Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bad Boy, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Спасова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Оливия Голдсмит. Лошо момче
Издателство „Весела Люцканова“, София, 2003
Американска. Първо издание
Редактор: Юлияна Манова
ISBN: 954-311-010-7
История
- — Добавяне
13
Стълпотворение от хиляда малки магазина се гушеха в сиатъпския склон, а основният пазар за прясна храна в Сиатъл бе кошер от търговци и клиентите им. Но пазарът беше станал нещо много повече. Добре облечени юпита минаваха, избираха цикория или маруля за салатите си за вечеря, докато отпиваха кафе с мляко от картонени чаши с надпис „контрашпионаж“. Невероятно как еспресото се бе превърнало в манията на Сиатъл. Любителите на кафето имаха свой собствен език — Млечен път, гранде, тънко, с двоен каймак, полукофеиново. Джон винаги си го поръчваше на пяна, което означаваше, че температурата трябва да се доближава до точката на кипене. Макар да беше роден и израсъл в града, все още не знаеше имената на повечето специални напитки с кафе.
Като повечето кореняци на всеки град, Джон не се възползваше от онова, което Сиатъл можеше да предложи. Никога не се бе качвал на ферибота Бремъртън, точно от другата страна на Пайк Плейс, все още не беше влизал в „Икспириънс Мюзик Проджект“, никога не се бе разхождал в Гес Уърк Парк и избягваше пазара, отчасти защото когато беше по-малък, мястото бе по-западнало и там често се навъртаха моряци от флота — магнит за проститутките. При многото работа и малкото си срещи, Джон от години не беше стъпвал на Пайк Плейс. Когато не работеше, той висеше в „Метрополитън Грил“, любимото място на всички служители в „Майкро/Кон“. Тук, обаче, имаше азиатки, облечени в „Гучи“, офицери от флота и няколко хипита, навлекли дрехи, които сигурно бяха извадили от дрешниците на майките си, афроамериканец, който носеше тюрбан и имаше папагал на рамото, както и обичайните туристи. На Джон му се зави свят.
Но беше тук, за да „сваля мадами“, съгласно заповедта на Трейси. Застана пред будката за сладкиши. Е, няма по-добър момент от сегашния. Една блондинка, ниска, слаба и цялата в сиво, стоеше отвън. Изглеждаше приятна, затова той се опита да привлече вниманието й. Тя, обаче, избягваше погледите му и Джон се отказа. Освен това русокосите са студени, реши той.
Огледа се и забеляза висока брюнетка в джинси и зелен пуловер. Тя също изглеждаше като добра компания — докато не се усмихна. За момент Джон се запита колко червило изяжда средностатистическата жена за една година. Една гилза? Две? Какво имаше вътре, все пак? Червена боя номер две? Той ядеше ли го, когато целуваше някое момиче? (Не че напоследък е бил изложен на опасността от отравяне.) Червилото върху зъбите, реши Джон, определено бе потрес, но тя му се усмихна. Насили се и се приближи до момичето. Сега какво? За миг го обзе паника. Защо не си бе подготвил някакво изречение, поздрав, някаква реч. Господи, стоеше там, а устата му се разтваряше като на гупа. Мисли, Джон, мисли.
— Знаете ли колко е часът? — успя да попита накрая.
Усмивката на брюнетката угасна. Огледа го от главата до петите.
— Не — отвърна, обърна се и се отдалечи.
Сконфузен, Джон се завъртя пред входа на магазина за свещи. Господи, какъв смотаняк съм! После се залута към трета жена, този път малко по-възрастна и може би малко по-непривлекателна.
— Знаете ли времето?
— Кое време? — попита жената, намигна и повдигна вежди в същата лоша имитация на Граучо Маркс, която правеше Трейси. Джон замръзна за миг, без да очаква отговор. Но когато изпадна в идиотско мълчание, тя сви рамене и отмина.
В другия край на пазара Трейси, Лора и Фил се лутаха в тълпата около раздела за морски храни.
