Вирджиния Хенли
Жена на страстта (39)

Глава 38

Една кадифена кутия бе оставена до чинията на Бес на масата за закуска, а съпругът й едва сдържаше нетърпението си, очаквайки тя да я отвори. За да го дразни, тя нарочно се бавеше с хляба и меда, но най-после любопитството й взе връх. Стрелна го с дързък поглед изпод гъстите си дълги мигли и повдигна капака.

Шрусбъри видя как върху лицето й последователно се изписаха изненада, удовлетворение и накрая искрена радост. Вдигна наниза, един от осемте, и се втренчи с благоговение в прекрасните големи перли, възхитена от мекото им сияние. Знаеше, че бяха донесени от Изтока от първия граф Шрусбъри и бяха безценни.

— О, Шру — останала без дъх, промълви младата жена, докато ги повдигаше към шията си.

Той заобиколи масата и страстно я целуна.

— Кълна се, че ти си първата графиня Шрусбъри, чиято красота затъмнява тяхната.

Прекараха деня на открито, наслаждаваха се на уединението на градините. Мястото сякаш бе създадено за любовни двойки. Високи каменни стени ги скриваха от любопитните погледи, от подредените цветни лехи надничаха уханни цветя — ралица, карамфили, лавандула, розмарин, а по стените пълзяха диви рози.

Двамата съпрузи се държаха за ръцете, разговаряха, целуваха се и правеха безкрайни планове за бъдещето. Знаеха, че усамотението им скоро ще свърши, и бързаха да му се насладят докрай.

Шрусбъри бе довел любимата си готвачка и когато седнаха с Бес край официалната маса в трапезарията, тя бе отрупана с разнообразни и вкусни ястия.

Всеки следващ ден бе повторение на предишния. След страстна нощ на сутринта я очакваше нов наниз от прочутите перли на Шрусбъри. Това бе като апотеоз на любовта му, благодарност за безкрайното удоволствие, което му бе доставила, намек за предстоящите наслади. Шрусбъри изглеждаше омагьосан и запленен от своята млада съпруга.

Двамата излизаха на дълги разходки, ходиха на лов със соколи, на риболов или лежаха отпуснати на дъното на малката лодка, която се носеше бавно по бистрите води на езерото. Винаги когато го докосваше, кръвта му кипваше във вените и слабините му се напрягаха от сладка болка. Бес осъзнаваше колко силно му въздейства и как сякаш искаше да я погълне с поглед. Винаги беше близо до нея, за да чува шумоленето на фустите й, да вдъхва женското й ухание. Тя можеше да го възбуди само с поглед или с леко докосване. Изпълваше сетивата му и разпалваше въображението му. Понякога и двамата попадаха в плен на дива и всепоглъщаща страст, а понякога се търкаляха като палави деца из тревата и безгрижният им смях огласяше въздуха.

Щом се спуснеше мрак, двамата правеха дълги романтични разходки из градината. Чакаха луната да се издигне в небето и да окъпе всичко в сребристата си светлина. Тогава той я отнасяше в леглото, без да го е грижа за слугите, които се стараеха да бъдат незабележими, за да не смущават щастието на двамата влюбени. Седмицата се проточи на осем дни, после на девет, но накрая, макар и неохотно, решиха, че е крайно време да се върнат в Шефилд.

Бес повдигна капака на старинното ковчеже за скъпоценности и извади безценните нанизи. Плъзна пръсти по тях, а те засияха на светлината на свещите.

— Сега, след като притежавам осемте наниза, ще поръчам да ми нарисуват портрет с тях.

— Само с тях — дрезгаво предложи Шрусбъри.

Бес мигом отгатна желанието му. Изчака го да отиде в тоалетната стая, за да се избръсне, както правеше всяка вечер, преди да я люби, съблече се бързо и си сложи перлите. Застана пред огледалото и нагласи перлите така, че да падат по най-предизвикателни начини по тялото й.

Когато почувства хладината им върху гърдите и корема си, сърцето й се изпълни с щастлив трепет — тя носеше едни най-скъпите бижута на света! Колко ли жени са били така глезени? Може би Клеопатра? Или троянската Елена? „Дори Елизабет Тюдор не притежава толкова изящно и красиво бижу!“ — помисли си младата жена.

