Вирджиния Хенли
Жена на страстта (24)

Глава 23

Лондон, 1557

Бес бе вцепенена. Сякаш огромна каменна стена се бе стоварила върху нея. Не можеше да чувства, не можеше да мисли, сякаш животът й бе спрял. Този път съдбата й бе нанесла удар, от който никога нямаше да се съвземе.

Робърт Бестъни и Джеймс Кромп обединиха силите си, за да свършат каквото бе нужно. Изпратиха съобщение до семейството на лейди Кавъндиш и внимателно я помолиха да им каже какво погребение би искала.

Майка й, Марсела и Джейн пристигнаха с всички деца и бавачките им. Изплашиха се, когато видяха Бес. Тя почти не говореше, погледът й все бе впит в далечината, сякаш бе изпаднала в транс.

Сър Уилям Кавъндиш бе погребан през последния ден на октомври в Сейнт Ботолфс, Алджгейт. Бес смяташе, че любимият й би искал да почива до майка си и баща си и до всички покойници от рода Кавъндиш. Стоеше до гроба, забулена в черно було и държеше за ръка дъщеря си Франси, която толкова приличаше на баща си. Останалите й деца стояха в редица до тях, докато ковчегът бавно се спускаше в студената земя. Дошлите да почетат паметта на Кавъндиш никога не бяха виждали по-тъжна гледка.

Сър Джон Тин приближи пръв до Бес. Макар че вече бе на четиридесет години, светлокафявите късо подстригани къдрици му придаваха младежки вид. Когато я погледна, зелените му очи се изпълниха със съчувствие.

— Лейди Кавъндиш… Бес, моля приемете най-искрените ми съболезнования. Ако има нещо, с което мога да ви помогна, незабавно ми известете.

Бес се взираше в него с празен поглед, сякаш не бе чула нито една негова дума.

Франсис Грей и Нан Дъдли се опитаха да утешат приятелката си. Трите жени бяха силно свързани и от омразата си към Мери. Но Бес остана мълчалива, скована и със сухи очи. Когато изразиха загрижеността си за нея, Бес се втренчи в двете жени и промърмори:

— Аз я проклех.

През следващите две седмици Бес не говореше, не се хранеше, не спеше. Сякаш се бе оттеглила на място, където никой не можеше да я достигне. Сърцето й бе умряло заедно с Уилям и тя не можеше да се изправи срещу света без него. Той бе нейната крепост, нейната скала, нейната сила. Уилям бе не само нейната любов, той бе целият й живот. Двамата заедно молеха да завладеят света, без него не искаше да съществува. Когато майка й или Джейн я заговаряха, тя не им отвръщаше и накрая я оставиха на мира, като се стараеха и децата да не я безпокоят.

Накрая Марсела не издържа да гледа това отчаяние и се качи в господарската спалня, за да поговори с племенницата си. Намери Бес да лежи в огромното легло, украсено с еленовите глави на Кавъндиш, втренчена в червените копринени завеси.

— Тази глупост повече не може да продължава. Занемарила си отговорностите си и е крайно време да вземеш нещата в свои ръце.

— Вие не разбирате — прошепна младата жена.

— Така е, не разбираме. Затова ще трябва да станеш от това легло, да слезеш долу и да поговориш с нас.

Бес не каза нищо, но половин час по-късно слезе тихо на долния етаж и се присъедини към жените в салона. Разказа им уморено какво бе преживял Уилям през последните месеци. С безразличен глас им съобщи, че кралицата е унищожила кариерата му и че е дължал на Короната пет хиляди лири. Майка й и Джейн бяха шокирани от сумата.

— Кралица Мери го уби. Все едно със собствените си ръце е забила нож в сърцето му — тихо рече Бес.

— И това не те ли кара да изпаднеш в ярост? — остро попита Марсела.

„Чувствата ми са мъртви“ — помисли си Бес.

— Значи кралицата все пак спечели! Ти дори няма да се бориш с нея! — продължи леля й.

