Оливия Голдсмит
Лошо момче (9)

9

Точно пред кабинета на Джон имаше дузини покрити с мокет работни помещения, изпълващи пространство, голямо почти колкото самолетен хангар. Шумът от писукащи телефони, копирни машини, принтери и пръсти, които чукаха по клавиатурите, произвеждаха нисък, но постоянен шум. Джон беше изморен от срещите с майките, работата върху „Пърсифал“ и снощното закъснение с Трейси, докато тя пазаруваше. Но сега, седнал тук, трябваше да събере достатъчно сила, за да внимава. В края на краищата, това беше неговия отдел, неговото царство. Шепа хора от „Майкро/Кон“ бяха потънали в разговор за развитието на технологиите, докато той, просветленият деспот, слушаше и се стараеше да държи очите си отворени.

Джон вдигна поглед от групата дискутиращи и видя Саманта да върви към кабинета му. Царството му се срина около него по-бързо от вируса „обичам те“, поразил Филипинската електронна поща. Спомни си, че е Победителят на Губещите. Унижението крачеше право срещу него. В Сам имаше нещо, на което нито Джон, нито някой друг мъж можеше да устои. Беше една от онези изящни луничави червенокоски, строга в работата си, но притежаваше сладост — не, невинност, — която бе мощен магнит. Джон искаше да класифицира всяка една от луничките й, сякаш бяха съзвездия в нощното небе. И това не включваше краката й — толкова дълги, толкова стройни, с такива съвършени пропорции.

Сам работеше в маркетинга на „Майкро/Кон“. Повечето хора в този отдел бяха пълни тъпаци, но тя беше умна жена с чувство за хумор и много приличаше на Трейси. Джон я бе видял за пръв път на миналогодишната конференция за продажбите, когато бе завършен „Криптон-2“ и беше готов за пускане на пазара. Залата бе препълнена с триста души — повечето от които бяха сериозни търговци, — но Джон не можа да забрави Сам, когато тя се качи на подиума и започна изказването си с напълно неуместен виц за мижитурката и пералнята. Не само накара мъжете да се заливат от смях, но успя и да се държи като истинска дама. Дори сега Джон се подсмихна при спомена. Имаше вкус. Обгръщаше я някаква магическа аура. Саманта беше невероятна. Никоя друга жена, която Джон познаваше — дори Трейси, не би могла да изтърси нещо подобно и да й се размине. От месеци я бе засякъл на радара си, винаги знаеше местонахождението й. Накрая събра смелостта да седне до нея на няколко съвещания. Беше й подавал смешни бележки; тя се бе смяла. Един ден седна до нея в стола и я покани да излязат. Тя се съгласи, а после му върза тенекия.

Сега, като я видя в коридора, му се прииска да се измъкне, без да разговарят. Сам беше погълната в свой собствен разговор с някаква важна клечка от отдел „Маркетинг“. Всички бяха толкова дяволски мазни. Само стил, без никаква същност. Джон замръзна, после изпадна във видима неловкост. Надяваше се хората около него да не забележат. Прииска му се да можеше да изчезне или просто да напъха глава през сто процента естествения тъкан индустриален мокет под краката му и да се престори на щраус, но нямаше никакъв шанс.

— О! Здравей, Джон — спокойно подхвърли Сам. Продължи надолу по коридора, без следа от вълнение, дългите й крака като избледняваща мечта.

— Здрасти, Сам — отвърна Джон с глас, една октава по-висок от нормалното. Господи, небрежността й бе по-лоша от пренебрежението й! Сега вече знаеше, че е бил напълно забравен.

В този миг Саманта спря.

— О, хей! Извинявай за събота — подвикна през рамо тя, сякаш току-що си бе спомнила. Е, може би наистина беше така.

— Събота? — повтори Джон с овладян глас. Хей, и той можеше да получи амнезия.

— Не бях сигурна дали уговорката остава, а после се замотах и бях…

— Няма проблем — отряза я Джон. После се отдели от групата и влезе в кабинета си. Чу как служителите шушукаха пред вратата му. Денис каза:

— Човече, какво ли е направила с Джон, за да изпита тя съжаление?