Придърпа осемте наниза назад така, че да паднат по гърба й като водопад от бисерни капки. Те стигаха до извивката на бедрата й и така приличаше на одалиска от харема на източен принц.

В огледалото видя високата и тъмна фигура, която изплува зад нея. Лицето му бе изопнато от желание, а очите му — потъмнели от страст. Тя почувства пръстите му да се спускат по гърба й, карайки я да потръпне. Ръцете му погалиха двете нежни полукълба, после пръстите му се плъзнаха в гънката между тях, търсейки чувствителни точки, за чието съществуване тя дори не подозираше.

Бес усети набъбналата му твърда мъжественост, която се търкаше в нея, нетърпелива и пулсираща. По гърба й премина силен спазъм, плъзна се между бедрата й и взриви женската й сърцевина. Главата й се замая и тя се олюля от тъмното и еротично усещане, което той събуждаше в недрата й. Горещият му влажен език се спусна надолу по шията, по рамото и в гърдите й избухна огън, чиито пламъци обхванаха корема и слабините й.

Тръпнещите й устни промълвиха името му, а той я вдигна на ръце и я отнесе в леглото. Постави я по очи, като я подпря на коленете и ръцете й, а красивият й задник се изви нагоре. Когато проникна в нея, усещането бе ново и странно за Бес, ала скоро осъзна, че тази поза му позволяваше да гали малката пъпка между краката й, възбуждайки я до лудост.

Тялото му се движеше с ритмични тласъци и Бес скоро се нагоди към неговия ритъм. Ръцете й се вкопчиха в чаршафите, докато телата им се извиваха в любовната езда. Двамата усещаха хладните перли, които се търкаха в телата им, докарвайки ги до божествен екстаз.

Когато шепите му обхванаха облите й гърди, Бес извика от удоволствие. Достигнаха върха едновременно, той притегли гърба й плътно към мускулестата си гръд, докато телата им се отдадоха на разтърсващите тръпки на освобождението.

Много по-късно, когато вихърът на страстта им бе стихнал, тя се сгуши между бедрата му.

— Шру, искаш ли още деца? — попита Бес.

— Велики боже, не мислиш ли, че имаме достатъчно?

Тя се засмя с облекчение.

— Така е. Не ми се иска отново да се занимавам с малки бебета.

— Освен това ще трябва да уредим подходящи бракове за девет деца, които още не са сгодени — изтъкна Шрусбъри.

— Шру, имах намерение да говоря с теб по този въпрос, преди да се оженим, но ти бе толкова бърз, че не ми даде възможност.

— Скъпа, ако е за децата ни, не може ли да почака? Вдругиден ще си бъдем в Шефилд. Много скоро те отново ще обсебят живота ни.

— Любими, аз чаках достатъчно дълго, за да говоря за това. Имам страхотни планове за тяхното бъдеще и се нуждая от одобрението ти.

Той довърши виното си, докато я слушаше. Никога досега не се бе чувствал толкова щастлив и доволен.

— Възнамерявам да дам щедри зестри на децата си. След брака си всяко от тях ще получи по една от къщите ми и петстотин акра земя.

— Това е повече от щедро, любов моя — промърмори той и доволно затвори очи.

— Искам нашите деца да основат голяма династия и всичко трябва да бъде указано съвсем точно — кой за кого ще се ожени и кои земи ще получи. Документът трябва да бъде подписан и от двама ни, а след това ще го предоставим на адвокатите, за да го оформят официално.

— Ммм, скъпа, нахвърляй идеите си върху лист хартия и аз ще го погледна. — Протегна се и я привлече в прегръдките си. — Обичам да спя с теб, леглото ми никога вече няма да е студено.

На следващия ден падна лек летен дъжд и Бес прекара цялата сутрин, седнала зад бюрото в уютния кабинет. Толкова отдавна бе обмисляла браковете между нейните деца и тези на Талбът, че знаеше точно кои ще бъдат двойките.

