Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Голдсмит. Лошо момче

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2003

Американска. Първо издание

Редактор: Юлияна Манова

ISBN: 954-311-010-7

История

  1. — Добавяне

2

— Сигурна ли си, че няма да е неудобно? — попита Лора, навирила внушителния си задник във въздуха и напъхала глава в най-долното чекмедже на скрина, който Трейси бе разчистила за нея. Прибираше тениските си. Трейси винаги се възхищаваше колко прилежно ги сгъваше Лора. Щом ги облечеше, разбира се, придобиваха разбъркания вид на буйната й тъмна коса.

Докато наблюдаваше Лора, осъзна, че наистина е копнеела за приятелка. Разбираше се с Бет и още няколко други жени в работата, но бяха само добри колежки. Джон беше близкият й приятел и въпреки че го обожаваше, хубаво бе отново да има Лора.

— Сигурна съм, че ще е неудобно. Съжителството в едностаен с приятелка, без да споменаваме гаджето като чест гост, ще бъде много неудобно, но това не означава, че няма да бъде забавно. Радвам се, че си тук.

Трейси изквича, както правеше в гимназията, и разтвори ръце.

Лора имаше силна прегръдка. На Трейси й хрумна, че преживя онзи период именно благодарение на умението й да слуша търпеливо и да прегръща сърдечно. Бяха се запознали в седми клас и през следващите шест години бяха прекарали разделени по-малко време, отколкото повечето брачни двойки. През цялото време нито веднъж не се бяха скарали или спорили — ако не се брои онзи път, когато Лора искаше да си купи рокля с болеро от изкуствена кожа с косъм за бала. Трейси й бе забранила категорично, защото (въпреки че не можеше да го каже) караше приятелката й да изглежда почти като горила.

Според Трейси се бяха сближили, защото по онова време и двете бяха в бедствено положение, и същевременно напълно различни. Лора беше толкова висока, колкото Трейси бе ниска. Лора беше едра (един Господ знаеше килограмите й), а Трейси бе слаба (четирийсет и осем килограма, но край на булимията, откакто обеща на приятелката си, че повече няма да повръща). Трейси приличаше на момче, нямаше почти никакъв бюст и носеше косата си къса с руси кичури. Лора беше брюнетка земен тип, имаше огромни гърди и непокорна грива. Лора открай време обичаше да готви; Трейси не бе сигурна къде се намира кухнята в къщата в Инсино.

— Можеш да останеш тук колкото искаш. При условие, че няма да печеш домашни сладкиши — предупреди Трейси приятелката си в края на прегръдката. — Мисля, че трябва да се преместиш в Сиатъл за постоянно. Но прави каквото искаш, стига да не се върнеш при Питър.

— Питър, Питър-женолизец. Всяка съседка на моята кушетка — изпя Лора.

— Наистина ли правеше това, когато ги завари? — едва си пое дъх Трейси.

— Разбира се. Беше някак много по-лошо, отколкото ако се чукаха — призна Лора. Престана да разопакова и седна на ръба на леглото. — Мъжът може да чука момиче, което дори не харесва, но не може да… — Замълча, после поклати глава. — Господи, мен едва ли някога ме е целувал там. — Въздъхна и се гмурна отново в сака си, за да извади още една идеално сгъната тениска.

— Ами, голяма работа — заяви Трейси. — Повече никога няма да го видиш. Ще му липсваш.

— Не знам дали аз ще му липсвам, но съм сигурна, че ще му липсват късите ребърца със задушено зеле и сладкиша с манго, ябълки и червени боровинки — засмя се Лора. — Но стига толкова за Питър. Нямам търпение да се запозная със знаменития Фил.

Трейси размърда вежди в лоша имитация на Граучо Маркс.

— Е, няма да се наложи да чакаш дълго. Довърши разопаковането, докато аз работя върху тази глупава статия. После ще си вземем нещо за ядене. След това ще те заведа да се запознаеш с Фил в „Космо“.

— Какво е „Космо“?

— По-лесно е да те заведа там, отколкото да ти го обясня — заяви Трейси. — Довечера ще видиш.