— Ти не разбираш… Уилям загуби.

— Бес, ти не разбираш. Уилям е мъртъв. Сега неговите проблеми са твои проблеми. Като лежиш в леглото, няма да ги разрешиш. Петте хиляди лири са твой дълг. Трябва да продадеш земята и да платиш дълга. Наследството, което ти остави Уилям, не е Чатсуърт, а твоите деца.

Бес внезапно се изправи.

— Аз проклех кучката! — Изтича до предната врата, отвори я и извика в студения ноемврийски вятър: — Проклех кучката!

Жените се погледаха облекчено. Бес щеше да се оправи, щом отново изпитваше гняв.

Лондонската им къща бе край реката, а лодката на Кавъндиш бе привързана на близкия пристан. Бес се качи и заповяда на лодкаря:

— Закарай ме нагоре по реката, покрай Уайтхол — нуждая се от въздух.

Закрачи по палубата, загърната само с шал. Стопляше я гневът, който бушуваше в гърдите й. Бес безмълвно ругаеше кралицата, сипейки проклятия над главата й. Знаеше, че не е сама в омразата си. Мери и испанецът, за когото се бе омъжила, бяха съживили практиката да изгарят еретиците на кладата, откъдето осъдените я проклинаха.

Когато се показаха стените на Уайтхол, Бес кипеше от омраза.

— Кървавата Мери! — извика тя. — Няма да се разделя нито с един акър от земята на Кавъндиш! Нито с един! Ще те видя в гроба ти, кучко!

През същата нощ, останала сама в спалнята си, Бес плака за първи път. Гневът сякаш отприщи потока от чувства и мъката й се изля с пълна сила.

По-късно, когато бурята отмина, тя лежеше в голямото легло, отпуснала ръка върху възглавницата на Уилям.

— Любов моя, когато имах треска и мислех, че ще умра, те накарах да се закълнеш, че ще уредиш добри бракове за децата ни. Сега аз ти давам същата клетва. Чрез тях ти винаги ще бъдеш с мен, Уилям. Помогни ми да бъда силна.

 

 

Бес назначи Франсис Уайтфийлд за управител на Чатсуърт; съпругът на сестра й Джейн щеше да му помага. Постави Тимъти Пюзи начело на оловните и въглищните мини. Помоли Робърт Бестъни да стане неин секретар, а Джеймс Кромп — на когото вярваше безпределно — стана неин личен помощник.

Изпрати Кромп с писмо до стария й приятел сър Джон Тин, който бе присъствал на погребението и й бе предложил помощта си. После, придружена от Робърт Бестъни, посети адвокатите.

Пред тях изложи съвсем ясно позицията си:

— Джентълмени, вие вероятно смятате, че най-лесният начин да разреша проблемите си е да продам Чатсуърт и именията си на север, за да платя дълга си към Короната. Но аз нямам подобно намерение! Смятам да се боря, джентълмени, а когато аз се боря, не се спирам пред нищо. Ще използвам, което е във властта ми. Няма да продам нито акър от земите си, за да платя на Короната. Искът за възстановяването на петте хиляди лири трябва да получи одобрението на Парламента. И преди съм имала вземане-даване с двора и знам колко бавен може да бъде този процес. Ваша работа е да се погрижите искът да се забави още повече. Не ме е грижа какво ще струва, нито пък кого ще се наложи да подкупите. Кавъндиш ме е научил, че най-ефективна е политиката на златните шпори. Днес възнамерявам да обявя лондонската си къща за продан.

Бес знаеше, че единственият начин да не полудее, е да бъде постоянно заета. Три месеца след смъртта на съпруга си тя продаде лондонската къща и опакова всичко. От сър Джон Тин нае къщата му в Брентфорд и се премести там с децата веднага щом домът им в Лондон бе продаден. Къщата бе край Темза, близо до Сайн Хаус, дома на Нан Дъдли. Тихото селце до Челси щеше да й осигури уединение, ала в същото време бе достатъчно близо до Лондон, за да научава всичко, което се случва в двора.

