Вирджиния Хенли
Жена на страстта (16)

Глава 15

Лейди Франсис и дъщерите й се бяха разположили в галерията в Челси, заобиколени с шиещи жени. Бес бе седнала на малкия диван до извития прозорец и скицираше костюмите за новогодишния бал с маски в Хамптън Корт Палас.

— Нуждая се от нещо, което да прикрие тлъстините ми, и те предупреждавам, че и мъртва няма да позволя да ме видят облечена като пастирка — заяви Франсис.

— Какво ще кажете за средновековна дама? — Бес нахвърли набързо една скица.

— Е, това със сигурност е по-добре, отколкото Венера на Ботичели, макар че тя идеално би подхождала на теб, Бес, с твоята червена коса.

Бес се поколеба.

— Смятам, че маските и преобличанията водят до безпътно и разпуснато поведение. Прозрачната дреха на една богиня може да предизвика нежелани волности.

— Сетих се! Идеята ми е чудесна, няма начин да не я харесаш. Аз ще бъда облечена в дълга черна дреха като майка игуменка, а ти ще бъдеш моята послушничка в бяло.

— Това е прекрасно, дяволски умно.

„Ще бъде предупреждение към всички, а най-вече към Уилям, че съм целомъдрена и непорочна и възнамерявам да остана такава!“

— Искам да бъда пеперуда — изрече с тънък глас Катерин.

— Тогава ще бъдеш. — Бес нарисува един костюм, чиито ръкави бяха толкова изящни, че приличаха на крила на пеперуда.

— Мисля, че Джейн трябва да бъде облечена като книжен червей — прошепна Катерин.

— Изглежда си наследила острия ум и чувството за хумор на майка си, малка моя.

Семейство Грей отидоха с карета от Челси до Хамптън. Многострадалният Хенри, за да бъде в тон с жена си, се бе маскирал като калугер.

— Когато казах на Роуг, че си ме подмамила да се облека като отец Тък, му предложих той да се направи на Робин Худ. Реагира доста грубо. Заяви, че ще носи черните си кожени бричове за езда.

— Е, аз мисля, че Робин Худ е било доста иронично предложение, след като Кавъндиш краде от бедните и го раздава на богатите! Бес, къде ми е маската? Не искам да ме познаят.

— В такъв случай ще трябва да държиш устата си затворена, Франсис, скъпа моя — предупреди я Хенри. — Язвителният ти език веднага ще те разкрие.

— Ще бъда разпопена… с Божията воля!

 

 

Хамптън Корт бе превърнат във вълшебен замък от приказките. Стотици факли и хиляди свещи осветяваха стаите, украсени със зеленика, имел и позлатени херувимчета. Гостите изпълваха залите и галериите. Франсис си проправяше с лакти път през музикантите, слугите в ливреи, понесли подноси с вино и марципан, и артистите, облечени в богато избродирани костюми.

В единия край на дългата галерия се издигаше голяма платформа, където щяха да седнат кралят, кралицата и кралското семейство. Остроумните забележки на Франсис караха Бес да превива от смях.

— Не мога да повярвам колко са подходящи тези облекла. Погледни онзи тюрбан! Кралят си мисли, че е султанът на Багдад, и вярно, ако тук някой наистина има харем, това е Хари!

— Онзи там не е ли адмиралът, облечен като пират? — попита Бес, неспособна да сдържи вълнението си.

— Човек би помислил, че има повече ум и въображение. Може ли да се хвали по този начин с пиратството си. Той наистина е най-големият морски разбойник.

Бес се оглеждаше напразно, за да разпознае лейди Елизабет. Реши, че се е маскирала твърде умело. Прие покана за танц от един кръстоносец и узна, че това е лорд Томас Дарси — богат благородник, при това много търсен ерген. След това танцува с един елен с разклонени рога, който се оказа Гилфорд Дъдли, братът на Робин. Беше много забавен и Бес често избухваше в неудържим смях.

