Вирджиния Хенли
Жена на страстта (26)

Глава 25

На Нова година, веднага щом пристигна в двореца, Джордж Талбът бе отведен от приемната зала в личните покои на кралицата. Елизабет седеше зад едно от бюрата си.

— В името на Христовата кръв, доста време ти трябваше, за да се добереш дотук, лорд Талбът!

Той й се ухили.

— За мен също е удоволствие да ви видя, мадам. Говорите така, сякаш не можете да се оправите без мен.

— Е, мога! Защо, по дяволите, ще имам нужда от теб сега, когато съм кралица?

— С изключение на торбите с пари не мога да се сетя за нищо друго. — Усмивката му бе вбесяваща.

— И защо ще се нуждая от твоите торби с пари? — властно попита Елизабет.

— Защото хазната е празна, защото ще трябва да плащате за войната с Франция, за предстоящата война с Шотландия, както и за тази проклета коронация, която планирате.

Елизабет избухна в смях.

— Ти си дързък негодник, Талбът! От теб никога няма да излезе изискан придворен, но кълна се в Христовата кръв, ти казваш истината, „Старче“. Дори няма да има коронация, освен ако не открием някой католически свещеник, който да има достатъчно смелост, за да ме короняса.

— Всички ли отказаха?

— Да, чумата да ги тръшне!

— Незабавно ще изпратя да повикат Огълторп, епископа на Карлайл.

— И смяташ, че той ще се съгласи?

— Ще бъде умно да го направи — дължи приходите си на Шрусбъри.

— Благодаря ви, милорд, това е блажено облекчение. Сесил беше в задънена улица. Как е граф Шрусбъри?

— Доста болен. На север аз изпълнявам длъжността на областен съдия, както и на управител. Напоследък задълженията му са непосилни за него.

— Съжалявам, Джордж, но ще трябва да заемеш мястото му и в личния съвет. Освободих около четиридесет съветници, които бяха служили на Мери. Нуждая се от хора, на които мога да вярвам.

— Пъхни една метла в задника ми и аз на бърза ръка ще измета тронната зала.

Елизабет се засмя. Обичаше мъже, чийто солен речник не отстъпваше на нейния.

— О, знам, че си истинска рядкост, Джордж, и макар че си най-предприемчивият мъж в кралството, не би могъл да управляваш огромната си финансова империя без опитни служители, които да се грижат за делата ти в твое отсъствие.

— Вярно, и аз съм ги избрал, обучил и ги ръководя с желязна ръка. Съветвам ви да направите същото, Ваше Величество. Започнете така, както смятате да продължите.

— Най-после ме нарече с полагащата ми се титла, негоднико. Това означава ли, че ще платиш за коронацията ми?

— Ще говоря с Полит — уклончиво отвърна Талбът. — В хазната цари хаос, а ковчежетата са празни. Служителите му са пълни некадърници, Ваше Величество.

— Ще задържа лорд Полит като главен ковчежник, защото той бе на този пост още по времето на баща ми, но ще се вслушам в съвета ти и ще освободя всички останали служители в съкровищницата. Има ли нещо друго, за което би искал да ме посъветваш?

— Лейди Кавъндиш дължи на Короната пет хиляди лири. Би било изключително щедро, ако намалите дълга й.

— Но хазната се нуждае от пари, нали сам го каза?

— Ваше Величество, Бес Хардуик е наша приятелка. Кавъндиш не само я остави вдовица с шест деца, но и напълно разорена. Тя е притисната до стената. Намалете дълга й до хиляда лири и аз ще платя проклетата ви коронация. — Познаваше Елизабет до мозъка на костите й. Знаеше, че ще добави четирите хиляди към сметката за коронацията, а това напълно го устройваше. Бес никога не би приела пари от него.

 

 

През следващите две седмици Бес изпита облекчение, че лорд Талбът не я преследваше открито. Дори в приемната на кралицата не флиртуваше с нея, нито пък я въвличаше в шеговита престрелка. Винаги се обръщаше към нея с лейди Кавъндиш и й засвидетелстваше искрено уважение.

