Оливия Голдсмит
Лошо момче (16)

16

Джон натисна бутона на видеото за изваждане на касетата и тя изскочи от леглото си като филия от тостер. Гледа „На изток от рая“ четири пъти. Образът на чувствителния, самотен Кал — изпълняван от Джеймс Дийн — не му се стори секси. Момчето приличаше на типичен очукан пораженец, а не на мъж, по който жените лудееха. Момичето, Ейбър, което ходеше с брат му, играно от Джули Харис, изглежда също не си падаше по Кал. И защо да го прави? Той беше намусен невротик. Според Джон съжалението я теглеше към него. Ами как ходеше при баща си за одобрение — целият епизод със замръзналата маруля. Защо не можеше да приеме, че баща му е безполезен, откачен боклук? Нищо особено. Собственият баща на Джон беше боклук в повечето отношения. И не бе дори Реймънд Меси.

Джон издърпа пуловера през главата си, вмъкна се в странното носено сако, което Трейси го бе накарала да си купи, и застана пред огледалото. Видя се лесно, защото всички дрехи, които висяха в дрешника и закриваха огледалото, вече ги нямаше.

Трябваше да признае, че към него гледаше един много различен Джон. Може би затова не го биваше в лова на жени. Беше му трудно да мисли за тях като за бройки или като за спирки за по една нощ. Въпреки това, неминуемо, някои от тях щяха да бъдат такива, ако не му харесаха достатъчно, за да бъде с тях постоянно. Ето къде всичко ставаше толкова объркано. Джон мразеше отказите. Още по-малко би искал да отхвърли жена. Замисли се за майка си и за всичките жени, които Чък бе отхвърлил. Един господ знаеше колко са, тъй като Джон познаваше само онези, за които баща му се беше женил.

Но Трейси щеше да промени всичко това. Джон щеше да извади пълнежа на Филовците и най-сетне да използва главата си, за да измисли начин да го направи.

Изпълнил бе наставленията на приятелката си — дори най-жилавите. Не се беше бръснал, а краката му бяха напъхани в ботушите, които му убиваха. Сигурен бе, че ще му излязат мехури с големината на киви и вероятно също толкова зелени. Всъщност, веднъж беше чел за някакъв човек, който умрял от инфектирани мехури. Ако му се случеше същото, надяваше се да стане, след като е успял да прави любов с жена или поне, след като е преспал с нея. Трейси щеше да се чувства много, много зле на погребението му. Джон трябваше да признае, че изглежда добре, но със сигурност не приличаше на себе си. Приличаше на някакъв мъж, който му се хилеше насреща. Ухили му се в отговор, но това само влоши отражението. Господи, какво правя? След малко ще пусна Травис Бикъл и ще се запитам дали не си говоря сам, помисли си той.

Джон поклати глава. Вече определено не приличаше на кафяв лабрадор. Може би на невестулка или на някаква тъмна лисица. Е, сигурно това беше номерът. Извади своя сак „Самсонайт“ със скъсаната дръжка и колелцата. Тъкмо се канеше да го отвори, когато се сети за наставничеството на Трейси. Почти виждаше съвършено възхитителния й, леко извит нос, сбръчкан презрително. Почти я чу да казва: „Колелцата определено са потрес“.

За момент Джон се зачуди какъв ли куфар би имал Джеймс Дийн. Но не можеше да си го спомни да носи нещо друго, освен „Сол Майнио“ в някой от филмите. Може би готините типове не носеха багаж. Пътуваха с ръце в джобовете. Той въздъхна. Всичко беше толкова объркано.

Но сега, за да се осъществи плана му, трябваше да има някакъв багаж. След като рови из жилището си четвърт час, се спря на една черна стара платнена торба, която бе използвал да носи пране в колежа. Хвърли вътре няколко чифта кецове за тежест, напълни останалата част със смачкани листове от „Сиатъл Таймс“ — като внимаваше да запази всички страници с материали на Трейси. Вдигна ципа на торбата с надеждата задачата да си струва главоболието. Не хранеше голяма надежда.