 

 

Когато Трейси и Лора влязоха през двойните черни стъклени врати, в „Космо“ беше претъпкано. Заведението бе огромно — три отделни дансинга, — с неонови светлини, които пробягваха по боядисаните в черно стени и тръби, а черните светлини раздвижваха застоя, сякаш имаше такъв. Лора огледа сцената.

— Епилептичен кошмар — подхвърли тя, докато си пробиваха път до лудницата край бара.

— Почакай да видиш компютърното светлинно шоу — надвика врявата Трейси.

— Пускат изкуствен сняг? — кресна в отговор Лора.

— Светлинно шоу — ШОУ! — извика Трейси и позна по усмивката на приятелката си, че я е изпързаляла. — Да, да. — И тя се засмя.

В „Космо“ беше пълно с обичайните посетители, всички под трийсет, които се смятаха за изключително отворени. На Трейси винаги й се струваше, че в jeunesse doree[1] на Сиатъл имаше нещо странно. Притежаваха много повече пари и далеч по-малко стил от хората в Лос Анджелис или на другите места, където бе ходила, но въпреки това ги харесваше. Изглеждаха или така, сякаш бяха забравили да се облекат, преди да излязат, или сякаш се бяха нагласили за някакъв официален случай. Всъщност, мнозинството сиатълски млади хора приличаха на любители на „Стартрек“, които наскоро са пренасочили маниакалния си интерес към някаква друга област. Сега свиреше суинг група и двойките танцуваха, повечето в дълги сака и тесни панталони ала четирийсетте и кошмарни рокли. На Трейси й хрумна, че роклите сигурно са модерни, защото иначе просто нямаше обяснение.

— Нито пък аз — подхвърли Лора, сякаш бе изрекла мислите си на глас.

Трейси взе питието си, обърна го на един дъх и се опита да поръча още едно. Фил закъсняваше, както обикновено.

— Хей, колко такива изгълта? А още няма дори полунощ — изкоментира Лора.

— Просто съм… напрегната. Нали знаеш, Денят на майката винаги ме скапва — призна Трейси. И статията. И Маркъс. И Фил, който закъснява. И…

— Виж, запомни го от мен: и да имаш майка може да бъде проблем — увери я Лора и я прегърна през раменете.

Трейси се изправи на пръстена на бар стола, за да огледа тълпата. Косата й падна в очите и заедно със светлините й пречеше да вижда. Никакъв Фил. Вместо това махна за още едно питие и този път барманът я видя.

— Толкова бих искала да зная, че довечера ще се прибера с Фил и утре сутринта ще се сгуша в леглото.

— Докато аз тихо хлипам в моята походна койка — каза Лора, после добави: — Хей, ти го заслужаваш, след толкова труд върху материала за Деня на майката. Маркъс не биваше да го дава на теб. Пълна липса на съобразителност.

— Редакторите на вестници рядко се славят с чувствителността си. А съквартирантките ми винаги имат големи усти.

— Не съм ти съквартирантка — възмути се Лора. — Само ти гостувам, докато преживея Питър.

— Господи! Ще минат години.

— Не. Трябваха ми години, за да преживея Бен. — Лора млъкна, замисли се и продължи: — За Питър ще ми трябват само няколко месеца. Освен ако не ми се обади и не ме помоли на колене.

— Кажи му да се гръмне.

— Какво?

— Кажи му да се разкара.

— Да се разкайва?

Трейси извади бележник със самозалепващи се листове — никога не оставаше без такъв — и написа нещо. Тръсна го на бара. Гласеше „Просто кажи не“. В ъгъла група трудно умиращи музиканти пънкари седяха в сепарето. Смучеха бири.

— „Подутите жлези“ — каза Трейси и ги посочи на Лора. — Групата на Фил.

— Хм, май не са мой тип, но е по-добре, отколкото да седим тук. Хайде да отидем при тях — предложи тя. — Може да ни почерпят по едно.

— Да, може да спечелят и Почетния медал на Конгреса.

Двете момичета се насочиха през навалицата към групата в ъгъла.

— Здравейте, момчета — подхвърли Трейси. — Жлези, това е Лора. Лора, Жлезите. — Трейси седна до Джеф.

— Кофти музика — обади се Джеф, редовният китарист на Жлезите.

— Здрасти, Трейси. Не е ли кофти? — попита Франк, барабанистът, докато Лора се настаняваше до него.

Настъпи мълчание в чест на преминаването на красива блондинка.

