Оливия Голдсмит
Лошо момче (24)

24

Джон седеше в един от своите удобни фотьойли, с каската в скута и с унесено изражение на лицето. Не можеше да свали полуусмивката от лицето си, въпреки факта, че този следобед имаше голямо съвещание за проекта „Пърсифал“ — безпрецедентно за събота, — и той не бе подготвен да го проведе. Вместо да се съсредоточи върху следващите стъпки, които заедно с екипа си трябваше да предприеме за „Пърсифал“, Джон отново и отново си припомняше моменти от предишната нощ.

Бет беше ентусиазирана партньорка, макар твърде атлетична и с бързо темпо. Джон я бе задържал с ръце и я беше забавил така, както човек би направил с нервно куче. Всеки път, когато тя искаше да скочи в някоя нова поза, той й напомняше с ръце и език — а понякога като я притискаше с гърди, — да кара по-бавно. Искаше Бет да се наслади на всяко движение, на всяка ласка, на всяко потрепване на езика.

И щом се отпусна, сякаш започна да й става приятно. Виждаше се, че Бет има богат опит, но според Джон вероятно бе свикнала повече да доставя удоволствие на мъжете, отколкото да изпитва такова. Първия път, когато се любиха, той стигна до върха твърде бързо. Но това му бе дало предимство, когато се любиха втория път, и с помощта на ръцете си заедно с продължителните, бавни движения, Джон бе успял да я доведе до екстаз.

Поне той така мислеше. Въздъхна. Бет му бе дала нова нагласа. За негова изненада, наистина не го беше грижа, че не я познава много добре и не мислеше, че ще я хареса особено, когато я опознае. Това, което бяха направили, беше просто здравословно и забавно, но единственото нещо, което не му харесваше в секса с напълно непознат, бе, че човек никога не можеше да бъде сигурен дали партньорът е стигнал до върха или не е. С последната си приятелка бяха постигнали споразумение тя да не се преструва. Джон огледа масата в кабинета си, като си представи лицата на хората от неговия отдел, които през следващия половин час щяха да седят там и да го гледат. Нито един от тях, предположи той, нямаше да се чувства толкова добре, толкова отпуснат, колкото него в момента. Или толкова немотивиран. Или толкова неподготвен. Надяваше се, че екипът му не кръшкаше толкова, колкото него.

Часът на събранието наближаваше, а Джон не можеше да задържи мислите си върху предстоящите въпроси. При него постоянно се връщаха видения от предишната нощ: как ръката му се плъзга по гърба на Бет към вдлъбнатината точно над извивката на ханша й; как миглите й потрепваха, когато той придвижваше бавно ръка от шията към гърдите й. Джон прокара език по горната си устна и се сети за зърната й и за усещането им до устните му. Усети раздвижване в панталона си и осъзна, че трябва да се съсредоточи върху „Пърсифал“, тъй като през по-голяма част от събранието щеше да стои прав.

Бет беше достатъчно хубава, но някак глупава. Ако Джон не играеше по правилата на Трейси, не знаеше за какво щяха да разговарят. Въпреки това изпита привличане към телефона. Искаше да й се обади. Не, не искаше да говори с нея; просто искаше да се срещнат някъде за едно бързо повторение.

Все повече и повече започваше да разбира, че в любовта и войната всичко бе честно. Не че баща му или Фил не харесваха жените, които сваляха. Просто не ги харесваха достатъчно. Сексът с непознат — а Джон знаеше, че Бет бе истинска непозната — можеше да е много забавен, но след това не оставаше много за казване.

Телефонът му отново иззвъня, но както го беше предупредила Трейси, той не вдигна. Наистина го затрудняваше в професионалния му живот, но като си спомни предишната нощ, Джон реши, че си струва. Ухили се. При мисълта, че може да го направи отново, изпита лек трепет. Замисли се за жените, които щяха да дойдат на събранието днес: Елизабет, Синди и Сюзън. Определено не би се забъркал с някой, който работеше за него, но Саманта — тя беше друга работа. Джон се запита дали новият му външен вид би подействал при нея. Телефонът му отново иззвъня, но той пак не му обърна внимание. Асистентката му се обаждаше на всички, за да им напомни за събранието. Телефонът отново звънна. Ядосан, Джон стана да провери кой се обажда и осъзна, че е Трейси.