Искаше Гилбърт Талбът за най-малката си дъщеря Мери. Той имаше всички шансове един ден да стане граф Шрусбъри и да направи дъщеря й графиня. От всички деца на Шрусбъри Гилбърт най-много приличаше на баща си, мургав и красив, излъчващ неустоима привлекателност, а Мери, с нейните огнени къдрици и избухлив нрав, беше истинско копие на самата Бес. „Това ще бъде съюз, благословен от Бога. Двамата ще бъдат също като мен и Шру.“

След като най-големият й син, Хенри Кавъндиш, щеше да получи Чатсуърт, Бес искаше за снаха Грейс Талбът. Имаше слабост към момичето, а и след като тя се бе влюбила в Чатсуърт, не се ли нареждаше всичко чудесно? Хари беше с няколко години по-голям от Грейс и трябваше да почака докато консумира брака, но това щеше да му даде възможност да полудува, преди да се установи.

Във вълнението си Бес направи две петна и няколко грешки, затова преписа наново документа. Сърцето й се изпълни с гордост, когато го подписа: Елизабет, графиня Шрусбъри.

— Бес, къде, по дяволите си се скрила? Дъждът спря и аз се обзалагам, че горите са пълни с елени и сърни. Нека отидем в Шерудската гора, ще се опитам да ударя някой голям елен. Това е последният ни ден.

Знаеше колко много съпругът й обича лова и се съгласи да излезе с него.

— Ще трябва да се преоблека, но обещавам, че няма да се бавя, скъпи. Докато ме чакаш, прегледай годежните договори, които предлагам за синовете и дъщерите ни.

Той я гледаше как се отдалечава, а после се извърна и му хвърли предизвикателен поглед през рамо. Наистина бе най-изкусителната жена на света; не можеше да очаква от него да се занимава със сериозни дела, когато единственото му желание бе да съблече дрехите й. Погледът му се плъзна по документите върху бюрото. Когато видя, че бе сгодила две от децата си за две от неговите, отметна глава и избухна в смях. Наистина тази малка хитруша си я биваше!

През този следобед Бес не заговори за това, което занимаваше мислите й. Той бе прочел предложенията й и това бе добро начало. Трябваше да му даде малко време да ги обмисли и да свикне с тях.

Докато съпругът й и пазителят на дивеча се занимаваха с елена, който Шрусбъри бе убил, Бес помогна на Сесили да опакова останалия багаж. Сандъците бяха свалени на долния етаж и всичко бе готово за отпътуването. Макар че не й се искаше да напуска Руфърд, Бес с нетърпение очакваше да влезе в новата си роля на графиня Шрусбъри и господарка на Шефилд Касъл. Смяташе да ремонтира и обзаведе наново тяхното крило и да остави върху всичко отпечатъка си.

Шрусбъри се изкъпа, преоблече се и се присъедини към жена си за чаша вино преди вечеря.

— Тук бях изключително щастлив, Бес. Нека да идваме колкото се може по-често, само ние двамата.

Тя вдигна чашата си и погледна към документа, който все още лежеше върху бюрото.

— Да не забравим да го вземем. — Дари го с ослепителна усмивка. — Какво мислиш за умното ми предложение?

— Сигурно се шегуваш! Скъпа, нали не го мислиш сериозно?

Усмивката й угасна.

— Никога досега не съм била по-сериозна. Това е много важно за мен, Шру.

— За мен също е изключително важно за кого ще се оженят децата ми, вярваш или не. — Гласът му се изпълни със сарказъм и високомерие. — Кога ти хрумна тази нелепа идея?

— Когато ожени две от децата си за две от децата на Уилям Хърбърт! — Бес усети как в гърдите й се надига гняв.

— Уилям Хърбърт е граф Пембрук. Нашите деца са равни по произход и богатство.

Бес почувства как страните й пламват.

— Значи мислиш, че моите деца от Кавъндиш не са достойни да се свържат с отрочетата на Талбът, така ли? Ти си една надменна свиня!

— Не мисля подобно нещо.

— Тогава какво мислиш? — вбесено извика Бес. — Нека да бъдем откровени един с друг!

— Добре. След като ме молиш, ще бъда напълно откровен. Няма да позволя ти да бъдеш господар и да взимаш решенията. Сигурно ти е много забавно да си мислиш, че ще те оставя да правиш каквото си искаш. Очевидно смяташ, че след като те обичам толкова силно, ще ти разреша да ме командваш. Но това няма да стане, нито ще ти дам възможност да ме пренебрегваш или манипулираш, Бес. Аз съм господар в дома си.