— Ох-ох. Ела при татко. Имам нещо за теб — подвикна Джеф.

— Забрави я. Работим заедно в Таймс. Баракуда е.

— Хм, имам нещо, с което ми се ще да я уловя — заяви Джеф.

— Вече знам ти коя Жлеза си — обади се Лора. Обърна се към Франк: — А ти? Лимфната, вероятно?

На вратата настъпи раздвижване. Трейси грейна, щом влезе Фил. Хвърли поглед на Лора и тя обърна глава.

— Господи. Наистина е висок. И изглежда добре.

Трейси кимна. Нейният мъж се отличаваше с грация и чар — когато искаше да го използва. В ръката си държеше бас китара, но тя с безпокойство забеляза, че до него вървеше изключително слаба, хубава жена. Двамата си проправиха път през тълпата и се приближиха към ъгловата маса.

— Той не ходи — отбеляза Лора. — Перчи се. А коя е кифлата? Мили боже, по-лош е от Питър.

— Още не си се запознала с него — възрази Трейси, макар че вече бе достатъчно изнервена от така наречената кифла. — Остави ме на мира.

— Здрасти, маце. Закъснях от репетицията. — Фил прегърна Трейси.

— Фил, това е Лора — запозна ги тя. Ох-ох, един поглед към лицето на Лора и веднага позна настроението й. Крайно закрилническо. Гледаше Фил така, сякаш вместо да закъснее и да пристигне в компанията на Еди-коя си, беше хвърлил киселина в лицето й. Лора беше склонна да реагира пресилено в подобни положения. От друга страна, Трейси проявяваше същата склонност, когато се отнасяха лошо към приятелката й.

— Здравей, Фил. И на мен ми е приятно да се запознаем. О! Какво си ни купил? Камертон? — възкликна Лора. Трейси я ритна дискретно по глезена. Когато Лора стигаше твърде далеч с отвратителната й мащеха (която винаги наричаха ОМ и никога Телма), Трейси използваше същата редакционна система. Никой не бе мразил мащехата й повече от Лора — дори самата Трейси.

Сякаш напрежението с Лора, Фил и кифлата не беше достатъчно, ами и Алисън се домъкна. Това, че работеше с нея в Таймс, не означаваше, че трябва да я запознава с когото и да било.

— Здрасти, Трейси — възкликна Алисън.

Не помнеше някога Алисън да е поздравявала нея или някой друг. Не беше любезна дори с Маркъс, но той никога не й поставяше крайни срокове.

Трейси знаеше, че до известна степен трябва да се чувства поласкана и наистина бе така. Фил беше толкова привлекателен и се отличаваше с невероятно присъствие. Ръстът му, дрехите му, косата му и излъчването му правеха впечатление. Да, бяха й направили впечатление, беше го забелязала и се вълнуваше всеки път, когато го погледнеше. Но правеха впечатление и на други жени и Трейси постоянно трябваше да бъде нащрек за потенциалните си съперници и за неговото отношение към тях. За щастие, Фил дотолкова бе свикнал с женското внимание, че обикновено го пренебрегваше. Трейси въздъхна. Налагаше се да ги запознае.

— Лора, Франк, Джеф, Фил, запознайте се с Алисън. — И макар да знаеше, че не бива, погледна Фил и каза: — А това е…

— Мелъди — заяви Фил. — Трябваше някой да я докара дотук.

— От къде? От твоя апартамент ли? — попита Трейси и й се прииска да си отхапе езика.

Лора леко се помести от мястото си, така че да не остане пространство за никой друг. Трейси трябваше да го признае на приятелката си. Фил продължи да не обръща внимание на Лора, като прегърна по-силно Трейси през раменете.

— Приличаш на топла печка в студена нощ — прошепна в ухото й той. — До скоро виждане, скъпа — подхвърли на Мелъди, която беше принудена, макар и неохотно, да се стопи в навалицата.

Трейси огледа в гръб отдалечаващото се момиче.

— Освободената Мелъди — измърмори с удовлетворение Лора.

— „Райтъс Брадърс“. Хиляда деветстотин шейсет и нота — обади се Джеф.

Най-добре да забрави момичето и онова, което можещо да се е случило, да го избута назад, като пуловер в дъното на гардероба през лятото. Не че нямаше да изслуша цяла лекция по въпроса от Лора по-късно.