Посегна да вдигне слушалката, после спря. Чувстваше се неудобно. Познаваше Трейси. Тя не беше репортерка току-така. Щеше да го разпита за всяка подробност, а някак не му се искаше да й каже колко много беше харесал приятелката й Бет. Би било, обаче, също толкова лошо да се престори, че му е било неприятно с нея. Отпусна се обратно във фотьойла и докато столът изпускаше излишния въздух, Джон също въздъхна. В известен смисъл, дължеше миналата нощ на Трейси, както и много бъдещи нощи. Някак, обаче, не искаше да я обсъжда с нея.

Беше напуснал апартамента на Бет, точно както бе инструктиран да направи, но не трябваше ли в края на краищата да й се обади? Трейси прекаляваше с това. Въпреки това, всичките й предписания бяха подействали. И ако Джон беше честен със себе си, знаеше, че в действителност не иска връзка с Бет. Тогава какво щеше да прави? Да й каже, че би искал да се видят отново само заради секса? Да излъже Трейси и да се престори, че секс не е имало? Да предаде Бет и да признае, че е имало?

Лорън, асистентката му, подаде глава в кабинета му.

— Джордж казва, че графиката на времето не е готова — съобщи тя.

Джон на мига скочи от стола.

— По дяволите! Как бихме могли да планираме всяка стъпка без графиката на времето? — възкликна той. — Разчитаме на нея.

Лорън сви рамене.

— Казва, че се опитал да ти се обади, но не успял да се свърже.

— Ами, не е оставил съобщение — отвърна Джон. Премълча факта, че беше нагласил телефонния секретар да казва, че не може да поеме повече съобщения. Лорън отново сви рамене и изчезна. По дяволите, помисли си Джон. Докато той се уреждаше, „Пърсифал“ се проваляше.

 

 

Трябваше да прегледа имейла си, да вземе копие от доклада с основните данни и да провери новите съобщения на телефонния секретар. Въпреки че Трейси му беше казала да се отърве от него, Джон не можеше да го направи в службата. Тъй като беше свикнал да получава по половин дузина телефонни обаждания у дома от хора от „Майкро/Кон“, изхвърлянето на домашната му система беше травмиращо. А използването на номера с препълнената кутия за съобщения беше опасно. Виж какво беше станало с Джордж и графиката за времето. Отиде до телефона и започна да слуша, с химикалка в ръка. „Имате двайсет и седем нови съобщения“. Джон изохка.

Щеше да му отнеме цялото време до събранието само, за да изчисти съобщенията. Първото беше от Трейси.

— Обадих ти се у вас, но ти не вдигна. Потиснат ли си? Как мина? Обади ми се.

Второто пак беше от Трейси.

— Опитах се около четири пъти да те открия у вас. Умирам да разбера как е минало. Виж, тя не заслужава да се разстройваш заради нея. Ще има и други.

Джон трябваше да се усмихне тук, макар да се чувстваше малко виновен, че не й се обади. Третото обаждане беше от майка му.

— Здравей, Джонатан. Знам, че сигурно имаш много работа, но исках да поговоря с теб. Не е много важно, но ако имаш свободна минута, обади ми се.

Ох. Не се беше виждал или разговарял с майка си от Деня на майката. Разбира се, според нея Джон бе зает с работа, както обикновено. Каза си, че ще й се обади довечера.

Четвъртото съобщение също беше от Трейси, но вече от тази сутрин.

— Къде си? — питаше тя. — Хайде, обади ми се. В службата съм. Все още не съм се чувала с Бет. Надявам се, че не си я убил.

Следващото обаждане беше много задъхано и за момент Джон си помисли, че пак е от Трейси, която се шегуваше. После осъзна, че е Бет.

— Здрасти — прошепна тя. — Снощи беше… ами, знаеш какво беше. Къде изчезна? Благодаря ти, че си остави номера. Обади ми се.

Джон прегърби виновно рамене. Трейси беше съвсем ясна, че той не бива да разкрива къде работи или да дава телефона си, но когато се беше измъкнал от спалнята на Бет, се бе почувствал толкова виновен, че остави номера си в „Майкро/Кон“ и смени началното съобщение, така че този, който се обажда, да не разбира задължително коя е фирмата. Въздъхна. Всичко бе много по сложно, отколкото си беше представял.

