Оливия Голдсмит
Лошо момче (34)

34

Моли разговаряше с някакъв клиент и не забеляза влизането на Трейси, което беше облекчение за нея. Фил през цялата вечер беше много разговорчив и постоянно се опитваше да й попречи да излезе. Но Трейси дойде тук навреме, въпреки Фил, и продължи до обичайното си място, за да изчака Джон. Точно когато събличаше шлифера си, Моли се приближи с две чаши кафе, от които се вдигаше пара.

— Можеш да се сърдиш само на себе си за този малък обрат на събитията — подхвърли Моли, като постави двете чаши на масата и се настани срещу Трейси в сепарето.

— Извинявай? Не помня да съм те канила да ми правиш компания.

— Ами, ако не ти правя компания, този път ще седиш тук сама — заяви сервитьорката, като побутна захарницата към ръката на Трейси. — В кухнята правим понички. Ще можеш да ги топиш. В сълзите си — уточни тя. — Виждам, че билетите не са свършили работа. А трябваше да изчукам един рокер, за да ги докопам. Хубавата услуга отиде на вятъра, бих казала.

— Струва ми се, че малко драматизираш — процеди Трейси с цялото достойнство, което успя да събере. — Освен това, няма за какво да плача.

— Значи няма да се разстроиш, че след всичките тези години твоят приятел ще ти върже тенекия?

— Какво говориш? Подранила съм, а Джон малко закъснява. Какво толкова?

— Не, скъпа. Той закъсня миналата седмица. И закъсня малко предишната седмица. Обзалагам се, че тази седмица изобщо няма да дойде, с или без билетите за „Рейдиохед“.

— Не бъди смешна. Срещаме се за този късен брънч всяка неделя, независимо от всичко. С изключение на онзи път, когато го оперираха от апандисит — обясни Трейси на сервитьорката, сякаш тя не знаеше. — Аз съм най-добрата му приятелка.

— Ти си много повече от това. — Моли се изпъна и се вгледа дълбоко в очите й. — Приеми истината: ти си глупаво момиче, което си въобразява, че трябва да харесва нещо различно. Дори не знаеш какво изпитваш към него, нали? Той беше изцяло на твое разпореждане, а ти беше твърде глупава, за да го оцениш.

— Наистина ли?

— Да, доктор Хигинс. — Отвратена, Моли стана от мястото си и тръгна към кухнята.

Трейси остана да седи сама в сепарето, втренчена през прозореца. Отегчена от липсата на активност отвън, тя започна да си играе с пакетчетата нискокалоричен подсладител. Имаше единайсет — много незадоволителна бройка. Опита се да ги подреди в две редици, горната с пет и долната с шест, но фигурата приличаше на пирамида без връх. Затова тя постави едно най-отгоре, редица от две под него, редица от три под нея и редица от четири най-отдолу. Но тогава й остана едно пакетче. Какво толкова, каза си тя, скъса го във формата на звезда и го постави на върха на триъгълника, който сега се превърна в коледно дърво. Посипа всичко наоколо с нискокалоричен подсладител. Посипаният прах можеше да бъде сняг. Жалко, че беше средата на юни, вместо Коледа, кисело си помисли Трейси.

— Забавляваш ли се? — подхвърли Моли на минаване покрай масата.

Трейси въздъхна. Може би Моли имаше право за нея. Може би тя бе глупаво момиче, човек, който обичаше да работи с крайни срокове, да му дават задачи и не знаеше, когато обичаше някого. В края на краищата, Лора й беше казала същото преди седмица. Погледна часовника си — бяха минали само още девет минути. Къде беше той, по дяволите, запита се тя. Вече бе приела точността му за даденост. Но Джон пристигаше по-рано, защото… я обичаше. Трейси усети как в очите й се надига влага. Някак разчиташе на това. Кого предпочиташе той сега? С кого беше? Минаха десет минути. Трейси не можеше да понася повече чакането. Стана и отиде до телефонната кабина в дъното на заведението. Набра номера на Джон, но никой не вдигна.

— По дяволите! — Натисна вилката и набра номера в службата му — може би бе заспал над компютъра си — но пак й се обади същият записан глас, който каза, че телефонният му секретар е препълнен. — По дяволите!

Върна се обратно в сепарето, като мина край Моли, която взимаше поръчката на друг клиент. Сервитьорката вдигна очи и й се усмихна с непоносимата физиономия „казах ти“. Трейси взе шлифера и чантата си, прекоси заведението, блъсна вратата и излетя навън.