— Ще свириш ли тази вечер? — попита Трейси приятеля си.

— Да. Боб ми позволи да направя второто шоу.

Боб ръководеше Жлезите, но не за дълго, ако Фил се наложеше.

— Страхотно! — възкликна разсеяно Трейси. Отново огледа тълпата, за да провери дали Мелъди се навърта наблизо. Изглежда я нямаше, което бе облекчение. Трейси имаше доверие на Фил, но само в определени граници. Най-добре да остане цялата нощ, в този случай. Когато човек смесеше музика, алкохол и Мелъди, изливаше извън горните граници.

— Кога ще дойде Боб?

— Ами, това е въпросът — намръщи се Фил.

— Той коя Жлеза е? — поинтересува се Лора. — Надбъбречната? Хипофизната?

— Задникът — отвърна Фил.

— Аха. Тогава е по-уместно да го наричаш „аналната жлеза“ — внимателно подхвърли Лора.

Въпреки че Фил беше най-новият член, вече изявявал претенции да бъде лидерът. Но за Трейси бе непонятно защо. Изглеждаше свързано с много работа; да просиш лошо платени ангажименти от собствениците на клубовете, да провеждаш безкрайни телефонни разговори за репетиции, да врънкаш от приятели микробуси, за да пренасяш инструментите — всичко това само, за да подреждаш песните. Голяма работа. Според нея подбирането на песните би било забавно, но не можеше да си представи как Фил ще организира всичко останало. Замисли се. В края на краищата, в него сигурно имаше някакъв зачатък на отговорност.

— Знаеш ли — подхвана Джеф за около триста и първи път, — не съм съвсем сигурен за името ни.

Трейси вдигна очи към тавана и въздъхна. Когато момчетата не се караха помежду си, не репетираха или не пиеха, си запълваха времето със спорове за името на групата. Трейси бе успяла да напише материал за тях — като преодоля силна съпротива от страна на Маркъс, — и бе използвала последното име, за което бяха постигнали съгласие: Подутите жлези. Но сега, отново, Джеф повдигна възражение.

— Видях този знак и наистина беше готин — продължи той. — Горе в планината. Бяха го поставили навсякъде. Гласеше само ЗАМРЪЗНАЛИ НЕРАВНОСТИ. Страхотно име, а? Освен това табелите ще служат като безплатна реклама. Готино, нали?

— Какво ще кажеш за „Опасен завой“? — пошегува се Лора.

— Не — отвърна сериозно Джеф. — Куцо е.

— Е, остава „Дайте път на пешеходците“ — предложи тя.

— Подутите жлези е хубаво име — заяви Фил. — Аз го измислих, освен това името е във вестника. Не искаме да пресечем известността си, тъкмо когато започва да се надига. Нали, Трейси?

Трейси не събра смелост да спомене, че една статия беше по-скоро пъпка, отколкото подутина и че утре във вестника щеше да излезе материал за друга група.

— Точно така — съгласи се тя и видя как Лора завъртя очи. Надяваше се Фил да не я е видял.

За щастие той се опитваше да накара бармана да му налее питие. После се сгуши по-плътно до Трейси и прошепна в ухото й:

— Радвам се да те видя.

Понякога Фил беше идиот. И тя знаеше, че сигурно не е готов да се обвърже, но имаше нещо в убийствения му външен вид, в начина, по който косата падаше върху бузата му, в начина, по който пръстите му се заостряха, но завършваха с плоски, меки нокти. Фил беше жега за нейната хладност и страст за организираността й, и понякога я караше да забравя всичките си лоши черти. Трейси отвърна на шепота му с изчервяване.

Лора забеляза пламналата си приятелка и поклати глава.

— Мисля, че ще се опитам да се пусна в жегата и да направя нещо обществено отговорно, например да сваля някой моряк. Доскоро — подхвърли тя и потъна в навалицата.

— Накъде си изнесе задника? — попита Фил Трейси. Тя само сви рамене и въздъхна. Беше прекалено да очаква приятелката й да хареса гаджето й и обратното. Обърна се към лаптопа си. Завършила бе очерка в службата и започна статията за Деня на майката, но все още имаше да изглажда някои места.