Но ако бе маскиран на някой бал или я срещнеше сама в някое уединено кътче на Уестминстър Палас, той се държеше по съвсем различен начин. Ставаше много по-интимен и настойчив. Бързо успяваше да скъси разстоянието помежду им и да улови ръката й. Веднъж дори докосна косата й. Тя настръхна, готова да избяга, но той светкавично стисна китката й.

— Бес, престани да ме избягваш. Аз не се отказвам толкова лесно.

— Какво желаете, лорд Талбът? — отчаяно попита тя. Това бе третият път през последните дни, когато я заварваше сама в някоя празна стая.

— Искам да те любя.

Думите му бяха толкова прями, че я шокираха. Искрящите му сини очи бяха потъмнели от желание, а Бес почувства как коленете й омекват, докато се взираше в смуглото му красиво лице. В следващия миг устата му завладя нейната и целувката му бе толкова настойчива, че тя се замая от допира и му отдаде устните си. После бавно дойде на себе си.

— Не! — прошепна и заудря с юмруци гърдите му. Бяха толкова твърди, че със същия успех можеше да удря по някоя каменна стена. Талбът бе истински мъж, мускулест и изпълнен с жизнена енергия… Също като Кавъндиш, отчаяно се убеждаваше Бес. Това бе единствената причина, поради която му откликваше!

— Имаш ли някаква представа за силата на чувствата, които изпитвам към теб? Бес, ти си като огън в кръвта ми!

Тя се опита да си поеме дъх, а горещият му поглед сякаш изгаряше гърдите й, които развълнувано се повдигаха и спускаха. Страхуваше се, че всеки миг ще я съблече гола.

— Държиш се с мен като с лека жена! — гневно извика тя.

Младият благородник се втренчи смаян в нея. В никакъв случай не се отнасяше към нея като към уличница. Бе оставал съвсем равнодушен в редките случаи, когато бе прибягвал до услугите на някоя платена любовница.

— Бес, казвам ти го с най-искрено уважение… Чувствата ми към теб са възвишени. — Съзря страх в очите й и неохотно я пусна. — Бес, последното нещо, което искам, е да те изплаша.

Докато излизаше от стаята, младата жена осъзна, че наистина е изплашена. Но не от властния лорд Талбът. Бе изплашена от себе си, боеше се от пламенния си отклик на жизнеността му, страхуваше се от собствената си страстна натура!

След този инцидент Талбът престана да я преследва, но винаги когато се окажеха в една компания, тя усещаше погледа му върху себе си, а когато очите им се срещнеха, неговите се взираха така, сякаш искаше да я погълне без остатък. И макар да се държеше на разстояние, Бес откри, че не може да се освободи от него. За свой ужас започна да го сънува и сънищата й бяха безсрамно еротични!

 

 

Трескавите нощни празненства продължаваха до зори и така бе до самата коронация. На четиринадесети януари Елизабет мина триумфално по улиците на Лондон. Кавалкадата бе внушителна — личната й гвардия, стотици офицери и перове на кралството яздеха коне, а самата Елизабет седеше в каляска с балдахин. Беше наметната с мантия, украсена със златни и сребърни нишки и обточена по краищата с хермелин. Следваха я придворните й дами, облечени в рокли от пурпурно кадифе, чиито ръкави бяха подплатени със златиста коприна.

По пътя, върху платформи, издигнати специално за случая, фигури във великолепни костюми представяха различни сцени. Един глашатай пристъпваше напред при приближаването на кралския кортеж и рецитираше римувани куплети, които обясняваха значението на представената сцена. Всичко бе планирано така, че Елизабет да спечели симпатиите на хората. Отвсякъде валяха цветя и букети, а владетелката се усмихваше мило на децата, които възторжено крещяха: „Да живее кралицата!“.

Тържествената коронация се състоя на следващия ден в Уестминстърското абатство. Елизабет седя пред високия олтар цели пет часа по време на изтощителната церемония, докато я миропомазваха, коронясваха и й даваха пръстена, който щеше да я свърже с поданиците й. Прозвучаха тържествени фанфари и тя бе провъзгласена за кралица на Англия. Благородниците от кралството дадоха обет на вярност пред новата си владетелка и накрая бе отслужена тържествена литургия.