— Чудовище! Как се осмеляваш да ми говориш по този начин! — изсъска тя като разгневена тигрица, готова за скок.

— Ти си жена, много красива жена наистина и досега ти угаждах във всичко. През целия си живот си карала мъжете да играят по свирката ти. Може и да си въртяла другите си съпрузи на пръста си, Бес, но не и мен, скъпа. Аз не съм като другите мъже, както много скоро ще се убедиш.

— Да не си посмял да ме заплашваш, черни дяволе!

Той мигновено бе заел нападателна позиция и не й оставаше нищо друго, освен да се защитава.

— Не бих била добра майка, ако не се грижех да осигуря най-доброто на децата си!

— Амбицията ти е ненаситна. Тя те поглъща като огън, и теб, и всичко друго, което застане на пътя ти. Няма да позволя да ни унищожи!

Бес грабна мастилницата и я запрати по него. Не го улучи, но мастилото се разля по скъпия персийски килим.

Ледените му сини очи се присвиха.

— Самозабравяте се, мадам. Държите се като обикновена жена на рибар.

— А ти се държиш като презряно псе, каквито са и проклетите кучета от герба на Талбът!

— Мисля, че слугите чуха достатъчно. Ще бъда в спалнята, когато решиш да ми се извиниш — студено рече той.

— Иска ми се никога да не се бях омъжвала за теб! — изкрещя Бес.

— Но го направи — тихо отвърна Шрусбъри — и се закле да ми се подчиняваш. Бес, не се заблуждавай — ако се наложи, наистина ще ти покажа кой е господарят и ще те накарам да ми се подчиниш.

Тя ахна, неспособна да отрони нито дума. Той й обърна гръб и излезе от стаята. Бес остана да стои там, смаяна от откритието, че не може да го върти на малкия си пръст.

— Върви по дяволите, Шрусбъри!

Притисна длани към слепоочията си и усети как кръвта пулсира във вените й. „Кучи син, проклет кучи син! Щял да ми покаже кой е господарят, да ме накара да му се подчиня! Аз ще му покажа кой е господарят, ще го напусна! Ще се върна у дома в Чатсуърт! Още тази вечер!“ Бес повика камериерката си.

— Сесили, заминаваме веднага. Не се занимавай с проклетия багаж. — Бес извиси глас, за да се чуе в спалнята: — Знаеш какво да направиш с проклетите си перли!

 

 

На следващата сутрин майката на Бес и леля Марсела се изумиха, като я видяха да закусва в трапезарията.

— Какво правиш тук?

— Живея тук — тросна се тя.

— Къде е Шрусбъри? — попита майка й.

— Никога повече не споменавайте името му в тази къща!

Бес повика секретаря си.

— Робърт, донеси ми сметките в библиотеката.

Марсела вдигна очи към тавана.

— Боя се, че сме свидетели на решителен сблъсък между две силни воли — тази на графа и на неговата графиня.

— Истинско чудо е, че продължи толкова дълго — прошепна майката на Бес.

Бес се потопи в работа. След като свърши със сметките, обиколи фермите на арендаторите, заповяда да се направят нужните ремонти и зачака пристигането на Шрусбъри. Когато той не се появи, тя отиде да провери мините си. Препусна към Хардуик, където наскоро бяха открили ново голямо находище на въглища. Закле се, че когато Шрусбъри пристигне, ще го посрещне както подобава. Ала той не дойде.

През следващата седмица Бес вилня и проклина. После се хвърли върху леглото и плака с часове. Когато най-после се изтощи и се умори от самосъжаление, започна да мисли по-трезво. Продължаваше да смята, че годежите на децата им са най-правилното нещо, но си призна, че трябваше да поговори по този въпрос, преди да се оженят. Когато Шрусбъри дойде, щеше да му го признае.