— Съкрушен съм — мърмореше той. — Вие сте покрита от главата до петите. Надявах се на нещо по-открито.

— Как ме познахте? — поинтересува се Бес.

— Разсъблякох ви с поглед, разбира се.

— Негодник! — Бес го ръгна с големия кръст, който висеше на гърдите й.

— Престани да се държиш като животно — посъветва Робин брат си. Маскиран като краля на дивите зверове, Робин имаше на главата си великолепна лъвска грива, украсена с корона. Брат му Амброуз беше костюмиран като вълк.

— Къде е лейди Елизабет? — попита Бес.

— Горе е, опитва се да събере смелост.

— Едва ли костюмът й е толкова дързък.

— Почакай и ще видиш — засмя се Робин.

— Как се маскира татко? — вметна Амброуз.

— Нямам представа — отвърна Робин, — но се обзалагам, че е на кралската маса. Да отидем да видим.

Бес установи с изненада, че лейди Мери носи костюм на обикновена пастирка. Как ли щеше да я подиграва Франсис! Внезапно, сякаш бе пиеса, играеща се пред публика, дългият овчарски прът се изплъзна от ръката й. Принцесата се опита да го задържи, но краят му закачи тюрбана на султана на Багдад. Султанът изруга сърдито, а когато се извърна да се освободи, другият край случайно мушна болния му крак.

Хенри Тюдор изрева от болка, а пастирката се разплака. Кралица Катерин Пар, облечена като средновековна дама, се спусна напред, за да го успокои. Гневът на Хенри се изля върху нея с пълна сила, но тя посрещна бурята със завидно самообладание. Беше решено, че кралят трябва да напусне веселбата, и лорд Джон Дъдли и лорд Едуард Сиймор помогнаха на ранения монарх да си легне.

Елизабет се появи няколко минути след оттеглянето на краля. На Бес й бе нужно малко време, докато осъзнае, че полуоблечената жена с руса перука е принцесата.

— Не ме ли позна? Аз съм Цирцея, която превръща мъжете в зверове.

Бес отмести поглед от момичето, облечено в оскъдна по размер златиста материя, която оставяше открити зърната на малките й високи гърди, към ухилените братя Дъдли.

— Ваша Светлост, ще предизвикате скандал — с нисък глас рече Бес.

— Не можем всички да бъдем монахини! Освен това никой няма да ме познае.

— Аз те познах. — Лейди Мери трепереше от гняв. — Срам ме е да те нарека своя сестра. Майка ти носеше този костюм, когато беше любовница на баща ми!

— Кучка! Майка ми беше кралица!

Отровният поглед на Мери Тюдор се насочи към Бес.

— Как смееш да се подиграваш на мен и на католическата църква с това богохулно одеяние? Кралят ще узнае за всичко това.

— В този момент най-силното желание на моя беден ранен баща е да гориш в ада заедно с майка си! — гневно отвърна Елизабет.

Робин Дъдли сграбчи Елизабет за лакътя и я повлече настрани.

Бес бе силно разтревожена. Елизабет се държеше безразсъдно, а и тя самата трябваше да прояви повече здрав разум и не да се облича в религиозни дрехи. Страните й горяха, защото в стаята бе прекалено горещо, а послушническото расо я задушаваше. Нуждаеше се от свеж въздух и се отправи към вратите, които извеждаха на терасата.

Видя с облекчение, че един мъж в черни кожени бричове приближава към нея. Единственото допълнение към костюма бе шапка и черно домино.

— Роуг, къде беше? Нуждаех се от малко въздух.

Той улови ръката й и я поведе към балкона.

— Какво не е наред, моя малка монахиньо?

— Господи, не биваше да обличам това расо. Помислих, че е много подходящо да ти напомня, че ще остана целомъдрена, но разгневих принцеса Мери.

— Шшт. — Обхвана лицето й в шепите си и сведе глава. Бес му поднесе устните си и се притисна към него, чувствайки се толкова сигурна в силните му ръце.