След това кралица Елизабет със скиптъра и златното кълбо с кръста в ръце излезе от абатството и мина по дългите коридори към Уестминстър Хол, където щеше да се състои празненството по случай коронацията. Елизабет остана до полунощ. Всички жени и мъже в двора бяха напълно изтощени. Накрая и самата кралица се поболя.

През следващите две седмици Робин Дъдли, Сесил, Талбът, Сейнт Ло, Кат Ашли и всичките й дами се тълпяха разтревожени в апартаментите на Елизабет и приемната й. Бес бе убедена, че Елизабет се нуждае единствено от почивка. Цял месец тя ненаситно се бе отдавала на удоволствия, алчно сграбчвайки това, което животът най-после й поднасяше, също като човек, гладувал през детството си.

Болестта на кралицата забави откриването на сесията на Парламента, за което Бес бе изключително благодарна. Докато не се свикаше Парламентът, не можеше да бъде предявен иск за дълга на Кавъндиш. Бес знаеше, че това е само временна отсрочка, но всяко нещо, което облекчаваше поне за малко тежкото й бреме, бе добре дошло.

На първи февруари кралицата се надигна от леглото си, изпълнена с нова енергия и решителност. Дамите й разбраха със сигурност, че се е възстановила, когато изля върху тях порой от ругатни.

— В името на светата Христова кръв, миналата нощ не съм мигнала. Някакъв кучи син се забавляваше точно над апартаментите ми. Искам да знам кой е, за да го обеся за топките му. — Махна властно с ръка. — Върви и научи името на мръсното псе… заслужава да бъде завързано в някоя миризлива кучешка колиба!

Младата Летис Ноулс пребледня.

— Аз ли, Ваше Величество?

— Не, не ти, за бога! Лейди Кавъндиш знае как да се оправя с мъжете. Темпераментът й е също като моя. Бес, искам да разчекнеш на две шумния кучи син, задето бях принудена да изтърпя тази ужасна врява.

Бес се усмихна скришом и вдигна полите си, за да може по-бързо да изпълни поръчката на кралицата. Когато се качи на горния етаж и узна кои са обитателите на стаите, прехапа развеселено устни. Там бяха настанени съпругът на Мери Сидни, Хенри, както и Амброуз Дъдли. Миналата нощ му бяха гостували сестра му Кити и останалите от семейство Дъдли. Бес в никакъв случай нямаше намерение да предизвиква известната фамилия. Робин трябваше сам да обуздава непокорния си клан. Младата жена се запъти към стълбите, когато изведнъж високата сянка на Талбът падна на пътя й.

— Бес, трябва да поговорим.

— Не! Няма какво да си кажем.

Тя се спусна да избяга. Сърцето й заби учестено. Мили боже, все едно, че бе преследвана от черна пантера. Докато тичаше надолу се извърна, за да види дали не я бе последвал, и пропусна едно стъпало. Падна и се затъркаля надолу, заплетена във фустите на роклята. Глезенът й болезнено се изви и тя извика високо.

Талбът се спусна към нея, прескачайки по три стъпала наведнъж.

— По дяволите, Бес, защо бягаш? — Ръцете му я обгърнаха и нежно я настаниха в скута му, когато той седна на стъпалото. Лицето му бе разтревожено, а сърцето му — изпълнено с ужас. — Добре ли си? — попита той с дрезгав от напиращите чувства глас.

— Велики боже, ще бъде още по-зле, ако някой ме види как съм се сгушила в скута на женен мъж. Има по-важни неща, за които да се тревожа, от някакъв изкълчен глезен — репутацията ми ще бъде опетнена! Вдигни ме!

Той нежно й помогна да се изправи, но видя, че не може да се държи на крака.

— Ще се наложи да те нося.

— Няма да сториш нищо подобно, похотлива свиньо! И без това направи достатъчно! Аз съм съвсем добре.