Бес успяваше да запълни дните си, ала нощите й се струваха безкрайни. Шрусбъри й липсваше толкова много, че понякога й се струваше, че ще умре от мъка по него. „Проклет да е, защо още не идва?“ — питаше се тя и сама си отговаряше: „Защото е високомерен, твърдоглав, своенравен и очаква всички да му се подчиняват безпрекословно!“. Стисна устни — току-що бе описала себе си. Ами ако той никога не дойде? Мисълта бе непоносима. Ами ако бе приключил завинаги с нея? Никога нямаше да преживее скандала — щеше да стане за посмешище на всички! Ала имаше и нещо друго, което караше сърцето й да се свива от болка. Тя го обичаше до полуда, много повече, отколкото бе признавала досега, много по-силно, отколкото бе осъзнавала, и очевидно хиляди пъти повече, отколкото той я обичаше! Господи, какво щеше да прави?

Свиваше се при мисълта да отиде в Шефилд и да го моли за прошка. Притежаваше толкова много гордост, че чак щеше да се задави с нея! Измисли десетина хитрини, за да го накара да дойде в Чатсуърт, но ги изостави — знаеше, че той ще прозре измамата й. Не бе спала цяла седмица и в отчаянието си легна с бутилка вино.

„Бес се събуди, изпълнена с ужас. Стаята бе празна, нямаше никакви мебели. Изтича на долния етаж и завари съдебните пристави да отнасят всичките й вещи. Бес ги умоляваше и плачеше, но напразно. Отвън чакаше каруца, в която бяха натоварени всички прекрасни неща, които притежаваше. Беше изхвърлена от красивата си къща и нямаше къде да отиде. Страхът я заливаше на талази. Паниката я давеше. Когато се обърна, каруцата бе заминала, семейството й бе заминало и дори Чатсуърт бе изчезнал. Бес бе загубила всичко, което имаше на този свят. В гърдите й се надигна ужас, задушаваше я, заплашваше да я погълне. Усещането за безкрайна, празнота напомняше на разяждащ стомаха й глад, но по-мъчително: Шрусбъри си бе отишъл! Обзеха я отчаяние и безпомощност.“

Бес се събуди, викайки името му: „Шру… Шру“. Докато лежеше трепереща и още в плен на кошмара си, осъзна, че никога повече не иска да бъде сама. Сама си беше виновна. Беше прекалено настойчива и се бе опитала да го подчини на волята си. Шрусбъри не бе мъж, който щеше се остави да бъде командван от една жена, и тъкмо това го правеше още по-привлекателен. Единственото, което ги разделяше, бе гордостта й. Винаги бе обвинявала Шрусбъри, че е прекалено горд, а внезапно осъзна, че собствената й гордост е по-голяма от неговата. „Ние сме добри партньори, не идеални!“ — каза си тя.

Когато настъпи новият ден, Бес вече знаеше какво трябва да направи.

— Сесили, какво стана с роклята, с която исках да вляза в Шефилд Касъл като графиня Шрусбъри?

Сесили прикри усмивката си. Господарката й говореше така, сякаш бе кралица пред прага на коронацията си.

— Ще говоря с шивачките, милейди, сигурно вече е готова.

Когато застана пред огледалото, Бес нито за миг не се усъмни, че изглежда великолепно. Плътно прилепналият жакет от кремаво кадифе подчертаваше високите й гърди, а тъмнозелените широки поли представляваха съвършен контраст. Корсажът бе украсен с малки блестящи перли, сякаш небрежно посипани.

В допълнение имаше малка дръзка шапка, украсена с щраусово перо, която подчертаваше огнените й къдрици. Взе ръкавиците и шапката си, слезе на долния етаж и тъкмо щеше да заповяда на коняря си да оседлае Рейвън, когато лакеят доложи, че е пристигнал граф Шрусбъри.

Бес пое дълбоко дъх, за да успокои бесните удари на сърцето си. Видя как високата и тъмна фигура влезе в стаята и я изпълни с присъствието си.

— Ти дойде — невярващо прошепна младата жена.

Погледът му я обходи от главата до петите.

— Дойдох, за да те накарам да ми се подчиниш, „Свадливке“.

Очите й блеснаха и тя вирна брадичка. Предизвикателният отговор напираше на устните й. „Овладей се, Бес — напомни си тя, — той те предизвиква.“

— Кажете това, което сте дошли да кажете, милорд, ще ви изслушам — рече накрая тя.

— Дойдох, за да те отведа в Шефилд, където ти е мястото. Отсега нататък ще бъдеш послушна съпруга! — Спря, за да подсили значението на думите си. — Ако откажеш, с брака ни е свършено — тук и веднага. Повече няма да те моля, Бес!