Джон потисна усмивката си и изслуша останалите съобщения. Имаше още четири от Трейси, всяко от които го караше да се чувства още по-виновен, и още две от Бет. Той не беше единственият, който се обаждаше отново и отново. Очевидно и жените го правеха; просто досега никога не го бяха правили с него.

Останалите съобщенията бяха от Джордж и някои от членовете на собствения му екип. Всичките новини бяха лоши. Джон почти беше приключил с повечето, когато прозвуча гласа на някаква нова жена.

— Здравей, Рут се обажда. Запознахме се в Ар И Ай. Помниш ли?

Очите на Джон се разшириха и той се вторачи в машината. Как бих могъл да забравя, помисли си той.

— Надявам се, че си добре — продължаваше тя. — Знаеш ли, веднъж и аз се уплаших при едно изкачване. Както и да е, ако искаш да се срещнем и да изпием чаша кафе или нещо друго, ще се радвам да те видя. Нямаш нищо против, надявам се, ако не оставя телефона си. Просто ще ти се обадя по-късно.

Мили боже! Джон беше твърде шокиран, за да изслуша останалите съобщения. Не можеше да повярва. Трейси не бе само умна; тя беше Богинята на любовта. Трябваше да й се обади, въпреки неудобството си, и щеше да я попита какво да прави с Бет и Рут. Може би не се налагаше да се вижда отново с Бет. Можеше просто да премине към Рут. В края на краищата, тя му се беше обадила. Това можеше да улесни още повече нещата. Разбира се, не искаше да нарани Бет, но на Джон му се струваше, че нямаше много общо с това сиатълско клубно момиче. Не че щеше да има много общо между него и алпинистката от Ар И Ай. Но кой знае?

Джон набра номера на Трейси, но линията беше заета, а той не искаше да оставя съобщение. Какво щеше да каже? Мисията осъществена? Лафайет, аз бях там? Най-добре да я види лично, но когато сигналът прозвуча, Джон се уплаши и започна да бъбри.

— Трейси, трябва да отменя неделния ни брънч. Загазил съм в службата, но трябва да ти докладвам за успеха си. Може ли да се видим в понеделник вечер след работа?

Затвори телефона и отиде до компютъра си, като се опитваше да оправи проекта „Пърсифал“. Триеше имейли като луд, когато на вратата зад него се появи Саманта. Видя отражението й в екрана.

— Джон, имаш ли една минута?

Джон си позволи да я погледне, но само за миг.

— Всъщност, не точно сега — каза той. — Малко съм зает. — Наведе глава, като се опита да прикрие една лека усмивка. Нима късметът на човек се променяше напълно със завъртането на заровете или с прекатурването в сламата? Не можеше да бъде, нали?

— Аз… просто исках отново да ти се извиня за онова объркване.

— За какво объркване става дума? — учуди се Джон. Телефонът иззвъня. Да! — Извини ме за момент, Сам. — Вдигна слушалката. Когато чу гласа отново, почувства, че бе твърде хубаво, за да е истина. — О, здравей, Рут. Разбира се, че те помня. — Невероятно! Как можеше да е такъв късметлия? Можеше да разговаря с Рут пред очите на Сам. Имаше бог. — Ами, всъщност, оттогава не съм се катерил — обясни той на Рут, докато наблюдаваше отражението на Сам. — Не. Много бих искал. С теб. Ще бъде страхотно. До скоро виждане, Рут. — Затвори телефона. — Съжалявам — каза, като се обърна към Сам, но тогава се сети, че не биваше да се извинява за нищо.

— Всичко е наред — отвърна тя и пристъпи съблазнително в кабинета му. — Както и да е, нали знаеш, че трябваше да се срещнем в събота вечер?

— Кога беше това? — попита той, като живо си спомни вечерта, която бе стоял под дъжда.

— О, не е важно. — Стори му се, че тя се изчерви. Възможно ли беше? Нима той бе накарал красивата Саманта, всепризнатата красавица на отдел „Маркетинг“ да се изчерви? — Е, искам да кажа — продължи тя, — че може би бихме могли да се срещнем довечера.

Джон я погледна радостно, после леко се намръщи.

— Хей, наистина бих искал. Може би някой друг път. Току-що си уредих среща да се катеря. — Замълча. Това му харесваше. — Не си алпинистка, нали?