Но въпреки обичайния си песимизъм, Джон трябваше да признае, че нещо безспорно се случваше. Може би заради новите дрехи. Може би не особено деликатните наставления на Трейси бяха променили нещо в излъчването му. Каквото и да беше, жените определено се държаха различно с него. В службата секретарките, аналитичките и дори някои от колежките бяха започнали да го поздравяват, когато минаваше покрай тях. Дори Саманта му бе казала първа „здравей“. Джон беше сигурен, че това по-рано не се случваше, освен с малкото жени, с които се бе сприятелил. Но не беше само това. Имаше нещо в начина, по който го поздравяваха — нещо в гласа им. Не бе точно покана. Но Джон беше удивен, че съчетанието на седем прости букви, като в „здравей“, бе толкова музикално.

Най-странното не беше, че жените го забелязваха. Според Джон това бе целта на цялото упражнение. Най-странен беше начина, по който го приемаше той. Както при скръбта, изглежда тук имаше множество фази, през три от които вече бе преминал: отричане, радост и болка. Защото, докато отначало го бе изненадало, после го гъделичкаше, а сега нараняваше чувствата му. Не му трябваше много време, за да го осъзнае. Разбира се, знаеше, че трябва да е благодарен дори за най-беглия признак на интерес. И беше. Но после настъпи някаква промяна и Джон премина от радостта от вниманието към наранените чувства, когато дори Синди Байрълинг, възхитителната руса секретарка на главния финансов директор, започна да го поздравява (беше известна с умението да пренебрегва хората, дори когато стояха плътно прилепнали до бюрото й). Години наред, всеки път, когато се отбиваше или й се обаждаше по телефона, Синди питаше не само за вътрешния му номер, но и как се пише името му — сигурен признак, че няма представа кой е. Сега пропя:

— Здравей, Джонатан.

Това го вбеси. Защо не го бе поздравявала по-рано? И как така знаеше името му сега?

Но каквато и нова магия — и настроението, което я придружаваше, — да съществуваше, тя не се простираше достатъчно далеч, за да му дари среща със Синди — или с някоя друга колежка. Джон продължаваше да си гълта езика и да изглупява пред жените както винаги. Според Трейси трябваше да си опита късмета в друга среда, където никой не го познаваше, но Джон просто не можеше да понесе мисълта да отиде в някой бар. Беше опитвал две вечери и не успя да се принуди да прекрачи прага. Цялото унижение от миналите огледи и седенето на високите столове, всички минали откази от жени се изправиха като ангела на входа на рая и му препречиха пътя.

И не беше само влизането в бара. По някакъв начин новото внимание на жените в службата го накара да почувства още по-остро травмите от досегашния си светски живот. Мисълта да застане пред непозната жена, която, според терминологията на Моли, да се опита да „омайва“, го смразяваше. Ужасяваше го не само събеседничката. Би могъл да се справи, ако не бяха всички онези Филовци, насядали небрежно по баровете, които сякаш наблюдаваха непохватната му техника, презираха жалките му опити да завърже разговор и смотаняшкото му чувство за хумор. Сякаш всеки Фил на света умееше да вижда през новия му черен пуловер, „Ливайс 501“ и ботушите, които носеше.

И така, Джон остана със студени крака в прекия и преносния смисъл. Беше решил да намери някое място за запознанство с жени, където нямаше да го познават и нямаше да бъде изложен на конкуренцията на група Филовци.

Оттук и платнената торба.

Джон я вдигна. Вестниците я изпълваха донякъде, но все още беше толкова лека, че той щеше да изглежда невероятно силен, способен да я вдигне без никакво усилие. Сви рамене, пожела си късмет и облече избраното от Трейси сако от агнешка напа. Въздъхна и се опита да не се чувства виновен. Агнетата вече са били отведени при касапина и сега Джон вероятно щеше да последва примера им към своя собствен касапин. Точно това заслужаваше, щом позволи на Трейси да го придума да вземе сакото. Краката му замръзваха! И на летището щеше да бъде студено. Прииска му се да можеше да обуе чифт дебели чорапи, но ако бог беше в подробностите, пръстите му трябваше да измръзнат.