Постави чантата над главата си, за да защити косата си от дъжда и закрачи бързо към колата си, замота се несръчно с ключовете, за да отключи вратата и накрая успя да се качи вътре. Защо, по дяволите, живея в град, където винаги вали? Какво не ми е наред? Караше като Марио Андрети по мокрите, пусти улици в центъра на Сиатъл. Дъждът биеше толкова силно, че приличаше на стена, която се спускаше по предното стъкло. Трейси погледна часовника на таблото, който й каза, че сега Джон — където й да се намираше — беше закъснял с четирийсет и осем минути за срещата с нея.

Трейси зави към кооперацията му в центъра, паркира незаконно пред нея и остави аварийните светлини да мигат. Измъкна се от колата и изтича по стълбите към фоайето. Смешно! Наемът му беше фантастичен, но нямаше нито асансьор, нито удобства. Толкова типично за Джон!

Косата й — каквото бе останало от нея — беше залепнала за главата й от дъжда. Какво значение има, каза си тя, вдигна дясната си ръка и я прокара по главата си, за да се опита да се отърве от излишната вода. Когато стигна до вратата на Джон, едва си поемаше дъх, но това не й попречи да заудря силно по нея. Ако той беше в леглото, щеше да го измъкне, да го завлече под дъжда и да го провеси там за яката като мокро куче. Но нямаше никаква реакция. Въпреки очевидната действителност, че никой няма да отговори, Трейси продължи да блъска. Е, трябваше да направи нещо. Порови в чантата си, откри химикалка, но не успя да намери никаква хартия. Трябваше да се задоволи да използва тестето малки самозалепващи се бележки. Започна да пише на първата „Не мога да повярвам, че“ и я залепи на вратата с юмрук. Думите се размазаха от дъждовната вода, но продължаваха да важат. После написа „след всичките тези години, ти“ и отново й свърши мястото, затова откъсна бележката и я залепи на вратата. Продължи да пише друга: „забрави напълно за нашата“ и прикова листчето на вратата до другите две. Имаше още много за казване. За щастие, разполагаше с две тестета самозалепващи се бележки. „Неблагодарник.“ „Несъобразителен.“ „Грубиянин.“

Пишеше, късаше следващата и пак пишеше. Единствените звуци, които чуваше, бяха как дъждът чукаше по прозореца в коридора, собственото си тежко дишане и скърцането на химикалката си върху малките жълти листчета.

Накрая Трейси имаше двайсет и три бележки, налепени по цялата врата на Джон, които му обясняваха какво прасе беше и как тя повече никога нямаше да се види с него.

Тогава вълната на гнева се отдръпна и остави зад себе си само тъга. Трейси погледна вратата. Беше смешна, също като самата нея. Напълно лишена от достойнство, като самата нея. Джон вероятно щеше да ги види и да избухне в смях. Може би щеше да ги види заедно с Алисън. За момент, Трейси се изкуши да откъсне всичките размазани бележки от вратата. Натъпка останките от бележника в чантата си и си тръгна.

Качи се обратно в колата си и се опита да се откара вкъщи, макар че сълзите замъгляваха зрението й. Когато стигна до Северната улица, ридаеше толкова силно, че не й достигаше въздух. Спря колата встрани на пътя, изхлузи наполовина пуловера си, така че ръцете й бяха свободни, а главата покрита. Използва свободните си ръце, за да бърше покритото си лице.

Когато свали ръце от лицето си, зърна размазания образ на някакъв велосипедист, който мина покрай нея. Какъв град! Непрекъснато вали дъжд и разни идиоти се разнасят в него. Сълзите й продължаваха да текат и тя продължаваше да хлипа и да хълца. Но накрая, за разлика от дъжда, сълзите спряха. Трейси избърса подутото си лице, запали мотора и даде газ, за да се върне обратно на пътя. Задмина колелото, което току-що беше минало покрай нея.

— Ей, идиот! — извика тя. — Не си ли чувал за правилник за движение? — попита Трейси в огледалото за обратно виждане, докато се отдалечаваше от велосипедиста.

Беше кратко пътуване по празни улици, но й се стори, че мина седмица, преди да се прибере у дома. Беше изтощена, сякаш бе изминала целия път тичешком. Когато най-сетне стигна до къщата си, Трейси паркира бързо и изскочи от колата, затръшна вратата и претича под дъжда до входа на сградата.