— Не. Не, всъщност. — Сега Сам замълча. — Но бих искала да опитам.

— Е, може би някой път — неясно подхвърли Джон.

— Страхотно, Джон. Ще обядваш ли в стола?

— Така мисля — отвърна той. После не каза нищо. Абсолютно нищо. Наблюдаваше, докато тя се опитваше да си тръгне. Тъкмо когато Сам понечи да излезе, той заговори отново. — О, и Саманта… приятелите ми ме наричат Джони.

— Страхотно, Джони — обади се тя. — Ъ, все още ли имаш номера ми?

Той кимна, но едва-едва. После проследи как Саманта излезе от кабинета и пое надолу по коридора. Джон стана, спокойно затвори вратата и се впусна в смахнат победен танц около бюрото си.

 

 

Едва в късния следобед — след съвещанието за „Пърсифал“ и продължителните, наложителни телефонни разговори — Джон успя да излапа набързо един сандвич, да остави съобщение на майка си и да отиде в тоалетната. Беше в кабинката и тъкмо привършваше, когато чу Рон и Доналд.

— Не знам — каза Рон. — Искам да кажа, стори ми се, че всичко му беше в мрак.

— В мрак ли? Беше непрогледна нощ в тъмната дупка на Калкута — отвърна Доналд.

Рон и Доналд бяха може би двама от най-умните му служители, но първият се отличаваше с нещастна червена коса — от онази, която изглеждаше розова и оредяваше рано, — докато вторият можеше да бъде метър и метър и шейсет, ако застанеше изправен. И двамата бяха гениални, но нито един от тях не притежаваше онова, което госпожица Маниери би нарекла „успех в обществото“. Постоянно се мъкнеха заедно и всички във фирмата ги наричаха „Рондон“. Сега стомахът на Джон се сви в неприятното усещане, че говорят за него.

— Хей, Джордж — обади се Доналд. Някой друг се беше присъединил към тях. — Какво му беше на Джон на днешното съвещание?

— Не знам, но мисля, че не му бяха включени всичките реотани. Не знаеше нищо за основния проект — заяви Джордж. — И вината за графиката на времето не беше моя.

Джон преглътна. Вярно беше. Пропуснал бе всичките му обаждания.

Някой пусна водата и Джой почти помисли, че са излезли, когато осъзна, че разговорът продължава.

— Нещо в Джон определено се е променило — каза Рон или Дон.

— Искаш да кажеш, че не подкрепя толкова разтоварването на информацията, както по-рано? — попита Джордж.

— Не, не в работата — отвърна Дон или Рон. — И аз забелязах. Изглежда различен.

— Да. И… и мисля, че куклите го забелязват — съгласи се Рон или Дон. — Дженифър му се усмихна, когато му даде пратката от „Федекс“ тази сутрин.

— Куклата Дженифър се е усмихнала на простосмъртен? — възкликна Джордж. — Невъобразимо!

Дженифър неотречимо бе сладка, но вероятно едва на осемнайсет. Работеше в пощенския отдел и когато обикаляше сградата, всяка служебна дейност секваше.

— Знаеш ли, мисля, че си прав. Когато излезе от съвещанието, за да донесе данните за маркетинга, жените го проследиха с очи — отбеляза Дон или Рон.

— Имаш предвид както в онези холограми на Исус? — попита Рон с дрезгав глас.

— Нещо такова, но със сексуално желание — уточни Дон. Настъпи пауза и за момент Джон отново реши, че може би са излезли. Тогава Дон продължи. Очевидно бе разсъждавал, защото когато заговори, прозвуча бавно, с голямо усилие. — Мисля, че Джон е… готин.

— Педал! Педал! — извикаха другите двама.

В кабинката Джон поклати глава. Бяха по-лоши от Потси и Ралф. Не можеше да повярва, че печелеха шестцифрени суми годишно.

— Я млъквайте — кресна им Дон. — Не виждате ли важните заключения тук?

— Какви заключения? — поинтересува се Джордж.

— Джон е направил нещо, за да се промени. Нещо, което действа при куклите.

— Сериозно? — подхвърли Джордж. — Е, и?

— Ами, щом Джон може да го направи, и ние можем — победоносно заяви Дон. В този момент някой влезе в кабината до Джон, потече водата в един от умивалниците и Джон реши, че е време да се измъкне.