Звънецът избръмча и показа, че таксито го чака. Джон грабна за късмет държача за бонбони „Пец“ с фигурите на Хюи, Луи и Дюи, и хукна по стълбите към тъмната улица долу.

 

 

Летището не беше твърде претъпкано, което според Джон бе хубаво. И никой не го заговори; освен това, днес нямаше пеещи кришнари. Прие ги като добри поличби и незабавно взе ескалатора надолу към багажното отделение. Провери пристигащите полети, макар че вече бе набелязал своя. Разбира се, вместо да рискува, можеше да си вземе истински билет и просто да избере да се нареди на опашката зад някоя хубава жена и да я заговори. Но реши, че хората често са нервни преди полет. Щеше да има повече шансове за успех, ако се опиташе да свали някой, който слизаше от самолет. Но и това не беше без рискове.

За да не буди подозрение, Джон бе помолил шофьора да го остави пред изхода за пристигащите, но той заяви:

— Не става. Трябва да влезеш и да минеш през охраната горе.

На Джон му хрумна да обясни мисията си, но после промени решението си. Доколкото можеше да прецени от тила на подстрижката и частта от лицето му, която се отразяваше в огледалото за задно виждане, шофьорът не беше точно тип Фил, но можеше да е бил такъв в по-ранен етап, преди да изгуби някои от зъбите си. Джон нямаше да му каже нищо.

И така, като прекоси широкото пространство за получаване на багаж, той огледа тайно групата пътници, които току-що бяха пристигнали с полет 611 от Такома. Чичо му и леля му живееха там. Ако някоя жена е била в Такома по работа или дори на гости на семейството си, според Джон можеше да е много приятна. Разбира се, ако живееше в Такома със съпруга си и бе тук, за да посети майка си, това не беше добре. Той започна да оглежда тълпата. Как да познае човек? Самолетът „Ди Си 10“ превозваше около двеста и осемдесет души. Каза си, че поне един от пътниците трябва да е жена, привлекателна и неомъжена. Но как да познае дали е свободна беше друг проблем. Забеляза една блондинка, но тя беше някак твърде слаба, твърде висока и твърде хубава. Нещо в начина, по който отметна глава, накара косата й да се разпилее като десет хиляди копринени нишки, и Джон остана с впечатлението, че тя го правеше, за да я гледат. Вероятно възнамеряваше да се премести в Лос Анджелис. Твърде луксозна за него.

След това забеляза една червенокоска с къдрава коса, която изглеждаше толкова жива, че трябва да бе професионално накъдрена. Според Джон, сигурно беше. Хората вероятно плащаха, за да им направят подобно нещо. Както и да е, жената беше сладка и това бе достатъчно. Добре. Тръгвам, каза си той. Вместо да хвърли шапката си в пръстена, Джон хвърли сака си върху поточната лента, заобиколи го възможно най-небрежно, и се опита да измисли какво да каже на напълно непознат човек.

Едва когато застана до нея и я видя в цял ръст, осъзна, че жената бе много, много бременна. Очевидно още някой я беше сметнал за възхитителна. Е, планът се провали.

С непосилната блондинка и червенокосата, която всеки момент щеше да роди… Е, не оставаха много възможности. Джон обходи с очи тълпата. Обичайните баби с играчка под мишницата не го вълнуваха, а забързаните майки, повлекли деца — деца, подивели от затвора на полета — също не бяха малко. Изглежда, че всички останали бяха мъже, с изключение на човека, който бе доста по-висок от Джон, носеше копринено долнище на пижама и памучна риза, тип „Брукс Брадърс“. Можеше да е мъж или жена. Или може би някой в процес на трансформация от едното към другото. Но тъй като Джон никога не бе имал и най-слабото желание да възстанови прочутата сцена от „Играчка-плачка“, реши, че има достатъчно свои проблеми и започна да се отчайва.