— О, искаше ми се да не бе женен за друга.

— На мен също — прошепна той в устните й.

Бес започна да трепери. Зимната нощ бе много студена и след топлината на препълнените зали, тя внезапно настръхна.

— Замръзвам — рече тя, хвана го за ръката и го поведе обратно през френските врати.

Тогава видя още един мъж в черни кожени бричове да идва по дългата галерия. Очите й се разшириха от изумление, когато позна Уилям Кавъндиш. Обърна се ужасено към придружителя си. Сега осъзна, че е по-висок от Уилям и по-широк в раменете.

— Кой, по дяволите, сте вие? — гневно попита младото момиче.

Той й се ухили.

— Не се тревожи, „Свадливке“, дори аз не бих изнасилил монахиня. — После се отдалечи.

Кавъндиш я видя и си запроправя път през тълпата.

— Онзи там в ловните бричове Джордж Талбът ли беше?

— Да! Той ме възмути! — страстно заяви Бес.

— Успокой се, скъпа. Какво те е разстроило толкова?

— О, Роуг, моля те, отведи ме у дома. Чувствам се ужасно.

— Да вървим тогава. Още няма полунощ, тъкмо ще ти поднеса новогодишен подарък. — Прегърна я през раменете и двамата изтичаха през вътрешния двор към каретата му. Повдигна я, настани я вътре, после се качи до нея и отново я прегърна. Когато я целуна, устните й бяха студени като лед, но горещите му целувки скоро ги стоплиха.

— Знам какво ще те сгрее — прошепна той.

— Не, Роуг, моля те — възпротиви се тя.

— Само се шегувам! Ето, отвори това.

Бес вдигна капака на голямата кутия и ахна от удоволствие. Светлината от факлите в двора се отрази върху пухкавата кожа от сребърна лисица. Извади кожената пелерина и видя, че е с подплата от тъмновиолетово кадифе. Бес побърза да я обвие около раменете си и духна в сребристата кожа, наслаждавайки се на божествената й мекота.

— Харесва ми! Това е първата кожа, която някога съм притежавала.

— Но няма да е последната — обеща Кавъндиш.

Бес му поднесе устните си за целувка.

— Честита Нова година, Бес.

— Честита Нова година, Уилям. — Сгуши се до него и когато каретата потегли, му разказа за провалилата се вечер. Но много скоро той я разсмя и тя осъзна, че едно от най-привлекателните му качества бе способността му във всяка ситуация да вижда смешната страна. Изведнъж загуби желание да се връща в Съфък Хаус. Искаше да остане в топлия уют на каретата и да дочака идването на Новата година.

Роуг въздъхна. Надяваше се, че кожената пелерина ще я размекне и ще я накара да сложи край на целомъдрените им отношения. С примирен тон нареди на кочияша да ги откара до Ричмънд Хил, откъдето да наблюдават изгрева на слънцето над долината на Темза и да посрещнат първия ден на новата 1547 година.

 

 

Беше краят на последната седмица на януари, когато Кавъндиш отново се видя с Бес. Трябваше да замине за Хартфордшър по дела на Короната — да провери спорния въпрос във връзка с даването под наем на земите на манастира „Сейнт Олбъни“. Освен секретаря си Кавъндиш взе със себе си и голяма група ревизори, защото собствеността на манастира бе огромна. Голяма част от нея се даваше под аренда, за да могат да се запълнят църковните ковчежета с пари. Земите на църквата се простираха до Нортей, където имаше приятна провинциална къща. В нея настаниха сър Уилям и хората му.

Макар да бе далеч от Лондон, Бес винаги присъстваше в мислите му. Знаеше, че има съперници, които можеха да й предложат сигурността на брака, но се надяваше, че е успял да я привърже към себе си. Докато обикаляше из Нортей Манър, Кавъндиш се чудеше кое бе решението на проблема му. Очевидно бижутата и кожите не стигаха.