— По-тихо — властно нареди той.

Лорд Талбът бе свикнал на всеобщо уважение и със сигурност нямаше да позволи на една жена да спори с него, особено на тази влудяваща красавица, която бе набелязал да направи своя. Вдигна я без усилие със силните си ръце и заслиза надолу по стълбите.

Бес намери убежище в гнева. Това бе единствената й защита срещу неустоимата му мъжественост. Заби жестоко ноктите си в ръката му.

— Ти не си само дявол — задъхано изрече младата жена, — ти си самият Луцифер!

Когато лорд Талбът влезе в приемната на кралицата с прекрасния си товар, Елизабет присви очи.

— Какво, по дяволите, се е случило? Да не би да си я преследвал?

Бес прехапа устни. Изкуши се да отговори: „Да, Ваше Величество, той ме хвърли по стълбите“, но усети как ръцете му предупредително я стиснаха и не се осмели.

— Не, Ваше Величество, изкълчих си глезена и лорд Талбът ми се притече на помощ.

Кралицата огледа замислено двойката. За втори път Талбът се изявяваше в ролята на рицар, готов да спасява лейди Кавъндиш. Бес със сигурност бе изкусителна кучка, мечтата на всеки мъж. Дори Робин не бе безразличен към чара й. Може би беше време да я омъжи.

— Тя падна по стълбите и глезенът й се поду много лошо. Поне седмица няма да може да изпълнява задълженията си. Предлагам ви да я изпратите у дома, за да се възстанови — намеси се лорд Талбът.

Елизабет оцени предложението му. Ако Бес остане при двора, дамите й ще трябва да се грижат и за нея, вместо да се суетят само около своята кралица.

— Мери, опаковай багажа й. Бес, ще помоля Синтло да ти осигури безопасен ескорт. Но искам след седмица да се върнеш.

Час по-късно, когато Сейнт Ло вдигна Бес, за да я отнесе до лодката й, лорд Талбът едва се сдържа да не стовари юмрука си в лицето на капитана на личната гвардия на кралицата.

 

 

В Брентфорд Синтло настани лейди Кавъндиш на кушетката, а леля й Марси повдигна на възглавничка глезена й. Бес представи сър Уилям на децата си и двамата й по-големи синове го обсипаха с въпроси за длъжността му на капитан на кралската гвардия. Повлякоха го към конюшните, за да му покажат конете и кучетата си, а когато Синтло се поинтересува за уроците им, момчетата го заведоха в класната си стая и с радост отговаряха на въпросите му по предметите, които бяха изучавали с учителите си.

Сър Уилям остана целия следобед и когато Бес му благодари, задето я бе довел благополучно у дома й, попита дали може да дойде отново.

— Завиждам ви за синовете ви, лейди Кавъндиш. Те са толкова будни момчета. Възнамерявате ли да ги изпратите в Итън?

— За съжаление нямаме пари за Итън, Синтло.

— Извинете ме, милейди, беше нетактично от моя страна.

— Глупости. Аз нямам тайни от вас, сър Уилям. Не се чувствам неудобно да обсъждам неприятностите си.

Когато той си тръгна, леля Марсела донесе специалитета си от греяно вино с подправки.

— Уилям и Хенри си паснаха с него като ръка с ръкавица. Вместо да избягат като подивели, те подеха доста интелигентен разговор. Момчетата се нуждаят от баща и твое задължение е да им го осигуриш!

През цялата седмица, далеч от трескавия живот в двора, Бес имаше достатъчно време за размисъл. Мъката й бе преминала през различни стадии. Отначало бе изпаднала в пълно вцепенение и се бе отдръпнала от света. После дойде безсънието, загубата на апетит, вината и накрая гневът, всичко последвано от нарастваща тревога за огромния дълг, който висеше над главата й. През цялото време се бе чувствала толкова безпомощна и отчаяна, че често й се струваше, че ще полудее.