Едно от нещата, които Трейси наистина харесваше във Фил, беше, че и той пишеше. Но за разлика от нея, не пишеше за пари. Беше човек на изкуството. Пишеше много, много къси разкази. Някои по-кратки от страница. Трейси често не ги разбираше, но не му го казваше. В работата му имаше нещо, което бе толкова лично, толкова пълно с презрение към читателя, че будеше в нея уважение.

Въпреки че Фил имаше съквартиранти и винаги бе имал приятелка, Трейси знаеше, че всъщност е самотник. Сигурно би могъл да прекара пет години на самотен остров и когато някой кораб доплаваше да го спаси, той щеше да вдигне поглед от писането или от китарата си и да каже: „Моментът не е подходящ да ме прекъсвате“. На нея й го беше казвал достатъчно пъти и тя уважаваше последователността му.

Понякога Трейси мислеше, че факултетът по журналистика и работата й бяха съсипали таланта й. След като в продължение на години бе слушала: „Винаги мисли кой чете работата ти“, намираше решимостта на Фил освежаваща, макар да гледаше с презрение на хората като нея, които пишеха по зададени теми.

Сега Трейси знаеше със сигурност кой щеше да чете статията й: дребни буржоа над сутрешното кафе; сиатълски всезнайковци, които щяха да дъвчат кифли за закуска и обяд; стари дами в библиотеката. Трейси въздъхна и наведе глава, за да се приближи до екрана.

След една-две минути Фил я сбута с лакът.

— Не можеш ли да оставиш това и да се порадваш на гледката?

— Фил, казах ти, че трябва да завърша този материал. Ако не го предам навреме, Маркъс изобщо ще престане да ми дава статии. Ще има прекрасно извинение. Или може да си изгубя работата — отвърна ядосано тя.

— Казваш го за всяка статия — отвърна Фил в същия тон. — Престани да живееш в страх.

— Говоря сериозно. Виж, тази статия наистина е важна за мен. Опитвам се да направя нещо различно за Деня на майката.

— Хей, ти дори нямаш майка — провикна се Джеф.

Трейси се обърна към него така, сякаш бе дете.

— Да, Джеф, вярно е, че майка ми умря, когато бях много малка. Но, виж, журналистите не пишат винаги за себе си. Нали помниш, че писах материал за вас, момчета? Аз не съм Подута жлеза. Дори нямам гърди. Понякога журналистите пишат за текущи събития. Или разказват за живота на други хора. Затова ни наричат „репортери“.

— Уф. Иронията тук е толкова силна, че ще ми счупи палките — обади се Франк.

— Човече, ние кога излизаме? — попита Джеф.

— Не преди два, човече — съобщи им Франк.

Трейси потисна стенанието си. Два часа! Нямаше да излязат оттук преди зазоряване.

— Господи! Това ли е най-доброто, което Боб успя да направи?

— Надявам се тези кретени да се изметат дотогава и да имаме свястна публика — обади се Фил.

— Сигурна съм, че ще стане така. Жлезите наистина имат бъдеще — увери го Трейси. Тя самата не мислеше така. Всъщност, публиката можеше да стане жестока, ако отрежеха обичайните групи.

Лора се появи от дансинга с някакъв нисък тип, облечен като букмейкър на конни надбягвания през четирийсетте. Трейси бе забелязала, че много ниски мъже харесват приятелката й. Привличането определено не беше взаимно.

— Ще имате ли нещо против да се присъединим към вас? Или в полунощ ще се превърнете в плъхове и тикви?

— Плъхове и тикви. Това ще бъде страхотно име — отбеляза Франк.

Трейси погледна часовника си.

— О, господи. Трябва да го изпратя. — Отново се обърна към компютъра.

Членовете на групата продължаваха да си разменят мрачни погледи. Още мъртви войници покриха плота на масата. Трейси хлопна капака на лаптопа.

— Музиката е кофти, човече — повтори Франк към незаинтересуваната маса.

— Да, кофти е — съгласи се Джеф.

— Благодаря ви, че ме запознахте със Сиатъл. Наистина разговорите тук са далеч по-изискани от тези в Сакраменто — подхвърли саркастично Лора.

Трейси я погледна.