Припомни си деня, в който се бяха срещнали, и колко разгневена бе тя, че още като дете й бяха отнели родния дом. Знаеше и колко силно копнее да има собствена къща. Дори точните й думи изплуваха в паметта му: „Не ми се подигравайте, сър. Аз ще имам собствено имение!“.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се убеждаваше. Бес никога нямаше да му се отдаде, ако не й предложи сигурността на брака. През целия си живот бе страдала от несигурност и се нуждаеше от убежище. Може би това бе една от причините да е привлечена от него. Бе солиден мъж с богатство и сила, врял и кипял в житейските дела.

Кавъндиш реши да не предприема нищо, преди Бес да види Нортей. Ако й хареса, щеше да намери начин, за да се сдобие с него.

 

 

Кавъндиш пристигна в Съфък Хаус навреме, за да вечеря със семейство Грей. Томас Сиймор също бе там и им съобщи новината, че кралят най-после е подписал официалния указ за назначаването му за член на личния съвет. Вечерята бе много оживена, съпроводена с безброй тостове.

Към края на вечерта адмиралът бе убеден, че Бес не бе разказала на никого за връзката му с Елизабет, и се почувства безкрайно облекчен. Целуна с благодарност ръката й и прошепна:

— Толкова съм доволен, че ние и двамата ценим дискретността. — Извърна се към Кавъндиш и сложи ръката й в неговата. — Ти си късметлия, Уилям. Дамата не се поддава на никаква съблазън.

Уилям поведе Бес към гостната.

— Напоследък яздила ли си често?

Младото момиче се надяваше въпросът да не е начало на сцена на ревност.

— Откакто сме в Челси, яздим всеки ден, макар че рядко напускаме очертанията на парка. Липсват ми дългите разходки из полетата и блатата на Дарбишър.

— Искаш ли да излезеш на езда с мен, Бес?

— О, с удоволствие! — Тъмните й бадемовидни очи оживено блеснаха.

— Предлагам ти да дойдеш с мен до „Сейнт Олбъни“. Трябва да разреша един спор със земите на манастира, които са дадени под наем. Пътят е доста дълъг — повече от двадесет километра — предупреди я той.

Бес го погледна несигурно.

— Струва ти се твърде далеч за това студено време?

— Не, не, не е това, Роуг. — Погледна го в очите и откровено рече: — Не искам да те гледам как тъпчеш под ботушите си духовенството, дори и да е по заповед на краля.

— Бес, скъпа, не мога да повярвам, че ме познаваш толкова малко. Аз не използвам груби методи, моите шпори са златни.

Тя го погледна в недоумение.

— Моя малка наивнице, златните шпори означават подкуп. Тъкмо това прави толкова успешна работата ми. Това е маслото, което смазва всички търкания по време на преговорите, които водя.

— Да не искаш да кажеш, че свещениците и монахините вземат подкупи?

— Разбира се, че не! — Очите му развеселено блеснаха. — Но игумените и игуменките на манастирите са друга работа. За да се постигне успех с тях, трябва да се пипа много ловко. Аз успявам там, където много други са пропадали с гръм и трясък.

— Ти си проклет негодник! — засмя се Бес. Очите й отново светеха с вълнение.

— Ще бъда готова да тръгнем на зазоряване!

— Утре се налага да остана в Лондон по едни дела, свързани с кралската хазна. По-добре да го оставим за вдругиден. — Прегърна я през кръста и я притисна към гърдите си. — Радвам се, че си толкова нетърпелива за нови изживявания.

Бес се изчерви — това бе още една стъпка от любовния танц.

Два дни по-късно малката група ездачи, благословени с лъчите на закъснялото януарско слънце, потеглиха към „Сейнт Олбъни“. Придружаваше ги Робърт Бестъни, секретарят на Кавъндиш. Препуснаха по главния път на север и много скоро градският пейзаж на Лондон отстъпи място на безкрайните полета.