— Това място е мечта за всеки готвач! — възкликна Лора.
— Да, но е кошмарът на изморения музикант. Това е капан за туристи. Ако познаваш някой простак с прилична работа, ще го срещнеш тук в неделя сутрин.
— Не му обръщай внимание — каза на приятелката си Трейси. — Само погледни тази храна. Може би ще започнеш работа в Сиатъл, вместо да се връщаш. — Изкиска се. — Чакай да видиш рибата.
— О, господи. Не и риба — простена Фил. — Следващата спирка ще бъде фонтанът.
— Какъв фонтан? — поинтересува се Лора.
— Онзи в Сиатъл Сентър. Водата е хореографски оформена според музиката — обясни Трейси. За наказание на Фил добави: — Ще отидем там след Подземното пътуване, но преди „Икспириънс Мюзик Проджект“.
— О, добре, добре, мамо — подхвърли Лора. — Но какво й е толкова страхотно на рибата? Добре подбрана ли е?
— Всичко е в доставката — отвърна Трейси, хвана я под ръка и я поведе към центъра на рибарските павилиони.
Лора вдигна очи към табела, която гласеше: „ПАЗЕТЕ СЕ ОТ СКАЧАЩА РИБА“.
— Шегуват се, нали? — попита тя. В същия миг пищяща продавачка отблъсна една камбала от касата в средата на сергията. Едва не шляпна Лора по главата. — О, боже мой! — извика тя.
— Добре, вече видя рибата. Сега може ли да се приберем вкъщи? — обади се Фил. — Да се връщаме в леглото. — Прозя се.
Трейси видя, че Лора се притесни. Прииска й се да ритне гаджето си.
— Хей, слушайте — предложи Лора. — Не искам да ви преча. Аз мога да се помотая, а вие двамата да останете сами в апартамента този следобед.
— Не бъди глупава. Обичам да правя това. Ако се нуждая от уединение, мога да отида във Фил.
— Не, не можеш. — Той пак се прозя. — Боби доведе някаква група. Разположили са се в моята стая.
— Не става въпрос за това — възрази Трейси. — Въпросът е, че ти показваме Пайк Маркит и се радваме, че си тук. — Тя подчерта множественото число и хвърли предупредителен поглед на Фил.
— О, да — подхвърли Лора. — Голяма радост за Фил. Ще разгледам магазина за свещи още веднъж. Някакъв смотаняк се опита да ме свали там. Може да ми провърви втори път.
— Добре. Ще се видим след малко — отвърна Трейси, докато Фил я задърпа в противоположната посока.
— Това наистина беше грубо — ядосано му каза тя.
— Кое? — попита Фил. — Прозявката ли?
— Да изтърсиш, че искаш да се прибираш. — Как би могла да му обясни, че не е любезно да се прави на романтичен пред Лора? Господи, приятелката й сигурно щеше да тъгува за Питър.
— Хей, снощи работих до късно — напомни й Фил, сякаш не го знаеше.
— Да, но тя е моя приятелка. И апартаментът е мой.
Фил я прегърна и понижи глас.
— И леглото е твое, но хайде двамата да се гушнем в него. — По гръбнака й премина тръпка. Тогава, сякаш усетил слабостта й, той се наведе и целуна ухото й.
— Фил, този следобед трябва да работя. Наистина трябва да измисля няколко оригинални идеи.
Той постави ръце от двете страни на лицето й. Трейси обожаваше този жест.
— Аз имам някои оригинални идеи.
— Не и такива, за които мога да пиша в „Сиатъл Таймс“ — отвърна тя и се разсмя. Не можа да се сдържи.
Като я прегърна през раменете, Фил я поведе към вратата до купищата омари. Трейси вдигна поглед и забеляза през омарите фирмено яке на „Майкро/Кон“. Надникна през витрината. Джон. Бе забравила, че му е казала да се „пусне“ на лов. Изглеждаше самотен и мрачен. Тя излезе от магазина. Джон я забеляза, разведри се и се приближи до тях двамата с Фил.