„Ти и сега не ме молиш, черни дяволе“ — гневно си помисли тя, но преглътна дръзкия си отговор.

— След като не ми оставяш друг избор, ще трябва да ти се подчиня, съпруже. — „Просто върви, не го карай да чака“ — прошепна вътрешният й глас.

Бес закрепи шапката върху косите си и взе ръкавиците.

— Готова съм, милорд.

Макар че думите бяха изречени тихо, нямаше нищо покорно в начина, по който се запъти към предната врата на Чатсуърт — приличаше на боен кораб, издул платна.

Видя каретата и прехапа устни. „По дяволите, той иска да пристигна като истинска дама. Аз предпочитам да яздим до там.“

— Колко предвидливо, че си дошъл с карета — меко отбеляза тя и не забеляза развеселеното изражение на съпруга си, докато възсядаше коня си. „Всъщност е по-добре, че няма да яздим заедно. Не бих могла да продължа с този театър още двадесет мили!“

Бес влезе тържествено в Шефилд Касъл, както бе планирала, придружена от съпруга си. Той бе изключително горд с тази красива и бликаща от жизненост жена, която застана в голямата приемна зала пред стотината слуги на Талбът.

— Дами и господа, за мен е чест да ви представя своята съпруга, Елизабет, графиня Шрусбъри.

Бес благодари на всеки един поотделно и изминаха два часа преди Шрусбъри да я отведе в библиотеката и да затвори вратите зад тях. Тя свали шапката си, той я взе и я остави върху една масичка. После отвори чекмеджето на бюрото, извади един документ и го сложи в ръцете й. Тя го прочете набързо, едва успявайки да си поеме дъх и не вярвайки на очите си — дъщеря й Мери се сгодяваше за Гилбърт Талбът, а неговата дъщеря Грейс — за сина й Хенри Кавъндиш. Пръстите й се плъзнаха по подписа и печата на Талбът.

Очите й потърсиха неговите, а сърцето й пееше.

— Шру, защо си го направил?

— Това е награда за послушанието ти — тържествено отвърна графът.

— Надменна свиня! — извика тя и се хвърли към него, готова да издере красивото му лице.

Той се засмя, изви ръцете й зад гърба и я привлече към себе си. Устните му се впиха настойчиво в нейните, но постепенно омекнаха в една съвършена целувка.

— През онази нощ в Руфърд, когато гневът ми се уталожи, започнах да осъзнавам предимствата на твоето предложение. Разбрах, че това ще запази богатството в семейството ни, а това е за благото не само на децата ни и техните внуци, но и на следващите поколения от рода Талбът. Когато се събудих и открих, че си заминала, не можех да повярвам. Искаше ми се да те убия. Бях вбесен, че за теб любовта ни не е на първо място, макар и да се отнасяше за благоденствието и бъдещето на децата ни. В този миг осъзнах, че си готова да се пожертваш заради децата. Да жертваш не само богатството и титлата, но и щастието си. Реших, че това е изключително благородно от твоя страна, и се почувствах изключително горд с теб, Бес.

Бес загуби дар слово. „Той е помислил, че съм благородна! Благодаря на Бога, задето не подозира, че бях решила да го умолявам да ме приеме обратно!“

Шрусбъри взе лицето й в дланите си и го повдигна за целувка. После погледът му се плъзна по-надолу.

— Изглеждаш зашеметяващо, „Свадливке“. — Пръстите му погалиха бузата й, очертаха изящната извивка на шията и се задържаха върху чувствените гърди. „Благодаря на Бога, че дойде с мен. Едва не получих сърдечен удар, когато я видях готова да се отправи на път за Лондон.“ Пръстите му разкопчаха малките перлени копчета и прекрасните й гърди напълниха шепите му. Желанието им избухна силно като пламък, заплашващ да ги погълне.

Бес погледна към блестящата полирана повърхност на бюрото. Колко ли благородни дами бяха лежали голи в библиотеката в Шефилд Касъл? Беше готова да се обзаложи, че тя ще бъде първата.

— Шру, като графиня Шрусбъри бих искала да сложа началото на една нова традиция!