Приходите на Бес от фермите, дадени под аренда, и от мините бяха триста лири на година. Лондонските й разходи се равняваха на тези приходи и следователно строежът на Чатсуърт трябваше да бъде спрян. Нито една лира не можеше да бъде изразходвана за заплати на работниците или за строителни материали. На всичко отгоре дължеше пари на Уестморленд и на Уилям Пар за хилядите акри земи, които двамата с Уилям бяха купили от тях.

През нощта лежеше сама в голямото легло и се питаше какво ще стане с всички тях. Пред другите бе дръзка и предизвикателна, заповяда на адвокатите си да забавят иска, но дълбоко в себе си бе достатъчно голяма реалистка, за да знае, че денят на разплатата рано или късно ще дойде. Страхуваше се, че в крайна сметка може би щеше да се наложи да пожертва Чатсуърт и всичко, което притежаваше. Но поне името й присъстваше на всеки официален документ като законен съсобственик на имотите. Бес бе благодарна на Уилям, че притежаваше всичко на свое име.

Все така Бес прекарваше дните си, стараеше се да е постоянно заета и изразходваше цялата си енергия. Играеше с децата и постепенно се научи да се смее, когато бе с другите, но нощите й бяха нещо съвсем различно. Чувстваше се толкова самотна, че й се струваше, че ще умре. Сърцето й — както и тялото й жадуваха за него. Тя отслабна, а с всяка изминала нощ празнотата в нея, вместо да намалява се увеличаваше.

Към края на февруари Бес получи писмо от Франсис Грей, което гласеше:

„Имам изненада за теб и Нан Дъдли. Да се срещнем утре в Сайн Хаус.“

Бес и Нан бяха облечени в черни копринени рокли, докато приятелката им Франсис носеше яркочервена.

— Господи, приличате на две стари врани. Време е да захвърлите жалейните дрехи и да си вземете любовници!

— Което очевидно ти си и направила — сухо отбеляза Бес.

— Ах, ето къде грешиш, скъпа моя. Имах любовници още преди да стана вдовица.

Нан Дъдли бе шокирана.

— Имала си любовници, докато съпругът ти е бил жив?

Франсис повдигна вежди.

— А ти нямаше ли?

— Херцог Дъдли ми дари тринадесет деца; какво, по дяволите, бих могла да искам от някакъв любовник?

— Бес, ти сигурно си имала любовници — настоя Франсис.

— Не, никога не съм имала любовник, Франсис. Исках Роуг Кавъндиш винаги да бъде щастлив, а той бе мъж с ненаситен апетит.

— Е, за мое щастие, сега аз имам съпруг, чийто ненаситен апетит трябва да задоволявам. — Франсис размаха новия си сватбен пръстен пред смаяните им физиономии.

— Омъжила си се? — невярващо попита Нан.

— За кого? — додаде Бес.

— За Адам Стоукс, моя главен коняр.

Нан Дъдли онемя от изумление.

— Колко годишен е той? — попита Бес.

— Двадесет и една, скъпа. Има огненочервена коса, а ти най-добре знаеш какво казват за червенокосите! Заситена съм като котка, натъпкана догоре със сметана.

— Не се ли боиш от Кървавата Мери? — настоя Бес.

— Тя ми забрани да се появявам в двора, благодаря на Бога. Напоследък дворецът прилича на гробница. — Франсис се наведе напред и снижи глас. — Дъщеря ми Катерин твърди, че кралицата е болна. Коремът й е подут, но не е бременна, както иска да накара всички да повярват. Съпругът й Филип се върна в Испания. Дошло му е до гуша от лъжливите й бременности! — Катерин бе назначена за придворна дама на кралицата като компенсация, че бе обезглавена сестра й лейди Джейн.

— Надявам се Мери да изгние! — заяви Бес с треперещ от омраза глас.