Тогава, когато очите му се откъснаха от багажната лента, той започна да се прегърбва, състоянието, което при него предшестваше пълния срив. В този миг забеляза младата жена, застанала до следващата багажна лента. Джон затаи дъх. Може би нямаше да претърпи поражение. Лъч слънчева светлина — рядкост в сивия Сиатъл, — я осветяваше така, сякаш бе част от средновековен ръкопис. Беше съвършена. Всъщност, напомняше му на някого. Не само красивата светлокестенява коса, подстригана точно под ушите, или профилът й, който според него заслужаваше най-добрия майстор на камеи. Нещо в стойката на раменете й и в начина, по който стоеше, го привлече веднага. Трейси би застанала по същия начин, ако чакаше багажа си. Сърцето му подскочи, но после се сви.

Защото жената — може би бе една-две години по-възрастна от него, но не повече, — очевидно пристигаше с полета от Сан Франциско. Това беше съвършено различно стадо пътници. Ако тя беше от Сан Франциско и идваше тук на гости, вероятно щеше да бъде доста хладна към него. Ако, от друга страна, беше от Сиатъл и само бе посетила Сан Франциско, може би имаше шанс. Но ако живееше в Сиатъл сега, ала бе отраснала в Сан Франциско и бе гостувала на семейството си, щеше…

Джон си заповяда да сложи край на тази лудост. Само доказваше, че трябва да има някакъв начин да изклинчи и да не направи онова, от което се страхуваше най-много. Погледна отново жената. Беше прекрасна. Прекрасно момиче.

— Това е — прошепна високо той. — Давай.

Опита се да се помъкне отпуснато като Джеймс Дийн и, необременен от никакви пакети и без чужди насърчения, се приближи крадешком до Прекрасното момиче. Без изобщо да усеща присъствието му, тя стоеше, отпуснала цялата си тежест върху лявото стъпало. Десният крак, украсен с малка татуировка, потропваше. Не беше точно нетърпеливо потропване. По-скоро изпълняваше някакво упражнение за раздвижване на възхитителния си крайник. Всъщност, когато се вгледа по-отблизо, Джон осъзна, че цялата беше възхитителна, от потропващите пръсти до върха на главата си. Моментално усети похотливо притегляне в слабините и страхливо свиване в стомаха. Това е опасна физическа работа, каза си той, и преди да се изпоти и да съсипе тениската „Армани“, която Трейси го бе накарала да си купи, се настани право зад Прекрасното момиче. Като използва цялата сила на волята си, Джон се принуди да не я гледа, а да се взира безцелно в празната лента, подобно на всички останали.

Опита се да брои бавно до сто, но стигна само до шейсет и седем. Ами ако сакът й се появи сега, в края на краищата? Джон прочисти гърлото си.

— Аз ли бъркам или на човек му отнема повече време да си прибере багажа, отколкото да прелети от Сан Франциско до Сиатъл? — попита високо той. Е, не беше кой знае какво начало, но поне не попита за часа. Прекрасното момиче обърна глава и Джон разгледа профила й. Носът й беше дълъг и леко неправилен, което, според него, я правеше по-сладка. Кожата й беше блестящо бледа. От толкова близо можеше да види съвсем малки лунички, разпръснати по скулите и по орловия й нос. В това миниатюрно съзвездие имаше нещо много нежно. Междувременно, тя погледна в неговата посока за миг. И се усмихна.

— Изглежда, че наистина отнема повече време — съгласи се.

Гласът й беше вода, плискаща се по камъните, чукващи се чаши шампанско. Джон си позволи да й хвърли още един кратък поглед и откъсна очи, като си напомни да не се усмихва. Размърда се, глътна навътре корема си, изпъчи напред таза си и кръстоса ръце пред гърдите си. Но нямаше никаква представа какво да направи или да каже след това. Позата на Джеймс Дийн беше начало, но Прекрасното момиче го бе погледнало, гледаше го с очаквателна — или може би толерантна — полуусмивка и очевидно бе по-търпеливо към чакането.