Накрая, след като много нощи мъката й се бе изливала в поток безутешни сълзи, Бес бе изпитала емоционално облекчение. Длъжността й при двора бе дошла съвсем навреме. Това бе положителна промяна и Бес знаеше, че няма друг избор, освен да се измъкне от примката на миналото и да продължи напред.

Седмицата изтичаше и глезенът съвсем леко я наболяваше. Тази година пролетта бе дошла по-рано и слънчевите лъчи, нахлуващи през високите прозорци, примамиха Бес да излезе навън. Градините бяха залети от минзухари, лалета и море от жълти нарциси. Франси и Джейн изнесоха меки възглавнички и настаниха Бес на удобния стол край брега, откъдето се виждаха спокойните води на реката, по която грациозно се носеха лебеди.

Бес не можеше да си позволи напълно да бездейства. Беше взела със себе си счетоводните книги, за да попълни последните разходи. Франси скоро се отегчи и замоли Джейн да отидат да наберат ягоди за вечеря. Останала сама, Бес се зае със сметките и направи списък на хранителните продукти, които трябваше да се купят.

Нямаше вятър и следобедът бе топъл. Бес погледна към черната си кадифена рокля и реши, че когато се върне в двора, ще се откаже от траурните дрехи. Плъзна пръсти по роклята; тя бе една от любимите й, чиито меки черни ръкави бяха избродирани със златни листа и жълъди. Бес затвори очи и усети как я залива вълна на задоволство и спокойствие.

Когато отвори клепачи, видя една малка лодка да се носи по реката. Наблюдаваше равнодушно мъжа и когато слезе от лодката и се запъти по тревата към нея, ни най-малко не се изненада, че беше лорд Талбът. Шрусбъри Хаус не беше далеч от Брентфорд и сега осъзна, че дори го бе очаквала.

— Как се чувстваш?

— Отпочинала.

Бес съвсем ясно си припомни един друг път, когато бе дошла в градината край реката. Талбът стоеше гол пред нея, гордо показващ мъжествеността си. С усмивка Бес си припомни собствения си гняв и неговата открита арогантност. Освен това си спомняше всяка подробност от стройното и гъвкаво тяло на шестнадесетгодишното момче. Дори като юноша той вече бе метър и осемдесет, а силните му и мускулести гърди бяха покрити с гъсти черни косми. Завладяващият образ, толкова жив и магнетичен, се бе явил, когато бе омъжена за младия Роб Барлоу, а по-късно отново бе нахлул в сънищата й.

— Ела да се поразходим с лодка по реката. — Не я молеше, нито заповядваше, а просто я канеше. — С мен ще бъдеш в безопасност.

Бес знаеше, че няма да бъде в безопасност, а тъкмо обратното — щеше да бъде в огромна опасност, — ала бе дошъл моментът да се изправи смело срещу сатанинската му привлекателност и страха си от нея. В противен случай никога нямаше да успее да го прогони от мислите си.

— Защо не? Макар че ще трябва да ме носиш. — Видя как тялото му се напрегна и в очите му блесна желание. Знаеше, че си играе с огъня.

Той я вдигна без усилие, сякаш бе перце, и закрачи надолу към лодката. Тялото й реагира в мига, в който той я докосна — не, още преди това. Беше потръпнало в мига, в който усети присъствието му. Той я положи внимателно, после се качи след нея и взе веслата. Не носеше жакет, само черна копринена риза, отворена на врата. Гребеше гладко, с дълги и спокойни движения. Устата й пресъхна от еротичните образи, нахлули в главата й. Под коприната изпъкваха гъвкавите мускули, извиващи се като змии.

Имаше нещо прекалено опияняващо в мъжката му сила и Бес с усилие отмести поглед от него и го насочи към огряната от слънчевите лъчи вода. Бавно осъзна, че той имаше нещо наум. Почувства се като хипнотизирана, когато съзря Шрусбъри Хаус и разбра, че я водеше тъкмо там. Лодката приближи до каменния пристан и той скочи, за да я привърже към стълба.

— Какво правиш? — тихо попита младата жена.

— Отвличам те.

— Каза, че ще бъда в безопасност с теб.

— Знаеше, че излъгах, Бес.