— Здравейте, приятели!
— Здрасти! — възкликна Трейси.
— Здравейте! — повтори Джон.
Фил не си направи труда да го поздрави.
— Не ти ли казах да забравиш боклуците на „Майкро/Кон“?
— И якето ли? — учуди се той. — Но аз си обичам Майкро якето!
— Джон, скъпи, трябва да ги накараш да вярват, че нищо в теб не е „Майкро“ или Микро — заяви Трейси с наставнически глас. — Освен това, ти какво си? Човек или билборд?
— Каква е разликата? — попита на свой ред Джон. — Новите дрехи са твърде объркващи. Все още не съм сигурен кое с кое отива. И вчера видях Саманта в службата, но въпреки новите дрехи, тя ме отвя.
— Не се тревожи — заяви Трейси с глас, с който вероятно искаше да му вдъхне увереност. — След две седмици ще се моли да я видят с теб. Ще трябва да… — Настъпи пауза, сякаш дори тя — неговата почитателка и духовна наставница, — не можеше да си представи сценария. Но беше истинска приятелка. — Ще ти трябва ограничителна заповед, за да я държиш настрана — предсказа тя.
— Да. Просто ме наречи Томи Лий Делано — пошегува се Джон.
Фил се изхили.
— Като че ли можеш да свалиш мацка като Памела Андерсън. Виж, ще запаля една цигара. — Без да изчака за отговор, Фил пое надолу по редицата. Трейси си позволи малка сподавена въздишка, докато наблюдаваше отдалечаващия се гръб на гаджето си. Подобно на някаква друга жена, както забеляза.
— Голяма беля е, но има хубаво дупе, нали? — обърна се тя към Джон.
— Не съм специалист, но онази червенокосата изглежда мисли така.
Трейси проследи Фил, сви рамене, сякаш не я беше грижа, спря пред сергията със зеленчуци и пресилено внимателно започна да избира домати.
Джон наблюдаваше Фил, който с лекота заговори червенокосата, която го бе загледала. Запита се дали задника на Фил изглежда много по-добре от неговия или имаше нещо друго, което привличаше вниманието на жените.
— Как го правят хората? На мен ми е трудно, но за някои е толкова лесно — промълви Джон, като продължаваше да следи Фил.
— И аз се питам същото. Но Лора готви от дете. — Джон осъзна, че той говори за Фил, Трейси говори за Лора. Любовта беше сляпа. — Не е само инстинкт; овладяно умение е. Баща й я научи. И тя иска да ме научи. Трябва ти зрял, но твърд домат. — Джон видя как червенокосата извади цигарата от устата си и я подаде на Фил. Той я взе и я пъхна между собствените си устни. Червенокосата заприлича на червен домат. — Освен това трябва да бъде много червен. Защото трябва да е сладък.
Джон излезе от бляновете си.
— Не знаех, че в доматите има толкова тънкости. Какво ще правиш? — попита той, макар че не го интересуваше.
— Сос за спагети, Фил не обича да яде консервирани работи.
О, господи! Не разбираше ли?
— Фил! Забрави за Фил. Трейси, ти си пълен идиот. Заслужаваш някой… хм, някой много по-добър. — Джон повиши глас и викна Фил, който тъкмо оставяше червенокосата, очевидно за да се върне при Трейси. — Знаеш ли какъв излезе коефициентът на интелигентност на бас китариста? — попита той.
— Тц — изсумтя Фил.
— Като на едва проговорило бебе — отвърна Джон и погледна към Трейси за реакция. Тя се изкиска, но се прикри, като постави в кошницата кесия домати. — Как се нарича бас китарист с половин мозък?
— Надарен — процеди Фил. — Вече съм ги чувал тези от момчетата.
