Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bad Boy, 2001 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Маргарита Спасова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 25 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- kati (2011)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2014)
Издание:
Оливия Голдсмит. Лошо момче
Издателство „Весела Люцканова“, София, 2003
Американска. Първо издание
Редактор: Юлияна Манова
ISBN: 954-311-010-7
История
- — Добавяне
19
Следващата седмица в сряда, Джон се срещна с Трейси за много дискутираното подстригване. Отвориха летящата врата на салона, музиката отвътре ги удари и Джон инстинктивно отстъпи назад.
— Хайде — подкани го Трейси. — Авангардните прически не са за малодушните. — Хвана го за ръка и го преведе през портала. — Не се тревожи — подхвърли весело тя. — Стефан ще се погрижи за теб.
За пръв път в живота си Джон наистина се усъмни в думите й. Не мислеше така, освен ако нямаше предвид мафиотското значение на „погрижването“. Е, какво пък. И без това вече се чувстваше полумъртъв.
Нима всичко това беше необходимо, за да си намери момиче? Отнемаше толкова много време, мисъл и енергия. Взаимоотношенията не трябваше ли да изискват постоянство, вместо гардероба и прическата му? Докато го теглеха през приемната — помещение, пълно с ярки светлини, невероятно шумен техно рок и нещо, което приличаше на декора от много лоша телевизионна игра, — усети, че трепна. Имаше един момент, в който мъжът трябваше да тропне с крак, и според него беше настъпил… докато не мина жената с безкрайните крака и сребристо-златната коса до кръста. Тя кимна на Трейси и се усмихна — наистина се усмихна, — на Джон. Беше най-красивата жена, която някога бе виждал.
— Здрасти, Елън — небрежно подхвърли Трейси, като че ли богинята на любовта не бе минала току-що покрай тях.
— Коя е тази? — прошепна той.
— Какво? — попита Трейси по-високо от пълно гърло, като продължи да го тегли нанякъде.
— Коя е тази? — извика този път Джон. Беше се влюбил дълбоко. Тя бе мечта. Тя бе рай. Ако не беше адската музика, би могъл да си представи райското блаженство с нея. — Коя? — изкрещя той.
— Елън? Това е Елън — заяви Трейси, сякаш това изясняваше всичко.
Бяха прекосили приемната, минали през претъпкано помещение със столове и огледала и сега приятелката му го поведе по много по-празен коридор, макар музиката да продължаваше с пълна сила. Цялото ходене го отдалечаваше от неговата богиня. Две други жени минаха покрай тях. Нито една от двете не се доближаваше до висотата на Елън, но и двете бяха наистина много красиви. Охо! Кимнаха или на Трейси, или на него и при сляпата възможност да е бил включен, Джон също им кимна. Нито една не се изкиска и не го посочи. Изглежда се очакваше да им кимне, както и от тях се очакваше да му кимнат. Може би, каза си той, Трейси наистина знаеше нещо за цялата работа, в края на краищата.
— Коя е Елън? — повтори Джон, щом другите две нимфи изчезнаха.
— Тя е съпругата на Стефан — извика небрежно Трейси, сякаш това не означаваше, че целият му свят току-що се бе сринал. Минаха през десетина врати, докато Трейси не отвори още една — към онова, което трябваше да е Светая светих в този храм на красотата.
— Стефан не е ли гей? — изкрещя Джон, все още в тон с техно рока. Но когато вратата се затвори зад тях, шумът секна рязко. Той се озова в малка, квадратна, съвършено тиха бяла стая, обзаведена единствено с фризьорски стол в стила на „Междузвездни войни“ в центъра. До стола стоеше висок мъж и гледаше Джон.
Човекът беше висок, около метър и деветдесет, рус, с много къса коса и белег през едната руса вежда. Жилав на вид. Джон наруши мълчанието.
— Здравейте — каза той с почти пресекващ глас. — Вие трябва да сте Стефан.
— Не осъзнаваш жертвата, която правя за теб — заяви Трейси, като настани приятеля си на стола. — Само ме погледни. Аз съм тази, която наистина се нуждае от подстригване. Просто запомни, че ми дължиш голяма услуга за това. — Отстъпи назад и се облегна на плота. Тогава към Джон се приближи Стефан, който приличаше на Едуард Ножицоръкия, кръстосан с Танца на реката. Постоянно кълцаше, потропваше с крака и подскачаше. Джон се запита дали беше безопасно Стефан да се движи по този начин с ножиците толкова близо до очите му, но предположи, че коафьорът знаеше какво прави. В края на краищата, Трейси седеше спокойно там по време на всичките кълцания и подскоци, и изглежда не забелязваше, че няма огледало, няма шум и няма хора. Само Стефан и тежкото му дишане, и смахнатите му подскоци насам-натам. Това беше най-странното подстригване, което Джон някога бе преживявал.
Седя близо час с човек, когото току-що бе обидил. Междувременно Трейси, която очевидно не осъзнаваше грозящата го ужасна опасност, седеше на малък стол до краката му и бъбреше. Джон искаше само да се измъкне от мястото, да излети от стаята, покрай фаталната Елън, съпругата на този балкански психопат и може би да напусне Сиатъл завинаги. Но се страхуваше да помръдне заради изключително острата ножица, която продължаваше да свисти около главата му.
