Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Голдсмит. Лошо момче

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2003

Американска. Първо издание

Редактор: Юлияна Манова

ISBN: 954-311-010-7

История

  1. — Добавяне

30

Трейси беше жена с мисия, жена с изключително важна задача. За жалост, докато минаваше покрай хората, те казваха: „Здрасти“, обикновено последвано от „Нова прическа!“. Или „Да не са ти се смъкнали ушите?“ или само „Трейси?“. Това не беше видът, в който би избрала да влезе във вражеския лагер, но си се представяше като Свети Йоан. Вътрешният глас й нашепваше, че Джон трябва да бъде смазан, фактът, че се налагаше да използва друг враг-жена, за да постигне целта си, не я притесняваше.

Спря пред работното помещение на Алисън. Не можеше да се отрече, че момичето беше страхотно. Преглеждаше някаква работа и косата й падаше права като водосточна тръба от темето покрай бледата й страна до повърхността на бюрото. Беше толкова погълната от онова, което разглеждаше, че не забеляза Трейси, затова, без покана, тя се приближи към бюрото й.

— Здравей, Алисън. Питах се дали би ми направила една услуга? — започна Трейси.

Алисън вдигна поглед с не особено ориентирано към услуги изражение. Съвършените й ясносини очи заслепяваха. Трейси машинално докосна мъничките си кичури коса.

— Знам. Косата ми е прекалено къса — призна тя, като изпревари първия удар на Алисън.

— О! Да не си сменила прическата си? — възкликна Алисън и Трейси се почувства по-обидена дори от мига, когато Тим й каза, че представлява лоша имитация на Шиниъд О’Конър. Но докато стоеше там и наблюдаваше колежката си, осъзна, че Алисън беше от момичетата, които вероятно не забелязваха промените в другите жени.

— Както и да е, дадоха ми безплатни билети, включително и пропуск зад сцената, за концерта на „Рейдиохед“ и казах на един мой приятел, че може да отиде, но гаджето ми се прави на идиот. Затова се зачудих дали… ами, дали би имала нещо против да отидеш с приятеля ми?

Трейси за пръв път видя по лицето на Алисън да се изписва нещо различно от отегчение.

— Шегуваш се, нали? — възкликна тя и очите й — ако бе възможно — станаха още по-големи. — От две седмици се опитвам да си уредя журналистически пропуск. Искам да кажа, направих всичко. — Трейси се сети как Алисън се буташе на Маркъс и се запита дали „всичко“ включваше сексуални услуги. Но някак й се струваше, че Алисън беше типът жена, която обичаше да изкушава, но не и да дава. При нея, мъжете живееха с обещанието за секс, а не с действителността. — Умирам да отида — добави тя.

— Страхотно! Тогава ще отидеш с приятеля ми Джони.

Изведнъж безупречните очи на Алисън се присвиха в процепи на сиамска котка.

— Хей, чакай малко! Искам да кажа, това не е някакъв смотан братовчед, с който ме уреждаш или нещо подобно? — попита тя.

Трейси имаше чувството, че Алисън харесваше само мъжете, които бяха притежание на други жени.

— Ха! — Тя се разсмя. — Не, никаква кръвна връзка. Ако ми беше роднина, срещите ни щяха да представляват кръвосмешение. Всъщност, той е мъжът, заради когото Бет заряза Маркъс.

— Сериозно? — учуди се Алисън. — Не знаех, че Бет е имала връзка с Маркъс. Освен това, смятах, че той я е зарязал — добави тя, излагайки се като лъжкиня и идиотка едновременно.

Трейси сви рамене.

— Всъщност не съм наясно с подробностите — подхвърли тя колкото можеше по-нехайно, макар че желанието да извади „Ремингтън“ и да обръсне съвършените къдрици на Алисън изведнъж стана невероятно силно. — Знам само, че за кратко се срещаше с Бет и че всички момичета в новинарската стая го искат. Но съм започнала да излизам с него, въпреки че приятелят ми не знае. Затова просто отиди на концерта, пази мястото ми топло, а той първо ще те заведе на вечеря, ако искаш.

Видя как едно пламъче, малко като запалена кибритена клечка, проблесна зад тюркоазните езера на ирисите на Алисън. Всъщност, цялото й лице засия с прекрасната светлина на гладък стъклен фенер. Ако челото й бе прозрачно, Трейси беше сигурна, че щеше да види как малките колела и чаркове се задвижват, докато Алисън сравняваше мисълта да открадне мъж от Трейси с риска Маркъс да разбере.