В този момент иззвъня някакъв звънец и в следващия миг багажната лента се задвижи. Едно малко момче, три-четиригодишно на вид, също се задвижи. Лазеше насам-натам по мръсния под, а после се покатери върху багажната лента. През първата минута, когато сигналът престана, детето беше на седмото небе — не в буквалния смисъл, — но когато лентата го понесе напред и далеч от майка му, настроението му бързо се промени. То отвори уста и се понесе уплашен рев, невероятно гръмогласен за толкова малка уста. Горкото дете.

— Това е хлапето от самолета — обади се Прекрасното момиче. Точно преди малчуганът да мине край тях, Джон се впусна в действие. Наведе се и вдигна момчето, като го върна в краката на майка му. За жалост, слизането от товарния влак не прекрати крясъците. Хлапето зарева още по-високо и лицето му почервеня. Прекрасното момиче, както и останалите съседи на Джон, се отдръпнаха. Джон не знаеше какво да прави. Предположи, че да вдигне отново немирника беше добра идея, но момчето беше мръсно и:

— Стига глупости, Джош — кресна майка му, хвана бедното дете за лявата ръка, шамароса го и — без да благодари на Джон, — го отведе.

Прекрасното момиче и другите пътници се върнаха като прилив и тя отново погледна Джон. Имаше сиви очи, любимия му цвят, и макар да бяха разположени малко по-навътре от общоприетия идеал, бяха повече от задоволителни. Но Трейси му беше казала да не прави комплименти за очите, така че тук нямаше късмет.

— Дори не ти благодари — заяви Прекрасното момиче. На хубавото й лице бе изписана повече изненада, отколкото гняв.

— Не, но по-късно ще ме номинира за награда „Макартър“ — подхвърли Джон с надеждата, че тези сиви очи няма да го погледнат с празния поглед, който обикновено получаваше от хората, когато пускаше подобни шеги. Вместо това тя се разсмя. Наистина се разсмя! Може би беше по-лесно, отколкото си мислеше. Може би номерът бе просто да се появиш на подходящото място, облечен в подходящия модел носено сако.

Сега най-различни чанти се плъзнаха и се завъртяха по лентата. Едва тогава на Джон му се изясниха последиците от факта, че багажът му не беше на подходящата лента. Е, просто щеше да се преструва, че се е изгубил. Постоянно се случваше. Можеше да му спечели съчувствието на Прекрасното момиче, макар че можеше и да го накара да изглежда като идиот.

Замисли се трескаво какво би направил Джеймс Дийн, ако багажът му се изгубеше, но нито един от филмите не му даваше представа дали това би се случило или какво би направил Джеймс в такъв случай. За момент Джон изпита дълбока горчивина. Какъв смисъл имаше от наставленията, ако човек знае как да реагира, ако му се развалят марулите, но не знае как да постъпи, когато авиолиниите изгубят багажа му?

Отчаян, той се опита да измисли какво друго да каже на Прекрасното момиче. Определено бе твърде рано, за да я попита за името й. Изглежда, че всички се интересуваха единствено от багажа, който излизаше от хангара. Беше два вида — черен и неразличим от останалия или принадлежащ към шарената колекция от всякакви видове сакове, които можеше да си представи човек, окичени с неонови връзки, светещи в мрака лепенки или скоч, така че собствениците да разпознаят своя сред хилядите други. Сякаш беше необходимо.

И така, какво да прави? Да й помогне с чантата! Погледна Прекрасното момиче с края на окото си и се опита да си представи багажа й. Никога не би имала очукан зелен куфар с цвят на авокадо, отбелязан отстрани с розов перлен лак за нокти. Джон поклати глава, докато този куфар отмина и тогава се случи чудо: тя заговори.

— Не е ли отвратително? — възкликна тя. — Това, което хората използват за багаж, искам да кажа.

От изумление Джон забрави да й отговори. Беше твърде зает да мисли, че тя действително можеше — както би казала Моли, — да си „пада по него“. Беше заговорила. И бе изрекла собствената му мисъл. Може би тук имаше реална възможност. Е, нямаше смисъл да изпраща сватбените покани, ако не отговореше.

