Оливия Голдсмит
Лошо момче (5)

5

Кабинетът на Джон беше с впечатляващи големина и разположение, заемащ ъгъла на сграда във вътрешния двор на „Майкро/Кон“ с изглед към подрязаните в различна форма дървета в градината. Но вместо обичайните служебни столове и канапе, които му бяха предложили, Джон използва бюджета си за обзавеждане, за да купи стилни, приемащи формата на тялото столове, тапицирани с лицева кожа. Много животни трябва да бяха загинали, защото имаше поне половин дузина безформени фотьойли, разпръснати из стаята. Сред тях имаше маса за кафе, действително направена от зърна кафе, впръскани в прозрачната пластмаса. Джон особено много харесваше масата за кафе. Тесни рафтове опасваха едната стена — не за книги, нито дори за компактдискове със софтуер, а за най-голямата колекция от фигурки на анимационни герои, които му трябваха за работата (разполагаше с огромен ежегоден фонд за тях). Деляха си пространството с многобройните кутийки от бонбони „Пец“ (негова лична колекция). Джон имаше над четиристотин, включително редкия Бетси Рос, единственият „Пец“, създаван някога въз основа на истинска личност.

Обожаваше безумието на кабинета си. В лудостта му имаше логика. Предразполагаше хората и насърчаваше игривостта, а оттук и съзидателността. Но на бюрото му не цареше безредие. Само три снимки стояха в ъгъла на блестящата (подновяема) повърхност от тиково дърво: снимка на майка му, снимка на двамата с Трейси от завършването на колежа и снимка на много по-малкия Джон, застанал с майка си до баща си, тъкмо след като бяха засадили глицинията до прага на къщата им и точно преди Чък да се отцепи.

Сега той извади снимката, която майка му бе направила през деня, и я пъхна в ъгъла на същата рамка. Вгледа се в картината: Джон Делано, двайсет и осем годишен, прегърнал майка си и за момент всичко се промени пред очите му. Стана черно-бяло и изведнъж вече нямаше пораснала цъфнала глициния, нито зрял Джон. Вместо това много малкият Джон и майка му се прегръщаха, докато господин Делано минаваше покрай тях, нарамил два куфара. Джон примижа и истинската снимка се върна. Изплашен, той стана и се отдалечи от бюрото.

Е, наистина беше изморен. Да не споменаваме, че бе и натъпкан с храна. Слава богу, Тони, последната му мащеха, се беше обадила да откаже ангажимента в последната минута, иначе стомахът му сигурно щеше да се е пръснал. Джон погледна през прозореца към осветената градина и към мрака отвъд нея. Беше почти десет часа вечерта, но това не пречеше на хората да работят в неделя в „Майкро/Кон“. Всички служители се гордееха с невероятно дългите часове, които прекарваха тук. Неделя бе просто още един работен ден и дори сега паркингът беше полупълен. Джон потупа корема си и потъна в един фотьойл, като се намести удобно. Имаше нещо в Деня на майката, което го потискаше, и то не бе само обзора на следите от човешко крушение, което баща му беше оставил зад себе си.

Джон бе пораснал в слушане на женски оплаквания. Но не бяха само съпругите на баща му; също така и жените, които се събираха на кафе в къщата на майка му. Другите жени разказваха още по-страшни истории, които той бе слушал, скрит зад дивана, когато беше на седем, девет и четиринайсет. Приятелките на майка му изглеждаха неспособни да се отърват от съпрузите си или да намерят такива, които да се отнасят добре с тях. Защо оставаха при тях, и сега се питаше Джон. Замисли се за Барбара и за сладкарските й умения. След бисквитите бе дошъл неизбежния въпрос: „Някакви новини от баща ти?“. Сети се за кльощавите рамена на Джанет, обърната с гръб към него, докато се преструваше, че подрежда цветята и попита: „Да си се чувал с баща ти?“.

