маниери? В името на Бога, не бих се изненадал, ако ме научиш и на някои други неща, а междувременно има едно-две нещица, на които аз бих искал да те науча.

Томас Болдуин се отдръпна от двойката, която явно се познаваше доста добре.

— Като син на граф някой трябва да се е опитал да те възпита като джентълмен, но явно не е успял.

Талбът не обърна внимание на обвинението й. Отметна един огненочервен кичур с дръжката на камшика си.

— Това истинският й цвят ли е? — лениво попита той.

— Всичко у мен е истинско, включително и темпераментът ми! — Бес знаеше, че погубва всяка възможност да получи помощ от младия Талбът, но просто не можеше да удържи езика си.

— Свадливка! — подразни я той.

Видя как погледът му се плъзна по тялото й и се спря под корема. Внезапно осъзна, че негодникът я събличаше с поглед. Опакото на ръката й стовари една оглушителна плесница върху бузата му.

Силните му ръце се стрелнаха напред, уловиха я за кръста и я повдигнаха във въздуха. Ако Болдуин не беше в стаята, Бес бе сигурна, че Талбът щеше да се опита да я обладае. Пусна я бавно на пода и промърмори:

— Някой ден ще си платиш за това, опърничаво момиче. — Прекоси стаята, доближи до секретаря и заговори с нисък глас.

Макар че Бес не можеше да чуе думите му, ясно си представи ужасните неща, които се казваха за нея. Сълзи на ярост напираха в очите й, но тя успя да се овладее.

Двамата мъже поговориха известно време, после младият Талбът излезе, а Болдуин приближи към нея. Бес бе сигурна, че ще й нареди да напусне незабавно, и се изуми, когато той пожела да види документите й. Тя му ги подаде и седна на пейката, докато секретарят внимателно ги разглеждаше.

Талбът отиде да потърси баща си и го откри седнал зад масивното бюро в библиотеката да подписва писмата и документите, приготвени от секретаря му.

— Татко, дошла е една млада жена, която настоява да говори с теб.

— Още една молителка? Изпрати я при Болдуин — нареди баща му.

— Тя е при него в момента, но ще ми направиш услуга, татко, ако се видиш лично с нея.

Веждите на графа се повдигнаха нагоре и настръхнаха. Той остави перото и впери пронизващ поглед в наследника си.

— Единственото, което може да те заинтересува у една млада жена, е възможността да развратничиш с нея!

Джордж Талбът отхвърли обвинението на баща си.

— Тя е млада вдовица от Хардуик, близо до Дарбишър. Семейството й са фермери, солта на земята, както често обичаш да казваш. Била е излъгана във връзка с брачното си наследство.

— В такъв случай се нуждае от адвокат.

— Разбира се, че се нуждае от някой проклет адвокат, но е бедна млада вдовица, затова е дошла да моли за помощта ти.

— И защо точно мен? Защото спиш с нея ли? Това някакъв вид изнудване ли е?

— Не, сър, не е. Запознах се с нея в Лондон. Репутацията й е безупречна — тя е приятелка на принцеса Елизабет.

— Защо, по дяволите, не започна с това? — Макар че по-малката дъщеря на краля бе трета по линията за наследяване на престола и понякога шушукаха, че е незаконно дете, не бе изключено някой ден да управлява Англия. Графът надраска една бележка до Томас Болдуин и извика един слуга да я отнесе.

— Благодаря ти, татко. Тя няма да ти отнеме повече от пет минути.

 

 

Когато лакеят подаде сребърния поднос на Болдуин, секретарят взе бележката, прочете я и помоли госпожа Барлоу да го последва. Минаха по коридорите на Шефилд Касъл и приближиха до внушителното стълбище. Бес огледа с благоговение великолепната обстановка. Семейство Талбът бяха най-богатите благородници в кралството и живееха в бляскав разкош.

Болдуин я въведе в просторната библиотека и тя се приведе в дълбок поклон пред могъщия граф Шрусбъри.

