Оливия Голдсмит
Лошо момче (22)

22

Една сервитьорка застана до масата и погледна с очакване Джон и Бет. Изглеждаше най-малко сто и десет годишна, една от онези жени, които щяха да работят до сетния си час.

Намираха се в „Мърчънтс Кафе“, най-стария ресторант в Сиатъл, а сервитьорката им беше сигурно още по-стара. Джон беше нервен, но дотук не бе провалил нищо. Преди да си тръгне от службата, се беше обадил и провел още един бърз преговор на материала с Трейси. Тя щеше да се появи и да наблюдава от разстояние, да му помага. Беше решен да се справи идеално: да помни репликите, които трябва да каже, да направи комплимент за подходящото странно нещо и да избягва да споменава хранителните си навици. Нямаше да носи никакъв багаж и нямаше да виси на никакви стени.

Но по някакъв начин, когато погледна хубавото лице на Бет, цялото обучение се превърна в миш-маш в главата му. За момент се натъжи и се запита защо бе необходима цялата игра. Само увеличаваше пропастта помежду им. Но Джон трябваше да признае, че Бет беше наистина сладка и го гледаше с интерес, какъвто не бе получавал от жена от много време насам. Каза си, че трябва да се справи. Беше напълно решен да изпълни всички правилни ходове.

Ала сега сервитьорката потропваше с крак, нетърпелива да вземе поръчката им. Джон си спомни, че имаше нещо, което трябваше да направи, когато Бет избереше ястието си. Опита се да мисли бързо, да се сети какво беше. Нещо за телешкото? За момент го обзе паника. После си спомни. Трябваше да изчака, докато тя избере своето.

— Ще взема довърска писия — каза на сервитьорката Бет.

— Сигурна ли си, че искаш да поръчаш това? — попита Джон, горд, че се е сетил навреме.

— Защо? Не е ли прясна тук? — попита го Бет.

Чакай. Това не беше част от урока му. Джон осъзна, твърде късно, че в сценария на Трейси момичето си поръчваше нещо много тлъсто.

— Рибата ни винаги е прясна — враждебно заяви сервитьорката, сякаш всякакво обсъждане на рибата засягаше честта й.

— Съжалявам. Сигурен съм, че е така — извини се Джон. Не възнамеряваше да обижда „Мърчънтс Кафе“. Как би могъл да обясни? След трескаво разсъждение, той добави: — Ъ, и аз ще взема писия. — Не обичаше особено писия, но беше добър омиротворителен жест. Поне така се надяваше.

— Върви със салата. Картофи или ориз искате? — Сервитьорката взе останалата им поръчка без коментар, а после си тръгна, като клатеше глава. Междувременно, Бет го гледаше, с полуусмивка на лицето.

— Странен си. Предупреждаваш ме да не ям риба, а после поръчваш същото?

Джон сви рамене. Добре. Тук оплеска работата, но нямаше да оплеска нищо друго. Опита се да измисли какво би направил Джеймс Дийн. Вероятно не би поръчал писията. Какво го бе учила Трейси? Погледна Бет. Наистина имаше хубави очи, тъмни, обточени с по-тъмни мигли, ала знаеше, че не бива да го казва. Затова, когато сервитьорката се върна на масата и остави двете салати, Джон улови ръката на възрастната жена, за да я спре. Погледна Бет.

— Няма ли тя най-красивите очи, които си виждала някога? — попита той момичето си.

Но още докато думите излизаха от устата му, той осъзна с прималяване безспорния факт, че очите на сервитьорката не бяха красиви. Всъщност, едва се виждаха, потънали в гънките на сбръчканото й лице.

— О, да. Напълно — съгласи се Бет, вероятно, за да накара жената да се почувства добре. Или защото смяташе, че Джон се опитва да бъде мил.

— Благодаря — отвърна сервитьорката. Е, не бе накарал Бет да ревнува, но поне беше компенсирал обидата за рибата. Сега какво? Толкова трудно беше. Джон въздъхна. Щом сервитьорката се отдалечи, той започна да рови из салатата, уплашен да проговори и уплашен от мълчанието.

— Това беше много съобразително — отбеляза Бет, използвайки гласа, който Джон беше слушал през целия си живот. — Ти си мило момче.