През остатъка от следобеда трите приятелки бяха увлечени в приятелски разговор. Преди Франсис да си тръгне, отново заговориха за сватби. На сбогуване Бес и Нан я целунаха и й пожелаха щастие.

— В известно отношение аз се възхищавам на Франсис. Тя не дава и пукната пара какво ще кажат хората за нея. Винаги ще я обичам въпреки възмутителните й постъпки — рече Бес.

— Вярваш ли, че наистина е възможно кралицата да е болна? — с надежда попита Нан.

— Е, аз със сигурност я проклех — изсъска Бес.

— Моите синове също — тежко въздъхна Нан. — Веднага след като бяха освободени, отидоха да се бият във войната с Франция. Отвратителната кралица обяви тази война по настояване на съпруга си, за да помогне на Испания. Постоянно се тревожа за тях.

— Те бяха твърде дълго в Тауър, Нан. Кой успя да издейства освобождението им?

— Мисля, че Елизабет помоли Сесил да помогне. Той от години работи за съпруга ми. Всъщност херцог Дъдли убеди младия крал Едуард да назначи Сесил за главен секретар. Кралица Мери не го запази на този пост, но той все още има влияние.

Бес въздъхна, припомняйки си будния и язвителен млад мъж, който бе приятел на Уилям, а също и неин. Елизабет винаги бе вярвала на Сесил. Внезапно изпита желание Елизабет да узнае слуховете за кралицата. Това щеше да съживи надеждата й. Никой в кралството нямаше по-голямо основание да мрази Кървавата Мери от Елизабет!

Бес не каза на никого, че отива в Хатфийлд, с изключение на кочияша. Докато непознатите слуги я отвеждаха към крилото, заемано от принцеса Елизабет, Бес осъзна колко отдавна не бе посещавала приятелката си. Когато червенокосата млада жена се появи пред нея, Бес се поклони дълбоко, сетне се изправи.

— Не мога да повярвам, че изминаха четири години — каза Елизабет, притискайки предупредително пръст към устните си.

Макар че двете си пишеха, налагаше се да четат между редовете. Никоя от тях не се осмели да довери тайните си мисли на хартията. Когато родеше поредното си дете, Бес съобщаваше за събитието на Елизабет, която й изпращаше поздравленията си, а когато сър Уилям почина, принцесата й поднесе съболезнованията си.

Елизабет отведе посетителката си в личната си всекидневна. В камината гореше огън. Бес целуна Кат Ашли, а добрата жена взе бродерията си и седна до прозореца, за да остави двете приятелки да си поговорят насаме.

— Много си отслабнала, Бес. Вдовството те е лишило от красивите ти закръглени форми.

— Част от мен умря заедно с Уилям, но вие знаете какво означава това, Ваша Светлост.

— Знам. Но огромната печал се смекчава от спомените, макар и да са колкото сладки, толкова и горчиви. Научих, че има нещо, което се понася по-трудно от тъгата. Това е страхът — изпепеляващият ужас. Когато тя ме изпрати в Тауър, не вярвах, че ще изляза жива оттам. Дори когато ме освободиха и заточиха в Уудсток, не можех да заспя от страх; не можех да се храня от страх да не ме отровят. Шпионите й са и тук, в Хатфийлд.

Бес знаеше, че това, което споделя Елизабет за страха, е истина. Самата тя не бе преживяла и ден, без да потръпне от ужас, откакто Уилям й бе казал за неприятностите си.

— Ваша Светлост, точно това е причината за моето посещение. — Бес снижи глас. — Лейди Катерин Грей е споделила с майка си, че Мери е болна. Коремът й е подут, но не е бременна. Изпълнен с отвращение, Филип се върнал в Испания.

За миг кехлибарените очи на Елизабет станаха златисти.

— Тя никога няма да ме посочи за своя наследничка. От месеци се опитват да ме омъжат за някой испански благородник, но досега успявам да избегна капана им.