— Саковете им са грозни като пътните им тоалети — заяви Джон. Господи! Тоалети? Кой използваше думата тоалети! Мъжете в смокинги. Хората, които носеха широки вратовръзки и използваха цигарета. Трябваше да й обясни, че…

— О, така е. Майка ми казваше, че навремето пътуването със самолет било бляскаво събитие. Че хората се кипрели за него. Можеш ли да си представиш? Видя ли анцуга, в който се бе спретнала майката с олигавеното бебе? — попита тя, после млъкна. — О, вероятно не си. Ти беше в първа или в бизнес класата, нали?

Невероятно! Самата тя му казваше, че от него лъха на стил и всъщност флиртуваше с него. Нима винаги е било толкова лесно, макар той да не го е знаел и да не е разполагал със средствата? Нима цялата разлика беше в коженото сако и мехурите на петите? Мехурите си струваха.

Придобил нова увереност, Джон смени позата си с нещо, което смяташе за по-неустоима стойка.

— Не го видях, но нещо ми замириса на вкиснало — отвърна той. Бръкна в джоба си и извади Хюи, Луи и Дюи. — Искаш ли „Пец“?

Тя се изкиска, но поклати глава.

— Забавен си. Тук ли живееш или си в града по работа?

Това беше сбъднатата му мечта, но как точно трябваше да отговори на въпроса? Очакваше да го попита. Дали трябваше да излъже и да я накара да вярва, че е пътник? Да й каже истината и да й признае, че е местен? И какво трябваше да направи със сака си на съседната лента?

— Тук съм на лов за таланти — заяви Джон, после си помисли, каква тъпотия изтърсих.

Но тя изглежда не го сметна за странно, нито пък за лъжа.

— Шегуваш ли се? Аз съм тук по поръчка на едно списание, за да направя снимки в „Майкро/Кон“ — съобщи тя. — Искат да представят новите си тенденции по подходящ начин.

Мили боже!

— Имаш ли някакви снимки, които да ми покажеш? Може би мога да ти помогна — предложи Джон.

— Дай ми номера си, така че щом си разопаковам багажа, да ти дам портфолио.

— Разбира се. — Джон не можеше да повярва колко лесно бе всичко. Тя искаше телефона му! Е, беше под фалшиво прикритие, но какво толкова. — Имаш ли химикалка и хартия?

Прекрасното момиче порови в чантата си, но успя да намери само химикалка.

— Ето — каза тя и му протегна ръка с разтворена длан. — Напиши го тук.

Охо! Какво по-хубаво от това? Джон посегна и улови ръката й. При докосването на плътта й през него премина тръпка. Успокой се, каза си той. Надраска номера и сгъна пръстите й в юмрук.

— Сега да не го изгубиш — пошегува се той, като бавно разхлаби хватката около ръката й.

— Въпрос на време е — отвърна Прекрасното момиче и Джон се запита дали нямаше предвид, че действа прекалено бавно. Тогава тя пристъпи към него. Боже, агресивна е, помисли си, но момичето мина край него с протегната ръка и Джон осъзна, че гони багажа си.

— Позволи ми аз да ти го донеса — предложи той, като се възползва от възможността. Страхотно. Тя ще си вземе багажа, ще си тръгне с телефонния му номер и изобщо няма да забележи, че неговата торба е на другата лента. Джон хвана сака за дръжката, хвърли поглед към етикета с името и понечи да го вдигне от гумената настилка, когато осъзна, че нарушава всички правила. Какво му бе казала Трейси? Да взима, не да дава. Това беше поведението на стария Джон. Бързо пусна сака, сякаш дръжките му пареха. Прекрасното момиче, Каръл Ревиър, ако етикетът отговаряше на истината, го погледна с лека изненада.