— Не, не съм — заяви той с повече ярост, отколкото възнамеряваше да вложи. Бет примижа с очите, които Джон не трябваше да обсъжда. Страхотно. След малко щеше да започне да бъбри за багажа и Бомбаджията. Тя щеше да избяга с писъци от ресторанта. Овладей се, каза си той. Бет казваше нещо за заведението и Джон трябваше да се отърси от мислите си и да отговори. — Ти от Сиатъл ли си? — успя да попита. Господи, това беше толкова тъпо, но поне тя щеше да продължи да говори. Бет започна да разказва за всяко от местата, където бе живяла. Но Джон се разсея. Защото в края на полезрението си видя Трейси да влиза в ресторанта заедно с Фил и да заема маса в другия край на салона. О, не. Беше му казала, че ще дойде да го подкрепя, но някак не си бе представял Фил заедно с нея.

Разбира се, Трейси нямаше да дойде сама и според него Фил — колкото и отвратителен да е — бе за предпочитане пред Лора. Тя седна грациозно с гръб към Бет и Джон. В този миг Джон осъзна, че момичето му задава въпрос.

— А? — попита той като идиот.

— Каква марка караш?

— „Шуин“… ъ… Би ли ме извинила за минута? — помоли той, а Бет се разсмя.

— Да, разбира се, Джони — отвърна тя. Джон стисна зъби. Мразеше това глупаво име. Стана и тръгна към масата на Трейси, но Бет го прекъсна. — Мисля, че мъжката тоалетна е нататък — обясни тя.

— О, благодаря. Да, правилно. — Пое в посоката, която сочеше Бет, после успя да се скрие за миг и отново се върна назад. Клекна, после притича до масата на Трейси. Подаде глава между приятелката си и Фил. Просто щеше да изключи Фил. Него и всички мазни Филовци на света. Джон се съсредоточи върху Трейси.

Но не успя да изключи Фил, защото когато надигна глава до нивото на очите му, той се задави. Ако бе имал нещо в устата си, го беше глътнал наведнъж. Макар да не беше в настроение за шеги, Джон се подготви за обидата.

— Уха! Това Джони ли е? — Джон не си направи труда да отговори, но Фил продължи: — Трейси, той изглежда добре. Искам да кажа за него, наистина изглежда добре!

Джон реши просто да не му обръща внимание.

— Всичко се обърка — обърна се той към приятелката си.

— О, сериозно? — иронично подхвърли тя. — Дали не стана, когато й показа химикалката си „Бик“?

— Не беше „Бик“, а „Пец“.

— О, това променя нещата — заяви Трейси, но иронията й отиде на вятъра.

— Добре, добре. Оплесках нещата, но как да ги оправя?

— Откъде знаеш, че трябва да ги оправяш?

— Вече ми каза, че според нея съм добро момче.

Фил се изхили.

— Охо — обади се той. — Можеш да измъкнеш тъпака от Страната на тъпаците, но не можеш да извадиш тъпотията от глупака.

— Благодаря ти, Йода — сряза го Джон.

— Какви бяха точно думите й? — намеси се Трейси.

— Каза, че съм „мило момче“.

Фил се разсмя.

— По дяволите! — възкликна Трейси. Тя рядко ругаеше, затова Джон разбра, че положението бе толкова лошо, колкото му се струваше. Беше се постарал да изиграе своята роля. Постара се да направи всичко, което му беше казала Трейси. Постара се да следва указанията й, наистина се опита. Косата, дрехите, ресторанта, нещата, които трябваше да каже и които не трябваше да каже, но въпреки това не се получаваше. Може би трябваше да се замисли за кариера в манастир.

Въпреки нервността си, Джон осъзна, че бъбри безспирно, но не успя да спре.

— И тя не поръча телешко с „Пармезан“, сервитьорката е по-стара от баба ми, а когато извадих номера с красивите очи, тя помисли, че проявявам любезност. — Джон удари с юмрук по масата. — Защо винаги ме смятат за мил?

Трейси се опита да му вдъхне увереност.

— Успокой се. Не се тревожи. Има време да почувстват колко си безсърдечен. Това е само първият опит. Мисли за това просто като за упражнение. Направи ли номера с телефонния номер?

— Какъв номер? — попита Джон.

Трейси хвърли поглед на Фил, после обратно към Джон.

— Онзи, за който ти казах — подсети го тя. Хвана ръката му и написа с пръст нещо.