Приятелките разговаряха около два часа. Елизабет довери на Бес колко уморена и отвратена е от живота си на монахиня, от строгите сиви рокли, които бе принудена да носи ден след ден. Бес разказа на Елизабет за огромния си дълг към Короната и как се опитва да запази това, което й принадлежи.

Младата жена не смееше да остане по-дълго, за да не събуди подозрения.

— Трябва да вървя, Ваша Светлост.

— Бес, ти ми даде надежда, че има светлина в края на този дълъг тунел. Обещай ми, че ако чуеш нещо, ще дойдеш отново… каквото и да е то!

По обратния път към Брентфорд, Бес се изпълни със задоволство от посещението си. Ако можеше да дари малко топлина, късче щастие или надежда на хората, които имаха значение в живота й, това щеше да запълни празнотата, загнездила се в душата и сърцето й.

Минаваха месец след месец и Бес всеки път въздъхваше с облекчение, че Парламентът още не бе подписал указ за възстановяването на сумата, която Кавъндиш дължеше на короната. Перспективата да се опълчи срещу правителството бе плашеща, неприятни и потискащи бяха и редовните й посещения при адвокатите. Бе принудена да им отправя заплахи, за да използват всички средства за отлагане деня на разплатата.

За да провери дали именията й на север се управляват както трябва, Бес замина за Дарбишър. Искаше да отведе майка си в Чатсуърт, за да пази прекрасната къща. В каретата, докато пътуваха, майка й се опита да й даде някои съвети.

— Бес, скъпа, напоследък много си отслабнала. Твърде много работиш и се тревожиш прекалено, това подкопава силите ти. Не смяташ ли, че е по-разумно да продадеш Чатсуърт и да се отървеш от огромното бреме на дълга? След това можеш да се омъжиш за някой провинциален земевладелец и да живееш в мир и удобства до края на живота си.

Бес се втренчи ужасено в майка си.

— Земевладелец? Да се омъжа за някакъв проклет земевладелец? Пепел ти на езика! Надявам се, че имам възможности да получа нещо много повече от някакъв си дребен земевладелец. Но никога вече няма да се омъжа!

Като се върна в Брентфорд, Бес до късно пресмята приходите и разходите, както и възможностите за икономии. Синовете й растяха твърде бързо, дрехите вече не им ставаха, а на всичко отгоре трябваше да намери пари за учители. Не можеше да си позволи да ги изпрати на училище, а те се превърнаха в малки дяволчета без силния авторитет на баща им.

Една късна юнска нощ Бес имаше изненадващо посещение. Когато разпозна в красивия и строен мъж Робин Дъдли, тя го отведе на горния етаж в личната си приемна.

— Лейди Кавъндиш, вие сте по-хубава от първия път, когато ви срещнах.

— Милорд, аз съм почти на тридесет години.

Тъмнокафявите му очи заискриха шеговито.

— Никога не признавайте повече от двадесет и седем; това е идеалната възраст за една дама.

Бес се усмихна.

— Добре, няма. — Бързо възвърна сериозното си изражение. — Вие се връщате от Франция. Беше ли много зле?

— Беше кърваво, срамно и позорно поражение. Загубихме Кале.

— Знам. Управлението на Мери е гибелно за всички — за вашето семейство, за моето, а сега и за цяла Англия.

— Лейди Кавъндиш… Бес, знам, че мога да ти вярвам, но мога ли да говоря открито и да ти се доверя напълно?

— Робин, можеш да ми кажеш всичко.

— Виждала ли си Елизабет?

— Преди пет месеца й занесох новината, че Мери е болна.

— Копнея да я видя, но все още не смея. Ще я посетиш ли отново да й кажеш, че Мери е много болна? Не мога да разкрия източниците си, но кралицата продължава да отказва да посочи Елизабет за своя наследничка. Когато умре, може да избухне гражданска война, за да възцарим Елизабет на трона. Но каквото и да ни струва, ние ще го направим. Само й кажи, че колелата са се задвижили. Тя ще разбере.

— За това ще са нужни много пари и войска.