— Всичко ще се оправи, когато си свърша работата и момчетата излязат да свирят — обеща тя. Понечи да се изправи.

— Къде отиваш? — попита Фил.

— Трябва да изпратя статията по факса в дома на Маркъс — обясни Трейси.

— Хей, не зарязвай масата — възкликна Фил и я улови за ръката. — Групата ще изглежда зле. Не си ли даваш сметка, че другите момичета умират да седят тук с нас?

Трейси сви рамене и се разсмя. Не беше лесно да се намери обслужване с модем в бара. Щеше да бъде достатъчно трудно да открие „Жълти страници“, в които да има денонощните копирни центрове. Фил беше готин, но труден, а тя не можеше да си позволи да вбеси Маркъс. Трябваше да направи необходимото, да изпрати материала си и да се надява, че Фил ще се успокои. Ако успееше да излезе, щеше да се върне преди изпълнението на групата. Ако не се върнеше навреме, Фил щеше да се цупи цяла вечер.

Когато накрая се върна след двайсет минути, някаква любителка на суинга седеше на мястото й.

— За малко да не успея — заяви Трейси, като застана до масата.

— Поздравления — заяви Джеф и й подаде една бира.

— Е, нещо ново, докато ме нямаше? — обърна се тя направо към Фил.

— Ами, чувам, че музиката пак е кофти и мисля, че имаме нов талисман — уведоми я Лора.

Трейси потупа момичето по рамото, за да си върне мястото и хвърли гаден поглед на Фил, защото той трябваше да каже на мацката да се чупи.

— Хей, аз не съм виновен — оправда се той, докато младата жена се отдалечаваше.

— Не знам защо тези кучки искат да се обличат като Бети Крофорд — подхвърли Франк.

— Какви смотли — съгласи се Фил.

Лора се наведе над масата към Франк:

— Не се казва Бети Крофорд.

— Какво? — попита той.

— Няма никаква Бети Крофорд — информира го Лора. — Ти трябва да си барабанистът, нали?

— А? — изгрухтя Франк.

— Имаше Бети Грейбъл и Бет Дейвис. Освен това имаше Джоан Крофорд. Но не мисля, че Джоан Крофорд някога е танцувала суинг — обясни Трейси.

— Както и да е — заключи Джеф.

— Да. На кой ли му пука? Както и да е, човече — заяви на Лора Фил.

Групата засвири „Последна целувка“.

— „Пърл Джем“ — оповести Джеф. — „Епик Рекърдс“. Хиляда деветстотин деветдесет и девета.

— Това е само кавър версия — намеси се Лора. — Оригиналът е стара песен от петдесетте.

— Не е вярно. „Пърл Джем“ си пишат всичко сами — възрази Джеф.

— Искаш ли да се обзаложим? — попита Лора и повдигна предизвикателно вежди.

— Защо не се обзаложим на по един танц? — предложи Джеф. — Тогава ще спечеля и в двата случая. — Трейси погледна Лора, чиито очи се бяха ококорили в тон с веждите. Безмълвно протегна ръка и Джеф, който едва ли й стигаше до средата, я улови и я издърпа на дансинга. Бог ми е свидетел, помисли си Трейси, по-скоро бих подарила бижутата си на Алисън, отколкото да танцувам с Джеф.

— Къде е Боб? — попита Фил.

— Да. Къде е? — повтори Франк, очевидно отвратен от изчезването на Джеф. Двамата с Лора наистина влизаха в ритъм с музиката. Трейси бе забравила колко добре танцува приятелката й. — Питам се какво биха направили „Гънс енд Роузис“, ако бяха тук? — продължи Франк.

— Щяха да извадят автоматично оръжие — отвърна Фил.

Трейси се разсмя.

— Човече, Аксъл Роуз би се обърнал в гроба, ако видеше това — добави Франк.

— Аксъл Роуз мъртъв ли е? — учуди се Трейси.

Членовете на групата се обърнаха да я погледнат така, сякаш бе луда.

— Какво говориш? — попита Франк.

— Каза, че щял да се обърне в гроба. Просто…

Фил я прегърна.

— Не е умна, но със сигурност е красива — обясни той на Франк като извинение, после дари Трейси с една продължителна, влажна целувка.

Бележки

[1] Jeunesse doree (фр.) — златна младеж. — Б.пр.