— Не си чувал това. Току-що го измислих. Каква е разликата между китариста и прасето? — Трейси го предупреди с повдигане на веждата, но на Джон не му се спираше. Обърна се към Фил. — Прасето няма да стои будно цяла нощ в опити да изчука китариста. — Хвърли поглед към Трейси. — Това не се отнася за тук присъстващите — добави той, сякаш така щеше да оправи нещата.
Фил показа на Джон среден пръст.
— Схванах намека — заяви той и се отдалечи.
— Добре — обади се Трейси и го изпрати с поглед. После се обърна към Джон. — Моля те, не го дразни — помоли го тя и замълча за момент. — Знаеш ли, исках да поговоря с теб за една идея, която Маркъс отхвърли. Но започвам да се замислям дали да не напиша независима статия и да я изпратя в други вестници.
— Това е страхотно — възкликна Джон. — С какво мога да ти помогна? Да я прочета, да я редактирам или…
— Нямах предвид точно това — отвърна Трейси. — По-скоро исках да я завъртя около теб.
— Какво? Още един очерк? Не съм достатъчно интересен… освен ако проектът „Пърсифал“ успее. Тогава ще бъда на първа страница на всички технологични рубрики в страната. Не се тревожи, ще дам изключителното интервю на теб.
Сутринта не вървеше добре. Джон вярваше в срещата очи в очи с действителността, колкото и неприятна да е тя. Затова най-напред три жени го отрязаха, якето му беше разкритикувано, трябваше да наблюдава как един кретен успява там, където той се бе провалил, и сега вбеси най-добрата си приятелка. Сякаш това не беше достатъчно, ами се зададе и ново неудобство.
Джон прикова ужасен поглед в зеленчуците. Срещу тях, понесла пълна кошница, се носеше брюнетката от магазина за свещи, онази, която го бе изгледала злобно. Сега се усмихваше с такава дружелюбна усмивка, че за момент стана много хубава. Тогава Джон осъзна, че не гледаше него. Усмихваше се на Трейси. Господи! Беше лесбийка. Това обясняваше…
— Хей, поздравления. Да не си заменила Фил за нов модел? — възкликна тя.
Джон погледна към Трейси. Приятелката му обърна внимание на брюнетката, но определено не изглеждаше изненадана. Сигурно се познават, реши той. Брюнетката го огледа от главата до петите.
— Изглежда ми познат — отсече тя. — Струва ми се, че веднъж се опита да играеш на „Двайсет въпроса“ с мен. — Усмихна му се. — Е, предполагам, че Трейси ти е отговорила правилно. Поздравления. Тя е страхотно момиче. Наложи ли се да убиеш Фил, за да я забършеш? Или просто му даде няколко долара?
— За какво говориш? — учуди се Трейси, но Джон имаше кошмарното чувство, че знае. — Да не мислиш, че той е…
— Нищо не мисля — внимателно отвърна брюнетката. — Изобщо не мисля. Просто изглеждате добре заедно. Но ти да не си ням?
Джон беше по-зле от ням. Беше безмълвен, вцепенен в неудобството, което бе изпитал единствено онзи път, когато сънува, че е гол на сцената и си е забравил репликите. Защото, с растящ ужас, той осъзна, че се бе опитал да свали най-добрата приятелка на Трейси.
— Лора, Джон. Джон, Лора — обяви Трейси над количките със зарзавати.
— Знаменитият Джон — изгука Лора и едва сдържа смеха си.
Трейси можеше да се закълне, че Джон се изчерви. Господи, невъзможен беше! Не можеше дори да се запознае с някоя нейна приятелка, без да реагира така, сякаш се е случило кой знае какво. Трейси се опита да си припомни дали в колежа е бил толкова задръстен.
— Знаменитата Лора. Ти си готвачката от Сакраменто, нали? — промълви Джон, все още с червено лице.
— Тя изпълнява поръчки за посрещане на гости — поправи го Трейси. Не искаше тези двамата да се скарат.
— Изглежда, че пак съм прекъснала нещо — обади се Лора в настъпилото мълчание.