— О, да — възкликна Джон. — Да, искам да кажа, не, но ще го направя. — Превъзмогна себе си и се обърна към Фил, който, щом трябваше да бъде свидетел на унижението му, поне можеше да му бъде полезен. — Между другото, Фил, ти „Ямаха“ ли караш?

Фил го погледна с отвращение.

— Не, свиря на „Ямаха“. Карам „Сузуки“.

Джон трябваше да се връща и нямаше време да се заяжда, както му се искаше.

— Браво. Благодаря — беше всичко, което успя да каже, преди да изтича приклекнал обратно в коридора. Там се изправи, огледа се за някоя жена, с която да поговори, преди да надраска ръката си. Но наоколо нямаше жена и дори да имаше, Бет не би могла да го види. Джон трябваше да направи нещо, затова просто извади една химикалка и написа някакъв телефонен номер върху дланта си. С походка като Джеймс Дийн в „Гигант“, се замъкна важно на масата, където рибата им вече беше сервирана.

— Започнах без теб — съобщи Бет. — Надявам се, че не го смяташ за грубо.

— Не. Изобщо. — Посегна, за да вземе млечния сос и едва не го преобърна. Бет го хвана и задържа ръката му за минута.

— О, благодаря — заяви Джон.

Бет се изчерви и сведе очи. Забеляза ръката му.

— Това не е ли телефона на Трейси? — попита го тя. По дяволите!

— Ъ… да. Понякога го забравям — отвърна Джон, колкото можеше по-спокойно. Реши, че е най-добре да смени темата. — И така, за да отговоря на въпроса ти, карам „Сузуки“.

— Модел 750 ли? — поинтересува се Бет, като пъхна парче цикория в устата си.

Устата й беше изключително сексапилна. Беше пухкава или каквато там дума използваха женските списания, когато говореха за пълни устни. Носеше яркочервено червило и по някаква причина, изпрати истинска тръпка в скута на Джон.

— Ами, да.

— Не знаех, че „Сузуки“ е направил 750. Брат ми караше „Харли“. — Тя довърши рибата си. — Казваше, че японските мотори били пълен боклук.

— Е, това изглежда малко етноцентрично.

Джон погледна собствената си риба. Беше студена, освен това никога не я бе искал.

— Не ти ли харесва рибата, Джони?

Господи! Всеки път, когато го наричаше така, му се струваше, че говори на някой друг.

— А, да. Ами, не. Не съвсем — призна той. — Поръчах я само защото ти я поръча. Но не съм вегетарианец или нещо подобно — увери я Джон. За момент настъпи мълчание. Трябваше да каже нещо. — Имаш много хубави ушни миди — изтърси накрая той. — Много изваяни.

Бет се разсмя.

— Ти си твърде странен. — Отново се засмя. Разговаряха известно време. — Харесва ми сакото ти. Откъде си го купил? — поинтересува се тя.

— Приятелката ми… искам да кажа, едно момиче, което ми е приятелка… искам да кажа една приятелка, която е момиче… тя сметна, че…

Бет го прекъсна.

— Виждаш ли се с някого? Искам да кажа, сериозно?

Беше ли му казала Трейси какво да отговори на това? Ако беше, Джон не можеше да си спомни.

— Не, не. Аз…

— Не живееш с нея, нали? — продължи Бет.

Той си спомни репликата за този въпрос.

— Не, живея сам. Но не можеш да дойдеш при мен.

— Ами, тогава, да отидем у нас — предложи Бет.

Джон пусна вилицата си. Правилно ли бе чул? Едва не помоли Бет да повтори, но, с разтуптяно сърце и други части на тялото, реши, че не биваше да насилва късмета си. Направи знак за сметката и щом му я подадоха, остави парите на масата. (Трейси му беше казала да не използва кредитна карта, а освен това той не искаше да се бави, за да не би Бет да промени решението си.) Сега само трябваше да я изведе през вратата, преди да е забелязала Трейси и Фил в другия край на ресторанта.

От страх, Джон я прегърна през раменете и внимателно, но настоятелно я побутна към вратата, като извърна тялото й така, че да гледа към бара, а не към другия салон.

Бет обърна глава през рамо.

— Това е секси — промълви тя.

Джон не вярваше на ушите си. Докато отваряше вратата и се канеше да изчезне през нея, имаше време единствено да хвърли на Трейси един бегъл поглед. Тя беше извила врат и, макар да не можеше да бъде сигурен, изражението на лицето й изглеждаше малко озадачено.