Някой друг изтърси друго остроумие, което не чу, и всички се разсмяха. Подскочи, когато телефонът иззвъня. За момент се изкуши да не вдига, но не биваше. Можеше да е Бела, шефката му, с нова информация за бюджета на „Пърсифал“. Вдигна слушалката.

— Обичаш ли изненадите? — попита гласът на Трейси.

— Поднеси ми една. — Джон въздъхна. Всичко би било приятно разсейване от сегашното му настроение.

— Ами ако ти кажа, че това не е Трейси? Че съм Мерлин и съм обмислила предложението ти?

Мерилин? Мерилин Монро или Марлон Брандо? Беше толкова изморен, че главата му се замайваше. За какво говореше? Дали не е бил толкова отчаян в неделя вечер, че да я е помолил да се омъжи за него? Почувства се объркан. После се сети. Обучението. Джон захвърли на един стол книжата, които държеше, и седна.

— Трейси, всичко ще направя. Всичко.

— Най-напред трябва да ти купим някакви свестни дрехи — започна тя.

Джон не можеше да не се сети за Емерсън — „Никога не се доверявайте на начинание, което изисква нови дрехи“.

— Кредитната ми карта е твоя — каза на Трейси.

— Ще трябва да си смениш прическата.

Хей, бих искал да си сменя цялата глава, помисли си Джон. Но отвърна само:

— Сгъстяване или само цвета? Ще се подложа и на двете — увери я той.

Трейси се изкикоти. Имаше наистина сладък кикот.

— Едно хубаво подстригване ще свърши работа за начало. И трябва да поработиш върху себе си.

— Няма проблем. Мога да работя върху всичко. Постоянно това правя.

— Знаеш, че имам предвид във фитнес зала! — скара му се Трейси. — Отчасти, за да заякнеш, отчасти, за да се запознаеш с разни хора. Добре. Така… първо, ще трябва да се отървеш от телефонния секретар у дома. И от имейла си.

Побъркала се е. Джон беше управител на цял отдел „Проучване и развитие“ и работеше върху проект последен вик на техниката.

— Какво? Как бих могъл да…

— Това е номерът. Правило Номер Едно: недостъпност.

— За жените, може би. Но трябва да ръководя работата си.

— През последните шест години не правиш нищо друго, освен да работиш. Ще трябва да промениш някои от навиците си, за да си хванеш гадже.

Джон се сети за Сам.

— Добре. Добре — съгласи се той. — Само ми изброй правилата.

— Правило Номер Две: непредсказуемост. Изгуби часовника си.

Джон започна да откопчава каишката на китката си.

— Не е модерен, така ли? Трябва да нося друга марка? „Суоч“?

Трейси изохка.

— Не, за бога. На лошите момчета просто не им трябва часовник. Или закъсняваш със стил, или пристигаш неудобно рано, но никога навреме. Плюс това, никакви емблеми. Никакви малки алигатори, никакви бумеранги. Ако хората искат да четат, да си купят Таймс, вместо да се взират в гърдите ти. И забрави за гардероба си „Майкро/Кон“.

— Не нося винаги рекламните дрехи на фирмата — оправда се Джон. Погледна гърдите си. Там пишеше: „ОТ ФЛОПИ ДИСКОВЕТЕ ДО ХАРД ДИСКА ЗА ШЕЙСЕТ СЕКУНДИ“. Вероятно доводът му не струваше. Всъщност, рядко забелязваше с какво е облечен.

— Не и ако спиш гол. Но всеки път, когато те видя, си спретнат в тях. А е толкова тъпо.

Може би Трейси имаше право.

— Ще си облека истинска риза — обеща Джон.

— И така, задача за домашно: утре отиваш на работа без часовник и без „Майкро/Кон“. После ще се срещнем у вас в седем вечерта.

Джон беше добър ученик. Винаги бе получавал допълнителни точки и беше отговарял на въпросите с повишена трудност в училище.

— Това изпит ли е? Трябва ли да закъснея? Или да подраня?

— Навреме — строго отвърна Трейси. — Не прилагай тези номера на алхимика ти.

Джон затвори, усмихна се и се завъртя в служебния стол. Да! Скоро всички Саманти на света и всичките им лунички щяха да лежат в краката му.