— Обещали са ни и двете. — Огледа хубавата стая. — От Джон Тин ли си наела тази къща?

— Той ми е скъп приятел.

— Той е скъп приятел и на Елизабет. Сър Джон е богат земевладелец и е обещал богатството си за нашата кауза. Уилям Пар, друг наш общ приятел, е обещал десет хиляди войници от гарнизона в Берик.

Бес изпита прилив на радост. Наистина ли най-после надеждите й щяха да се сбъднат?

Този път Бес помоли приятеля си сър Джон Тин да я придружи до Хатфийлд. Дни след тяхното посещение Елизабет прие граф Фариа, испанския посланик, и това бе потвърждение, че сестра й умира и приближените до трона отчаяно се опитват да спечелят благоразположението на Елизабет.

Към август пътищата към Хатфийлд гъмжаха от тълпи доброжелатели, дошли да изкажат почитанията си на бъдещата кралица на Англия. Както вървяха нещата, изглежда нямаше да има нужда от гражданска война, за да се възкачи Елизабет на трона; хората дори не изчакваха смъртта на Мери, за да се закълнат във вярност на Елизабет.

Макар че животът в Хатфийлд коренно се промени, всекидневието на Бес си остана същото. Тя продължаваше да живее кротко в Брентфорд, опитвайки се да свърже двата края. Боеше се, че я дебнат несигурно бъдеще и банкрут. Ала някъде дълбоко в съзнанието й мъждукаше слаба надежда. Ако кралица Мери умре и Елизабет седне на трона, дали новият монарх би могъл да бъде убеден да намали дълга на Кавъндиш? Обаче Мери не умираше; беше се вкопчила отчаяно в живота, отказвайки да предаде короната на омразната си сестра.

В края на септември Бес замина за Дарбишър, преди суровата зима да скове северните райони на страната. Очакваше я доста работа — да уреди възникналите спорове с арендаторите, да преговаря за къщите в именията, да даде нареждания за пресушаване на някои блата и разширяване на пасищата. Имаше да обсъди много въпроси със своите управители. Зае се със задачите с обичайната си енергия, твърдо решена да се върне при децата си за годишнината от смъртта на баща им.

На двадесет и пети октомври Бес и децата й почетоха паметта на любимия си баща, а на следващия ден младата жена се качи на лодката, за да отнесе цветя на гроба му. Подреди ги с любов и рече:

— Не мога да повярвам, че е минала само една година. О, моя любов, това бе най-дългата година в живота ми. Мили боже, не знам как ще посрещна следващата.

Коленичи и усети как я обзе покой и несигурността й се стопи. По някакъв начин бе оцеляла и щеше да намери начин да продължи. Бес знаеше, че смелостта, енергията и решителността никога не я бяха напускали. Това, което липсваше в живота й, бе радостта. Изправи се, а вятърът повдигна полите, разкривайки краката й, обути в черни дантелени чорапи. Бес тихо се засмя.

— Ти си проклет негодник!

 

 

През първата седмица на ноември, Лондон жужеше от новината, че Мери най-после бе посочила Елизабет за своя приемничка и пратеници на кралицата заминаха за Хатфийлд, за да информират принцесата.

Мери Тюдор почина на седемнадесети ноември. Когато Бес узна новината, избухна в сълзи. Това не бяха сълзи на тъга или радост, а на истинско и дълбоко облекчение.

— Елизабет още не знае — каза Бес на Джейн. — Ще са нужни часове куриерът да стигне до Хатфийлд. Трябва незабавно да опаковам багажа си и да тръгна. Пътищата сигурно са задръстени от екипажи.

Бес отвори дневника си, за да запише съдбовните новини. Когато написа датата в горния ъгъл на листа, силен трепет разтърси тялото й.

— Мили боже, измина точно една година от същия този ден, когато отплавах нагоре по реката до Уайтхол и я проклех. — Бес съвсем ясно си спомняше думите, които бе изкрещяла в омразата си: „Ще те видя в гроба, кучко!“.