Кавъндиш бе доволен, че Бес не изоставаше. Работата му винаги бе свързана с прекарването на дълги часове на седлото и той бе привикнал към тежки пътувания. Предишния ден бе уредил да натоварят на една каруца хранителни продукти, дивеч и френски вина и я изпрати в „Сейнт Олбъни“. Искаше да бъде сигурен, че когато пристигнат, ги очаква топло посрещане. Отведе Бес направо в Нортей, за да види реакцията й, преди да започне преговорите за имота.

В оградения със стени двор й помогна да слезе от седлото и я поведе през резбованите дървени врати на главната къща, украсени с ковано желязо.

— Искам да ми кажеш какво мислиш за това място.

Бес свали дългите си ръкавици за езда и влезе в големия салон. Огънят в камината бе запален и придаваше домашен уют на помещението. Докато грееше ръцете си на пламъците, погледът й обходи с възхищение просторната стая. Таванът бе сводест, поддържан от украсени с резба дъбови греди.

Отстрани имаше два салона — единият служеше за трапезария, а другият за всекидневна. И двете помещения бяха облицовани с дървена ламперия и разполагаха с красиви камини. Зад тях се намираше кухнята, където блестяха медни съдове.

Дори стълбището бе красиво и се извиваше елегантно нагоре. На втория етаж имаше осем спални, от чиито високи прозорци се виждаха градините.

Уилям застана зад Бес и погледна през прозореца, който гледаше на запад.

— Това там е Чилтърн Хилс. — Улови ръката й и я поведе към спалнята, която гледаше на изток. — А по-нататък, на километри разстояние се издига Хатфийлд — замъкът на лейди Елизабет.

— Наистина ли? Чудя се как изобщо е имала сили да напусне такова красиво кътче. — Бес въздъхна и се облегна на гърдите му. — Къщата е идеална. Завиждам на този, който я притежава. Защо е празна?

— Манастирът „Сейнт Олбъни“ я дава под наем, но все още парите не са платени и в момента договорът се обсъжда.

— Жалко, къща като тази не бива да пустее. Би трябвало хората, които живеят в нея, да й се радват и да я пазят.

Той извърна лицето й към себе си и прокара пръст по високата й скула.

— Бес, би ли била щастлива тук?

Тя пое дълбоко дъх и Уилям видя как очите й се изпълниха с множество въпроси. Преди да изрече на глас някой от тях, той закри устата й с целувка. Взе отново ръката й и се засмя, когато видя как погледът й обхожда собственически стаята.

— Ела с мен и слушай тихо, докато уредя Нортей да се превърне в нашето провинциално гнездо.

В манастира Бес се срещна с игумена и сър Уилям не го поправи, когато духовникът я приветства като лейди Кавъндиш. Развеселено я наблюдаваше как се изчерви. По време на обяда Бес седеше тихо на стола си и отпиваше от сладкото вино, докато Уилям и секретарят му Робърт Бестъни ръководеха сделката с лекота, която я смая.

— Както знаете, сър, аз съм упълномощен от краля да събарям и да конфискувам къщите на църквата. Когато дойдох миналата седмица, възнамерявах да направя точно това. Огледах земите, описах собствеността на манастира и остава единствено да се прехвърли всичко това на Короната.

Игуменът му хвърли отчаян поглед, а Уилям съчувствено кимна.

— Религията е огромен проблем на нашето време, скъпи приятелю, но кралят и дворът са протестанти и в резултат католическата кауза страда.

— Не може ли поне да се опитаме да си приберем дължимите наеми?

— Боя се, че парите също ще трябва да отидат в кралската хазна. — Кавъндиш даде знак на Робърт Бестъни, който показа на игумена копие от сметките. Отчаянието върху лицето на духовника бе заменено с безнадеждност.

— Това не ми се струва честно — тъжно отбеляза Кавъндиш. — След като ми е дадена голяма свобода на действие при решаването на тези дела, мога да ви дам една година отсрочка, през която да се опитате да възстановите някои от загубите си. — Уилям замълча, докато надеждата се завърна върху лицето на игумена, и продължи: — Макар че отлично знам колко рядко се случва подобни дългове да бъдат върнати. — Духовникът отново помръкна.