— Милорд, това е госпожа Барлоу, която наскоро е овдовяла. Съветът на попечителите разглежда документите й за наследство и аз я уверих, че не може да се направи нищо, освен да се чака тяхното решение. Наистина не е нужно да се главоболите с този въпрос.

— Благодаря ти, Болдуин. Предпочитам госпожа Барлоу сама да ми изложи случая.

Франсис Талбът, петият граф на Шрусбъри, бе запленен от красивата млада жена. Нищо чудно, че синът му си бе загубил ума по нея. Шрусбъри я слушаше очарован, докато тя му разказваше историята си. Момичето говореше със страст, огнената й коса блестеше по раменете, а сивата тафта шумолеше съблазнително при всяко нейно движение. Когато заоблените й твърди гърди се повдигнаха над квадратното деколте, Шрусбъри въздъхна, съжалявайки, че не е с двадесет години по-млад. Тя бе рядко създание, истинска жена и мечта за всеки мъж.

Графът прегледа документите, видя, че са напълно законни, и реши, че няма да му струва нищо, ако й помогне. Бе достатъчно само да изпрати едно кратко писмо до адвокатската кантора в Дарбишър, чиито служители с радост щяха да услужат на могъщия граф Шрусбъри.

Бес се завърна у дома, развълнувана от победата си. Нямаше никаква представа, че трябва да благодари на омразния Джордж Талбът.

След две седмици Бес бе повикана в адвокатската кантора. Фулк и Ентуисъл бяха най-известните адвокати в страната. След месец те изпратиха молба до Съвета на попечителите, а след още четири месеца извикаха Бес, за да си получи парите от наследството.

— Десет лири? — смаяно повтори Бес.

Господата Фулк и Ентуисъл, смятайки, че е недоволна, побързаха да я успокоят.

— Това е само част от сумата, но се съгласихме да я приемем, докато се установи цялото количество и, разбира се, вашият дял от наследството ще ви се изплаща всяка година.

Бес бе на седмото небе от радост. Всъщност никога не бе очаквала, че Съветът на попечителите наистина ще й присъди наследството. Роуг Кавъндиш се бе оказал прав. Страната, която имаше по-добър адвокат, наистина винаги печелеше!

— Скъпи господа, вие свършихте удивителна работа и аз ви благодаря от цялото си сърце. — Мислите й препускаха с бясна скорост. — След като се справихте толкова добре със Съвета на попечителите, бих искала да се посъветвам с вас по още един въпрос. Брат ми Джеймс е наследник на Хардуик Манър, но вече дванадесет години имотът му е под попечителство. Джеймс е почти на двадесет и след година ще стане пълнолетен. Сега, след като имам пари, дали не мога да купя попечителството за последната година, за да може семейството ми да влезе във владение на земите и имота си?

Фулк и Ентуисъл бяха впечатлени от решителността на младата жена и след като управителят на Дарбишър ги бе помолил да й помогнат, щяха да се заемат с делата й.

— Веднага ще подхванем този случай, госпожо Барлоу. Има голяма вероятност да спечелите, но ви предупреждаваме, че тези дела понякога се проточват с месеци.

 

 

Осем месеца по-късно Бес стоеше пред наполовина облицованата с дърво къща, където бе родена. Заговори й, като нито за миг не се усъмни, че Хардуик Манър чува и разбира всяка нейна дума:

— Казах ти, че ще се върна, за да те взема отново. Никога повече няма да те изгубим, ти завинаги ще принадлежиш на рода Хардуик. Мама и сестрите ми ще се върнат, а леля Марси ще насади отново градината с билки. Брат ми Джеймс има млада съпруга, Елизабет Дрейкот. От сега нататък стаите ти ще бъдат пълни с любов, а много скоро и с детски смях. Днес се връщам в Лондон, но не се сбогувам с теб. Ще се върна… обещавам ти!