— Извинявай, Каръл, схванаха ми се пръстите — излъга глупаво той. Сакът беше наполовина свален и наполовина върху лентата. Продължи да се движи нататък. Прекрасното момиче му хвърли странен поглед и хукна, за да си върне сама багажа.

После застана там, хванала сака си. Какво чакаше? Джон й се бе извинил за изпускането. Какво още трябваше да направи? Сигурно е имал странно изражение, защото Прекрасното момиче отново заговори:

— Имам два сака.

— А-ха — отвърна Джон и й се усмихна. — Започвам да мисля, че моят сак няма да дойде. — Момичето щеше да забележи, че той няма багаж. Какво би могъл да каже? Навалицата от полета от Такома оредяваше. Джон се насили да се пошегува. — Няма ли да е странно съвпадение, ако саковете ни се изгубят заедно? — подхвърли той. — Съдбата ни ще е да сме заедно.

Опа, помисли си той, може би отидох твърде далеч, станах прекалено дружелюбен с тази реплика. Трейси не му ли бе казала, че той трябва да ги кара да копнеят за него, вместо да им показва, че ги желае? Но, според изражението на Прекрасното момиче, Джон реши, че все пак се справя добре. Не разваляй всичко, каза си той. Но това го изнерви още повече. Успокой се, строго се инструктира Джон. Погледна я отново. Наистина беше хубава.

— Може би саковете ни са били конфискувани. Може да ги проверяват за оръжие — заяви той. Господи, това прозвуча налудничаво. За какво ли според нея говореше? Просто се опитваше да бъде забавен. — Нали знаеш, като Тед Кажински или нещо такова. — Но тя не се усмихна. Може би не знаеше за кого става въпрос. — Нали се сещаш, Бомбаджията. — Момичето кимна. Джон се разсмя с облекчение.

— Защо да претърсват багажа ни? — попита тя с напълно сериозен глас.

Да. Защо да го правят? Какво глупаво изказване. Той беше ненормален и проваляше всичко. Трябваше да й вдъхне сигурност. Обземаше го паника.

— Кой знае какво правят. Нали? Но аз мога да гарантирам, че те определено няма да намерят пишеща машина, ако претърсят багажа ми. Бомбаджията не би пътувал без това оборудване. — Опита се да се разсмее. — Гарантирам, че сакът ми е чист от пишещи машини. Всъщност е толкова лек, че би могъл да е пълен с вестници.

О, не. Все по-лошо и по-лошо. Джон бе готов да заплаче, но се постара да запази съвършено неутрално изражение. В края на полезрението си отново видя сака си, черен и зловещ, изоставен на съседната лента. Сякаш отблъскваше всичко около себе си. Усети как под мишниците и над горната му устна изби пот. Страхотно.

Сега щеше да прилича на Албърт Брукс в Бродкаст Нюз. Плувнал в пот. И без това вече бе загазил.

Джон отново стрелна Прекрасното момиче, чието лице сякаш се бе събрало в средата, веждите, носа, очите и устата й се бяха скупчили в центъра на лицето й за повече безопасност.

— Не че сакът ми е натъпкан с вестници — увери я той. — Нормално тежък е. Искам да кажа, дори е по-тежък от нормалното. И не че бих могъл да съм Бомбаджията. Искам да кажа, него го хванаха. Сакът ми не е тежък, просто защото вътре няма оръжие или разни такива неща. — Отново се изхили, защото умираше. Може би една шега щеше да го спаси. — В това пътуване реших да оставя оръжията у дома. Само този път.

Прекрасното момиче обърна глава към багажната лента. Отдръпна се от Джон и той разбра, че е прекалил. После я видя да посяга за другия си сак. Чудо на чудесата! Щом го взе, тя се върна при него. Заля го облекчение.

Но лицето на Прекрасното момиче пак се бе променило. Сега беше затворено и отчуждено, отново лицето на непозната. А очите й се лутаха напред-назад, очите на изнервена непозната. Да. Джон бе провалил всичко.

— Трябва да тръгвам — хладно процеди тя. — Ще ти се обадя, когато се установя. И се надявам да намериш багажа си.