Уилям даваше вид, сякаш води усилена борба със съвестта си.

— Ето какво ще ви кажа. Напишете нови договори, с които давате на Короната под наем за една година всички земи и цялата собственост на „Сейнт Олбъни“. Аз ще се погрижа парите от тези наеми да ви бъдат изплатени лично на вас. Когато договорът изтече, „Сейнт Олбъни“ ще бъде върнат на Короната.

— Парите от наема ще бъдат изплатени лично на мен? — повтори игуменът, не можейки да повярва на късмета си.

— Имате честната ми дума, сър. — Уилям се извърна към секретаря си. — Колко е дължимата сума за Нортей Манър, Бестъни?

— Шестдесет лири, сър Уилям.

— Ако ми дадете документ за собственост на Нортей, за да може незабавно да бъде прехвърлена на притежателя й, аз още днес ще изплатя дължимата сума.

Духовникът се изпоти от благодарност.

— Сър Уилям, как бих могъл да ви се отблагодаря?

— Не е нужно да ми благодарите, добри човече. Аз просто чувствам, че Короната не е особено справедлива към вас.

 

 

По обратния път към Лондон, когато сенките на следобедното слънце се удължиха, Бес се загърна по-плътно в кожената пелерина.

— Роуг, обясни ми точно какво направи и кое в цялата работа е законно.

— Изглеждаш ми замръзнала, скъпа. Ела до мен на седлото и аз ще те стопля.

Бес подаде юздите на Робърт Бестъни, а Роуг я повдигна и я настани пред себе си. Плъзна собственически ръка около кръста й и тя се сгуши до топлите му широки гърди. Раменете му, защитени от кожено палто, спираха зимния вятър и той притисна устни към ухото й.

— Каквито и средства да съм използвал, те няма да причинят неприятности — със закона нито на мен, нито на Хенри Тюдор.

— Не смяташ да регистрираш Нортей Манър на свое име, така ли? — прошепна Бес. Със сигурност не би се осмелил да направи подобно нещо.

— Това ще бъде заплащането ми задето присъединявам „Сейнт Олбъни“ към Короната, включително и парите, които изплатих на игумена.

— Роуг, нима Нортей наистина ще бъде твой? — с благоговение попита Бес.

Той плъзна ръка под пелерината и обхвана гръдта й.

— Ще го регистрирам на мое име, но имотът ще бъде наш.

Тялото й потръпна силно и той почувства как зърното й се втвърди под пръстите му. Захапа крайчеца на ухото й.

— Когато се оженим, това ще бъде нашата провинциална къща.

За пръв път казваше тези думи. Най-после й обещаваше да се ожени за нея! Бес искаше да се хвърли на врата му и да го целува, докато и двамата отмалеят, но не бяха сами. Вместо това потърка задника си в слабините му и почувства как членът му набъбва и издува панталоните му.

— Ти ме измъчваш и го знаеш.

Чувственият й смях огласи въздуха.

Пристигнаха в Съфък Хаус след смрачаване. Кавъндиш слезе от коня и пое Бес на ръце. През последните километри желанието му да я люби се бе превърнало в непоносимо мъчение.

— Ще се изкъпя и преоблека, но ще се върна. — Не я молеше за разрешение. Просто я предупреждаваше за намерението си.

Повече от всичко на света Бес искаше да бъде насаме с него. През целия ден трябваше да понасят компанията на други хора. Уайтхол, където той имаше апартамент, бе съвсем наблизо и тя знаеше, че само след час двамата ще бъдат сами в апартамента й. Повдигна лице. Искаше да го целуне, но знаеше, че е невъзможно.

— Побързай! — прошепна младото момиче.

Когато Уилям се върна, тя се бе изкъпала, парфюмирала и облякла в семпла утринна рокля в бледозелено. Бе поръчала лека вечеря, която лакеят донесе малко след пристигането на Кавъндиш.