— Да. — Можеше да подири спасение в гнева, но това щеше да бъде прекалено лесен изход.

Той се върна при лодката, разкрачи крака и я вдигна на ръце. Докато крачеше уверено към стълбите, не се видяха никакви слуги и Бес разбра, че бе обмислил всичко, предварително осигурявайки уединение за тях двамата.

Заведе я в просторна стая и Бес разбра, че е само негова. Беше най-мъжката стая, която някога бе виждала. Цялото помещение бе в черно и златисто, като истинското злато преобладаваше. Завесите на леглото бяха от черно кадифе, а в средата върху покривката бе избродиран със златен конец огромният инициал „Ш“, който й напомни на извита змия. Стените бяха изцяло златни, а килимът бе дебел и черен. Камината приличаше на изработена от оникс с тежка златна полица. Върху малка масичка от оникс бе поставен масивен шах със златни фигури.

Талбът настани Бес върху дивана край сводестия прозорец, върху който бяха разпръснати черни и златисти възглавнички, и остана прав, вперил поглед в нея. Бес осъзна, че роклята й отлично подхождаше на стаята. Всичко беше някак странно и свръхестествено, сякаш я бе облякла специално за него. Всичко в стаята отговаряше на вкуса й, както и собственикът й.

— Бес, искам да бъда твоят таен любовник.

О, господи, помисли си тя, защо не можеше двамата да са сами на този свят? Защо не можеше да има само настояще, без минало и бъдеще?

— Когато казах таен, имах предвид наистина таен. Няма да се хваля с теб, нито да се перча с връзката ни, макар че, Господ ми е свидетел, ти си най-прекрасната жена, която съм виждал. Притежавам повече от десетина резиденции на север. Само избери една и тя ще бъде само наша. Гарантирам ти пълно уединение. Можем да се виждаме често или по-рядко — както ти пожелаеш.

Бес облиза пресъхналите си устни и внимателно рече:

— И какво те кара да смяташ, че ще приема предложението ти?

— Знам, че ме желаеш, Бес. Не толкова силно, колкото аз теб — не мисля, че би било възможно. Бес, ти си страстна жена и усещаш, че мога да те задоволя както никой мъж досега, нито в бъдеще.

Беше невероятно самоуверен, но Бес осъзна, че наистина го желае. Той беше истински мъж и бе неустоимо привлекателен за всяка жена. Да, искаше да я люби, но ако това не означаваше да бъде негова любовница. Припомни си първия път, когато се срещнаха. Тогава бе заявил с арогантността на младостта: „Тя е само слугиня“. Ако му позволи да я люби, можеше със същата увереност да заяви: „Тя е само любовница“ и каква щеше да бъде разликата?

Бес погледна красивите му и чувствени устни и потърси спасение в лъжата.

— Грешите, лорд Талбът. Аз не ви желая. Не изпитвам нищо към вас.

Погледът му пламна. Беше сигурен, че го излъга.

— Да се обзаложим, Бес. Дай ми един час, за да те убедя. Ако накрая не ме молиш да те любя, ще те оставя на спокойствие.

Това беше предизвикателство и Бес знаеше, че не може да откаже. Трябваше да му докаже, че е в състояние да му устои, но най-вече искаше да го докаже на себе си.

— Защо не?

Наблюдаваше го докато взе златния пясъчен часовник с черен пясък и го обърна. Диванът, на който седеше, бе широк почти колкото легло и Бес предположи, че Талбът веднага ще дойде при нея и ще я вземе в прегръдките си, ала той не го направи. Вместо това подпря обутия си в ботуш крак на ръба и отпусна тежестта си върху него.

— Бес, знам, че си имала двама съпрузи. — Гласът му бе пресипнал. — Но колко любовници си имала?

— Само Кавъндиш — искрено отвърна тя. Тъмният му поглед обходи внимателно лицето й.