— … и колелото — чу да казва Трейси. За какво ли говореше?
Боеше се да обърне глава към приятелката си, затова просто изви очи към нея. Болезнено беше да задържа очите си толкова дълго в ъгъла на орбитите им.
— Какво за колелото ми? — попита той. Искаше му се да вдигне ръка към главата си, но беше сигурен, че Стефан ще му отреже някой пръст. Парчета от косата му летяха из стаята от доста време насам.
— Казах, че все още трябва да направим нещо с раницата и колелото ти — спокойно повтори Трейси.
— Какво за раницата ми? — учуди се Джон. — И на колелото ми нищо му няма. Какво имаш предвид с това, че трябва „да направим нещо“ с колелото ми?
— Просто колелото е толкова непривлекателно — обясни приятелката му. — Искам да кажа, как ще заведеш някое момиче у вас? Ще я качиш на рамката ли?
— Мислех, че не бива да ги водя у нас — изтъкна Джон, като й напомни наставленията й.
— Добре, добре. А как ще ги заведеш до тяхното жилище?
Значи сега щяха да подхванат тази тема, и то пред Стефан?
— С колата на момичето? — предложи обнадеждено Джон.
— И как ще се прибереш оттам? — Трейси поклати глава. — Знаеш ли, ако нямаше „Шуин“, щеше да притежаваш „Пейсър“. — Той не знаеше със сигурност какво беше „Пейсър“, но можеше да отгатне, че не е нещо хубаво, защото Стефан се разсмя. — Трудно е да сваляш мацки без кола.
— Можем да се качим в нейната — обади се Джон. Трябваше да признае, че започваше да вижда трудностите, но продължи нататък. — Или да извикам такси? — немощно подхвърли той със съзнанието, че не е добро попадение. Чу тихо презрително сумтене зад себе си и му се прииска само за минута да можеше да държи тази ножица в собствените си ръце. — Виж, знаеш какво мисля. Колелото е безопасно, удобно и с крайно малко поражения върху екологията. Ако карам колело, не се налага да използвам никакво вредно гориво, за да стигна за където съм тръгнал.
— Но не стигаш доникъде. Не и с жените — заяви Стефан, като проговори за пръв път.
Джон се опита да не стиска зъби. Когато гледаше „Бунт без причина“ и „На изток от рая“, винаги виждаше как челюстта на Джеймс Дийн се стяга, когато се ядоса. Сега не искаше Демонът бръснар от Флийт Стрийт да му види сметката. Стефан не би се поколебал да пререже сънната му артерия. Джон реши да не му обръща внимание.
— Да не ми казваш, че трябва да си купя кола, за да си хвана гадже? — попита той, вбесен. Трейси знаеше колко беше против автомобилите. Те съсипваха Северозападния Пасифик и унищожаваха околната среда. Как можеше изобщо да му предлага идеята?
— Тогава защо не помислиш още веднъж за мотоциклет? — весело предложи приятелката му.
— Мотоциклет? Вече ти казах, че ще представлявам опасност за себе си и околните.
— Но моторите са толкова готини — възкликна Трейси, като едва не падна от стола от ентусиазъм. — И момичетата много харесват момчета, които карат мотори.
— А какво мислят за мъже, на които половината им лице е отнесено от паважа? — попита троснато Джон.
— По-спокойно, по-спокойно! — предупреди го Стефан.
— Ще поговорим за това по-късно — каза му Трейси.
— Не, няма — отговори й кисело Джон, а после го завъртяха, за да се озове лице в лице със Стефан. По острия бръснач на фризьора проблясваха светлини. За момент му хрумна, че Стефан щеше да замахне като Суини Тод, но този луд просто вдигаше огледало.
Джон погледна в него. О, боже! Беше се превърнал в Соник Таралежа. Косата му стърчеше като бодли. Демонът бръснар трябваше просто да ме убие, помисли си той, и обви ръце около черепа си в самозащита. Стефан, Едуард Ножицоръкия албинос, взе последните връхчета от новата, напълно обновена глава на Джон.
— Невероятно — възкликна Трейси.
— Метаморфоза — отвърна Стефан със самодоволство.
Джон беше преобразеният — но в кого?
Продължи да се съзерцава. Като погледна зад себе си в отражението на огледалото, Джон видя как Трейси прегръща Стефан. После тя затанцува диво, изпълнена с одобрение, около фризьорския стол. Е, тя му беше приятелка. Сигурно харесваше Соник Таралежа.
— Фантастично — изчурулика тя и го издърпа от стола. Може би не беше чак толкова лошо, колкото му се струваше. Тогава Трейси измъкна портфейла на Джон от задния му джоб, заобиколи го и подаде на Стефан кредитната му карта.
— Ще бъдат най-хубавите двеста долара, които си харчил някога! — увери го тя.
— Двеста долара! — задъха се Джон. Тогава погледна Стефан и бръснача, и преглътна. Реши, че беше по-добре, отколкото да те ограбят, макар и също толкова скъпо.