В мига, в който слугата излезе, Бес се хвърли в прегръдките на Уилям. Целуваха се и шепнеха гальовни слова, отново се целуваха, без да откъсват жадните си устни един от друг. Най-после бяха сами и можеха да вкусят от сладостта на целувките, които си бяха забранявали през целия ден.

Той я вдигна на ръце и я отнесе до малкия диван пред камината.

— Бес, толкова много те обичам. Кълна се, че никога досега не съм изпитвал подобно чувство.

Имаше нужда да й се закълне във вечна любов. Обви ръце около врата му и се притисна към него. За пръв път, откакто бе загубила баща си, се чувстваше напълно сигурна.

Заедно с нарастващото му желание и целувките му станаха по-настойчиви, а Бес се чувстваше все по-отмаляла от копнеж. Силните му пръсти се вплетоха в косите й, докато устните му нито за миг не се откъсваха от нейните. После обходиха шията й, спряха за миг на пулсиращата падинка, езикът му облиза ухото й. Уханието й изпълни ноздрите му, разпалвайки и у двамата диво желание. Настойчивите му ръце смъкнаха роклята от раменете й, освободиха гърдите й. Горещите му устни алчно всмукнаха първо едното набъбнало зърно, сетне другото. Помежду им лумна огън, изгаряща нужда, която крещеше да бъде задоволена.

Храната изстиваше забравена. Тази вечер Уилям нямаше да приеме отказ. Отнесе я до широкото легло и ловките му пръсти свалиха роклята й. Когато тя остана гола, разбра, че тази нощ най-после ще я люби.

Дъхът му секна при вида на прекрасното й тяло. Стоеше прав и се взираше възхитено в нея. Природата я бе създала за любов и тя най-после бе готова да му се отдаде. Членът му бе толкова твърд, че го болеше от възбуда. Собственическият му поглед я докосваше навсякъде, а пръстите му го следваха — галеха коприненомеките извивки, наслаждаваха се на тази съвършена женска плът.

Бес пламтеше от желание и нямаше търпение Уилям да свали дрехите си, за да може и двамата да бъдат голи. Стана от леглото, отиде до него и му поднесе устните си. Почувства как езикът му превзе устата й и изохка. Цялото й тяло бе пронизано от тръпките на чувствения глад. Устните й се плъзнаха надолу по врата му, а пръстите й разкопчаха трескаво ризата му, за да може да обсипе с целувки голите му гърди. Когато устните й почувстваха къдравите косъмчета на гърдите му, тя изпита желание да отърка гърдите си о тях. Притисна устни и език към корема му и обхвана члена му, искаше да го освободи от дрехите, за да може да го види, да го докосне и узнае тайните му.

— Свали си дрехите, искам да те видя гол и да те почувствам до себе си. И ти ли си толкова горещ като мен? — задъхано промълви тя. — Пипни ме как изгарям! — Улови ръката му, плъзна я по гърдите си и я насочи надолу между краката си.

— Вътре си дори още по-гореща. Нека да ти покажа. — Ръката му взе пръстите й и притисна единия към пламтящите й слабини.

Бес простена.

— Изгарям по теб.

Думите й го подлудиха. Усещаше как кръвта му кипеше и се блъскаше лудо, а сърцето му бумтеше в ушите. После постепенно и неохотно осъзна, че някой чука на вратата.

— Какво беше това? — надигна се Бес.

— Как смеят да ни безпокоят! — изруга Уилям.

Бес прикри голотата си със завивките, а Уилям приближи сърдито до вратата и без да я отваря, извика:

— Кой е?

— Аз съм, Хенри.

Уилям неохотно отключи и отвори на приятеля си.

— Кралят е мъртъв.

— Какво? — Кавъндиш се зачуди дали бе чул правилно.

— Крал Хенри току-що е умрял в Хамптън. Трябва веднага да отидем.