— Тогава ти никога не си била любена от мъж на твоята възраст — от мъж в разцвета на силите си. Господи, нямаш представа какво може да бъде нашето любене. Искам те в самурена наметка без нищо отдолу. Ще те отнеса посред нощ върху гърба на черен жребец и ще те обладая върху седлото. Ще те отведа в един от моите замъци и ще се заключим в някоя от кулите за цяла седмица. Ще те възбудя толкова, че ще откликваш и на най-лекото ми докосване. — Гласът му се изпълни с напрежение. — Винаги, когато си мисля за теб, се виждам дълбоко проникнал в сладката ти плът. Виждам отворените ти устни, чувам те как крещиш от страст, докато те обладавам, още и още, докато навлизам в горещата ти и влажна сърцевина. — Взе ръцете й и ги приближи толкова близо до тялото си, че тя почувства как топлината му изгаря пръстите й, разлива се по цялата й ръка.

— Всяка нощ ще те отнасям до леглото. Първото ни съвкупяване ще бъде диво и грубо, второто — толкова бавно и чувствено, че ти ще се гърчиш, ще стенеш и ще се извиваш, докато те водя към върха. Ала третия път ще те любя истински, ще те обожавам с цялото си тяло, докато не затрептиш в неистова жажда, готова да ми отдадеш всичко, което искам от теб.

Устните на лорд Талбът намериха нейните и Бес отвори своите в дръзка покана. Целувката не бе груба — беше съвършена. Устата му бе твърда и искаща, но не и жестока. Целувката се задълбочи и отне дъха й. Бес очакваше, че ръцете му мигом ще се втурнат да я събличат, и тя знаеше, че щеше да му се отдаде. Това, което чувстваше не беше любов, беше чиста страст. Той бе най-привлекателният, най-възбуждащият мъж, когото някога бе срещала. Гърдите й и коремът я заболяха от желание. Искаше ръцете му и устните му върху тялото си, копнееше твърдата като мрамор мъжественост да изпълни празнотата й, а най-вече жадуваше да бъде обладана от мъж на своята възраст.

— Моля те. — Бес внезапно се ужаси. Нима това бе нейният глас, който умоляваше? Направи единственото, което можеше да спаси гордостта й. Извика името на съпруга си. — Моля те, Уилям!

Усети как той се скова от обида, после отвори очи и видя изкривеното му от гняв лице. Ала това бе само за миг и чувствените му устни се извиха в усмивка.

— Бес, ти си дяволски умна и това е една от причините да съм така обсебен от теб. Явно е част от фаталното ти привличане.

— Добре, милорд, не бях честна с вас, но сега съм. Няма да позволя на сърцето да управлява главата ми. Отказвам да бъда любовница, на който и да е мъж. Заслужавам нещо много повече от това.

— Аз не съм, който и да е мъж, Бес. Аз съм най-богатият благородник в кралството. Ще ти дам всичко, само го назови.

— А ще ми дадеш ли сватбен пръстен? Ще ми дадеш ли името си? Ще се разведеш ли със съпругата си, за да се ожениш за мен?

Талбът бе потресен.

— Бес, аз не искам съпруга! Бракът е проклятие за мен! Женен съм откакто съм навършил дванадесет години. Съпругите са най-скучните, най-глупавите и най-отегчителните същества на земята. Бракът е смърт за любовта и удоволствието.

— Щом мислиш така за съпругата си, значи разводът няма да те разстрои особено. Много благородници се разведоха — Едуард Сиймор, Уилям Пар, дори Хенри Тюдор.

— Аз съм Талбът, а един Талбът никога не се развежда. — Въздухът сякаш затрептя от надменността му. — Никога няма да опозоря децата си.

В този миг Бес осъзна, че дори и да нямаше съпруга той никога нямаше да се ожени за нея. Лорд Талбът бе член на висшата аристокрация и за него тя винаги щеше да си остане Бес Хардуик, една проста фермерска дъщеря.

— Аз няма да стана ваша любовница, лорд Талбът. Никога няма да опозоря децата си. Часът ви изтече, милорд, по-добре да ме отведете у дома.

Той се поклони.

— Добре, „Свадливке“. Само запомни — винаги съжаляваме дълбоко за нещата, които не сме направили.