— Добре. Разбира се.

Сякаш собствената й мисъл го бе извикала, Трейси чу зад себе си гърлен звук. Обърна се и откри Маркъс, застанал на входа на стаята. Откога беше там, запита се тя. Може би тя, а не Алисън, рискуваше работата си.

— Е, като стана дума за мъжа, когото половината момичета в новинарския отдел искат — подхвърли Трейси с шеговит тон.

Маркъс не се засмя. Тя почувства свиване в стомаха и двете жени го погледнаха мълчаливо.

— Трейси, може ли да поговорим за момент? — попита шефът й, после се завъртя на пети, след като й махна да го последва. Тя тръгна след него по коридора. Дали беше чул всичко, което бе казала? Дори измислицата как Бет го зарязала? Трейси реши, че ако я уволнеше, щеше да го съди. Не знаеше за какво, но този човек беше псе.

Пътят през новинарския отдел й се стори безкраен и когато се озова в кабинета му, Трейси почти трепереше. Множество глави последваха процесията, но никой нищо не каза.

— Чух един слух — започна Маркъс, като се настани на стола си и метна крака на бюрото си. Трейси не бе сигурна дали трябваше да седне или не, но реши да го направи. Господи, нима щеше да обсъжда как беше запознала Бет с Джон? Или щеше да й крещи за идеята, че е решила да използва Алисън като лекарство? Или бе дочул оплакванията й, че е изгубила статията за деня на ветераните и нейната теория за начина, по който я бе получила Алисън? Стисна ръце в скута си и се наложи да използва целия си самоконтрол, за да не им позволи да се вдигнат и да задърпат жалките останки от косата й. — Чувам, че мислиш да си опиташ късмета като независим автор — подхвърли той.

— Да си опитам късмета като независим автор? — повтори тя като идиот, но коментарът му падна като гръм от ясно небе или отнякъде още по-високо, ако имаше такова място. Откъде би могъл да знае? Някой от „Сиатъл Магазин“ ли я бе издал? Всичките ли се движеха в една и съща тайфа в сиатълските шикозни събирания?

— Като служител на пълен работен ден тук, ти е строго забранено да предлагаш на други издания творби, които не са били представени за публикация при нас.

Трейси не вярваше на ушите си. Нима Маркъс се тревожеше за материала, който беше отхвърлил? За пръв път, вместо да се уплаши от него, тя забеляза нещо — нервност или страх? — зад нахакаността на шефа си. Но от какво би могъл да се страхува? И как беше разбрал за допитванията й?

— Не съм сигурна, че ще пиша нещо като независим автор — заяви тя, колкото можеше по-искрено и спокойно. — Но ако напиша такава статия, винаги ще се надявам, че ще бъде публикувана тук. — Замълча и се опита да се усмихне, макар че в действителност й се искаше да захапе през обувката палеца му. — Освен това, Маркъс, единственото нещо, върху което работя — настрана от твоите задачи, разбира се, — е статията за преобразяването, която ти отхвърли.

— Какво преобразяване? — попита той и стана. Започна да крачи напред-назад край прозорците на стената зад бюрото му. Трейси видя, че в профил все още беше доста красив, въпреки че зачатъците на двойна брадичка отслабваха иначе волевото му лице. Маркъс кръстоса ръце, после се обърна и я улови да го наблюдава преценяващо. Негов ред беше да се усмихне и вероятно, за да я накара да се почувства още по-неудобно, той заобиколи бюрото и започна да крачи зад Трейси.

— О — възкликна шефът й. — Вероятно говориш за онази метаморфоза „Сив“ в „Див“ с промяната на една-единствена буква? — Трейси изви врат, но всеки път, когато навлезеше в полезрението й, Маркъс се обръщаше и поемаше в обратна посока. Тя реши да не обръща внимание на кръстосването му и вместо това се вторачи в прозореца. Продължи да мълчи. — Може би реагирах малко прибързано — подхвърли Маркъс. — Бих искал да я погледна още веднъж.

Трейси знаеше, че трябваше да откаже, че всъщност й трябваше статия, която да пусне някъде другаде, при това неокастрена, но не бе сигурна, че може да му се противопостави.

— Все още е само на чернова — съобщи му тя, вслушана в безмилостните му стъпки.

— Нямам нищо против — отвърна той и зад гърба й, постави леко ръце на рамената й. Трейси подскочи на мястото си и Маркъс ги отдръпна.