— Тъкмо говорехме за писането на Трейси. Колко хубаво можеше да бъде.
— Ха! Можеше е точната дума — отбеляза Трейси и въздъхна.
— Не си виновна, че материалите ти ги кълцат, докато не умрат от загуба на кръв — защити я Джон.
— Ами, мога да напусна.
Трейси забута количката си към следващата редица. Лора се ухили на Фил, който се присъедини към тях, с още една изпросена цигара в устата.
— Ще станеш страхотна журналистка. По-добра от Анна Куиндлън — заяви Джон.
— Коя е Анна Куиндлън? — попита Фил.
— Просто една журналистка, спечелила „Пулицър“ — отвърна Лора. — Сега е преминала на романи.
Фил сви рамене.
— Не чета комерсиални неща — подхвърли той.
— Трейси, наистина трябва да напишеш нещо независимо, нещо, с което можеш да се гордееш — продължи Джон, сякаш прекъсването на Лора и Фил не бе съществувало. — Баща ти ще ти пише почитателски писма, а всички хлапета от факултета по журналистика ще ти изпращат автобиографиите си.
Трейси се вторачи в него. Каквото и да ставаше, Джон винаги я насърчаваше.
— Престани! — възкликна Фил.
Трейси онемя от гнева му, но не искаше да го дразни. Знаеше, че е потиснат от факта, че наскоро го бяха отхвърлили в някакво литературно списание. Разбира се, неговите работи бяха толкова различни от нейните. Неясни и отвлечени. Но най-добре да не говорят много за писането й. Само го настройваше против себе си. Фил не го взимаше сериозно, както и тя самата, защото пишеше само комерсиални глупости, в края на краищата.
— Лора, бял или бермудски лук използваш в доматения си сос? — попита Трейси, за да смени темата.
— Предпочитам кромид.
Фил пак се измъкна. Трейси не се сдържа и въздъхна дълбоко. Насочи се към лука. Джон и Лора я последваха мълчаливо. Трейси хвърли лука в кошницата и заедно с Лора пое към следващия щанд.
— Вижте, трябва да взема някои неща. Ще се видим по-късно — обади се Джон.
Трейси бе изненадана, защото приятелят й обикновено се залепваше плътно за нея. Понякога се налагаше да му прошепне, че трябва да си отиде, за да може тя да прекара малко време сама с Фил.
— Е, довиждане. Беше ми приятно да се запознаем, Лора.
— Подобно — подхвърли през рамо Лора. — Информирай ме от време на време за времето.
— Ако видиш Фил, кажи му, че съм готова да тръгваме — извика Трейси зад гърба му. Двете с Лора го проследиха как се отдалечава.
— Е, значи това е Джон — каза приятелката й. — Мисля, че е някак готин, по стеснителен начин.
— Джон? Готин? Сигурно — съгласи се Трейси. — Но дали е достатъчно готин, за да си уреди среща?
— Ами, държи се като смотаняк. Колко работа си свършила вече върху него?
— Току-що поставих началото — призна Трейси.
— Защо не е по-самоуверен? — учуди се Лора. — Умен е и има хубави рамене.
— Прекалено умен е — прецени Трейси. — Нали знаеш, започваш да си мислиш, че е твърде умен, за да е подходящ за теб. Не е имал баща — добави тя. — Смятам, че това много разваля мъжете, да ги отгледа майка им.
Лора я изгледа и вдигна вежди.
— Колкото се развалят отгледаните от бащите момичета? — попита тя Трейси.
Трейси поклати глава така, както правеха в гимназията.
— Добре. Оттеглям аргумента си — съгласи се. — Не трябваше да обобщавам, но схващаш основното.
— О, да, схващам основното. Но дали ти го схващаш?
Трейси сви рамене.
— Какво? — попита тя.
Лора се разсмя и я улови за ръката.
— Ти си загадка за себе си — довери тя на най-добрата си приятелка.