Това не беше Денят на майката, реши той. Не и за него. За Джон бе Денят Чувал Ли Си Баща Си и Денят Имаш Ли Си Приятелка. Поклати глава, затвори очи и с дясната ръка вдигна очилата си, така че да може да разтрие зачервеното място на носа си. Оставаха почти два часа до обичайната му среднощна среща с Трейси и, макар че имаше купища работа за вършене, само ако останеше със затворени очи и подремнеше за минута, десет минути най-много…

Джон бе на единайсет и седеше в коженото сепаре срещу баща си. Чиния недокоснати яйца с рохки белтъци и течни жълтъци се мъдреше необезпокоявана пред него, докато баща му късаше парчета лигав яйчен белтък с ръба на вилицата, после избутваше гадостта върху прегорелия край на препечената филия и я пъхаше в устата си. Джон съзнаваше, че спи, но въпреки това мъжът пред него бе толкова истински, толкова съвършено пресъздаден в съня му, че беше невъзможно да повярва, че човекът го няма. Можеше да преброи всеки косъм по острата набола брада на баща си. Чък привърши с последната хапка от яйцето, обра чинията със залък от филията на сина си и го задъвка. Наведе се напред. „Просто запомни това, сине — каза той. — На света няма жена, която да не се върже на лъжа, в която иска да вярва.“

Джон отвори рязко очи. Не издържаше. Седмиците безкраен тежък труд върху проекта „Клифхенгър“ и ужасните петък и събота вечер, ознаменувани от тази неделя, тази ужасна неделя, го бяха изнервили до краен предел. Погледна часовника си: десет и трийсет и една. Само да можеше да се вдигне от този мек стол, би могъл да поработи сериозно поне един час, преди да се срещне с Трейси и да прегледат скапаните си почивни дни. Джон може и да бе развличал излишък от майки, но този път щеше да бъде крайно внимателен към Трейси. Без майка, денят бе тежък за нея. Да не споменаваме статията за празника. Господи! Беше забравил статията! Тя му бе изпратила черновата по имейла и наистина беше хубава, но човек никога не знаеше как щеше да изглежда, когато я публикуваха в Таймс. Днес Джон беше толкова зает, че не бе успял да си купи вестника или дори да прегледа нечий чужд. Най-добре да го направи пътьом към „Джава, Колибата“.

Всъщност работата беше единствената част от живота му, която бе под негов контрол. За разлика от Трейси, той имаше успешна кариера, харесваше и уважаваше шефката си, щура жена, участвала от самото начало на „Юникорн“. Бела беше страхотна, екипът му бе страхотен, работата му бе страхотна и заплатата му бе страхотна. Сега беше назначен да ръководи проекта „Пърсифал“ и ако го осъществеше, е, тогава пред Джон нямаше да има никакви граници. А той можеше да го осъществи. „Пърсифал“ бе кодовото название на проекта, за който се беше борил от постъпването си в „Майкро/Кон“ преди почти шест години. Опитваше се да съчетае конвергентна безжична технология за толкова напреднал продукт, едновременно лаптоп, телевизор и телефон, че нямаше право да разкрие на десния си отдел какво прави левия отдел. Проектът или щеше да го издигне, или щеше да го съсипе и определено отнемаше всяка минута от времето му. Но ако „Пърсифал“ станеше, повече никой нямаше да си купи телевизор или телефон „Панасоник“.

Просто през последните три или четири години не му оставаше време за светски живот, а когато му останеше… ами, спокойно можеше да се каже, че съвсем определено не бе страхотен. Отново се сети за лошата петък вечер, последвана от още по-лошата събота вечер и трепна. Може би доводите му бяха погрешни. Обясняваше скапания си личен живот с професионалната си ангажираност. Но може би една от причините да работи постоянно бе, че това беше по-лесно, отколкото да излиза. Когато се опитваше, както тази седмица, виж какво ставаше.

Джон простена на глас и потъна още по-дълбоко в стола — такъв, какъвто беше. Мекият фотьойл го обгърна както трябваше. Повече не му се мислеше, нито искаше да провери колко спешни имейла е получил през последните двайсет и четири часа, докато разни жени му връзваха тенекии и полагаше грижи за майките си — били те втори или родни. Сигурно го очакваха планини от работа. Джон въздъхна дълбоко. Всичките му служители смятаха, че проблемите им са най-трудните и невъзможни за разрешаване без неговата помощ или похвала. Отново въздъхна. Обичаше работата си и сега щеше да се заеме с имейлите, за половин час. Едно нещо по-малко за вършене утре сутринта. Но щеше да се постарае да излезе до единайсет и половина. Срещата с Трейси беше най-важната точка от цялата му седмица.