— Добре — съгласи се тя и й се стори, че прозвуча като героинята на старата Мери Тайлър Мур, когато се стряскаше от господин Грант. — Веднага ще ти донеса черновата. — После стана и излетя от кабинета му за секунда.

 

 

— Трейси, може ли да поговорим за момент? — отново я попита Маркъс късно същия следобед. Имам ли избор, запита се тя. Той влезе в работното й помещение. — Прочетох статията за преобразяването на смотаняка. Дълбоко изненадан съм. Всъщност е доста добра. Губим таланта ти в тези глупави материали за празниците. Има други задачи, върху които бих искал да поработиш.

Сериозно ли говори? Какво става, каза си Трейси.

— Ела с мен — подкани я шефът й. Стори й се, че се изхили похотливо, но при Маркъс почти всяко изражение изглеждаше по този начин.

— Наистина ли? — попита тя, а после й се прииска да си прехапе езика. Трябваше да се научи да не реагира нито на похвалите, нито на критиките му. Какво съм аз? Неговото кученце? Последва го по дългия коридор, който минаваше през задната част на сградата. Мислите й попречиха да забележи, че Маркъс бе спрял и едва не връхлетя върху гърба му. Той се обърна с лице към нея. Коридорът опустя за момент и Маркъс се облегна на стената, като кръстоса ръце в онзи жест на самодоволство, който Трейси беше опознала и намразила.

— Имаме ли позволението на този тип? — попита той.

— Ами, нещо такова.

— Какво означава това?

— Означава все още не, но мога да го получа. Приятел ми е.

— Не и след излизането на статията. — Маркъс се изхили, после се огледа. Трейси не се сдържа — и тя изви глава, сякаш врагът слушаше. Затова бе толкова изненадана, когато се обърна и видя, че той се навеждаше на сантиметри от нея. Маркъс притисна Трейси до стената и протегна ръце от двете й страни, така че тя да притисне гръб до стената, приклещена от ръцете му и само на сантиметри от неговото подхилкващо се лице. Усещаше дъха му върху челото си. — Какво ще кажеш да я редактираме заедно… довечера?

Трейси не можеше да повярва. Той наистина я сваляше. Хрумна й да го ритне с коляно между краката, но се нуждаеше от работата си.

— Маркъс… — започна тя. Той се надвеси още по-близо, устата му почти докосваше нейната. Трейси приклекна надолу по стената. — Не мисля така.

— Я стига. Не ми се прави на свенлива. Знам как ме гледаш на редакционните съвещания. — Канеше се да се опита да я целуне, когато Трейси го блъсна с всичка сила, достатъчно силно, за да го извади от равновесие. Маркъс залитна и тя не се сдържа — блъсна го отново. В този момент видя Тим и Бет застанали точно зад него. Какво бяха видели? Маркъс падна на пода. Бет спря и го зяпна. Тим, сякаш неохотно, се наведе, за да му подаде ръка. Сконфузен, Маркъс го отблъсна и се изправи.

— Между другото, статията за Деня на бащата ще ми трябва до края на деня.

— Но ти каза…

— Сбъркала си — заяви Маркъс, обърна се и остави Трейси сама в коридора.

 

 

По-късно следобеда, когато Трейси довършваше материала за Деня на бащата, пристигнаха билетите за концерта на Рейдиохед. Ура! Моли й бе протегнала ръка.

Сега трябваше да оставя по-големи бакшиши. Трябваше да получи разрешение за статията. Постоянно търсеше Джон. Трябваше да се свърже с него, или иначе напразно щеше да даде тези билети на Алисън. Точно тогава телефонът иззвъня. Иззвъня втори път, после трети. Трейси имаше нужда да се разсее, затова вдигна.

— Ало, обажда се Трейси Хигинс — прошепна в слушалката тя.

— Здравей, алхимичке. Какво става? — попита я Джон.

— Хей, радвам се, че се обади. Момченце, намерила съм ти момиче за довечера!

— Не мога довечера. Ще излизам с Рут.

— Ами, отмени срещата с Рут, защото това момиче наистина си заслужава.

— Предполагам, че няма да навреди, ако Рут почака малко, нали? — подхвърли Джон. — Тя е алпинистка. Обича да виси. — Замълча, после се разсмя. — Ако я отрежа довечера, ще рутя безпощадно мадами.

— Точно така. — Трейси се подсмихна на тъпата шега само заради него. Довечера щеше да бъде наказан за всичко. — Ела тук в шест и половина. Имам билети за концерта на „Рейдиохед“. Ела в кабинета ми и ще те инструктирам.

— Добре. Тогава до скоро виждане.