Вирджиния Хенли
Жена на страстта (1)

Пролог

Дарбишър, Англия

20 август, 1533

— Какво, по дяволите, правите? — изкрещя малкото червенокосо момиче, когато двамина яки мъжаги повдигнаха дъбовия скрин.

Мъжете не й обърнаха внимание, изнесоха скрина и се върнаха на горния етаж за таблите на леглото.

Бес Хардуик сложи ръце на хълбоците си и заповяда:

— Спрете! — Когато те не се подчиниха, тя тропна с крак и ги награди с цветиста ругатня.

Грабна парцалената си кукла, притисна я към гърдите си и хукна надолу по стълбите. Стъписа се при вида на опразнените стаи. Изтича навън и видя спряна отпред волска каруца, натоварена със семейните им мебели. Макар и разстроена, майка й стоеше покорно настрани, заобиколена от останалите братя и сестри на Бес.

— Не! Неее! — Обезумяла, Бес се спусна към каруцата и започна да дърпа вещите.

Успя да изтегли плетената клетка с малкото конопарче, но останалите мебели бяха завързани и прекалено тежки за нея. Малкото червенокосо момиче се хвърли на земята, зарита с крака и запищя с цяло гърло.

— Какво ще кажете да я вразумя, господарке? — попита единият от мъжете.

— Не, не, Бес е прекалено емоционална. Тя винаги приема нещата по-навътре от останалите. Не можем да направим нищо — просто трябва да я изчакаме да се успокои.

Бес Хардуик кипеше от гняв, но гневът бе единственото нещо, което прогонваше страха й. Първо си бе отишъл баща й, след това слугите; а после едно по едно изчезнаха и животните от фермата. Най-хубавите мебели бяха продадени, а сега щяха да изгубят и дома си. Къде ще отидат? Как ще живеят? Къде ще спят? Какво ще ядат? Въпросите се трупаха, превръщайки се в планина от смразяващ ужас.

Бес бе готова да се опълчи срещу целия свят, но семейството й не притежаваше нейната борбеност.

— Хайде, ела, Бес, ние не можем да останем в Хардуик, това вече не е нашият дом… — рече майка й и нежно я изправи на крака.

— Няма да замина никъде! — упорито извика малкото момиче, седна на прашния път и изгледа с пламтящ взор семейството си.

Елизабет Хардуик изчака една минута и кимна на кочияша да потегля.

— Бес ще ни последва, няма друг избор.

Пратеникът на Сатаната, застанал непоколебимо на капрата, размаха камшика и подкара добичетата. Каруцата се затътри по изровения коларски път и започна да се смалява, докато накрая не изчезна зад хълма.

Бес остана сама, само с птичката в клетката и парцалената си кукла. Помисли малко и отвори вратичката на клетката.

— Е, поне ти не си длъжна да си тръгваш. Можеш да останеш завинаги тук.

Малката птичка излетя и кацна върху един от клоните на големия дъб.

Бес се изправи и пристъпи към наполовина облицованата с дърво сграда, където бе родена. Заговори й, като нито за миг не се усъмни, че господарската къща чува и разбира всяка нейна дума:

— Ти си оставаш моя! Не бъди тъжна. Аз ще се върна и ще бъдем отново заедно. Останалите от семейството са безпомощни. Ще трябва сама да свърша всичко!

Баща им бе умрял, оставяйки ги сираци, когато Бес беше на четири години, но тя си спомняше как двамата обичаха да стоят пред къщата, точно на това място. Усещаше ръката му върху рамото си, а думите му още звучаха в ушите й:

— Земята е богатство, мое малко момиче. Земята и собствеността са най-важните неща на света. Хардуик! Дори името на рода ни идва от земята. Дръж се за Хардуик, Бес, каквото и да стане.

Бес преглътна горчилката, надигнала се в устата й, и се опита да избърше праха и сълзите, които се стичаха по лицето й. Скоро щеше да навърши шест години, а шестгодишните са твърде големи, за да плачат. Погледна куклата си.

— Готова ли си, лейди Пънсънби? — И след миг добави неохотно: — Тогава и аз съм готова.

Чувстваше се така, сякаш бяха прекършили завинаги нещо у нея. Извърна се и закрачи по пътя, стиснала парцалената ръчица на Есмералда Пънсънби.

Чувството за празнота се бе настанило в душата й и я изпълваше цялата. Незнаен глас я предупреждаваше, че е по-добре да свикне с него, защото надали то някога щеше да я напусне. Бес не бе стигнала много далеч, когато малката птичка изпърха на клона и полетя след нея, размахвайки отчаяно криле. Бес усети как конопарчето каца върху главата й и се намества удобно сред буйните й червени къдрици.

— Глупава, малка птичка — промърмори момичето. — Ако бях на твое място, никога нямаше да напусна Хардуик.