Оливия Голдсмит
Лошо момче (21)

21

Трейси се изкачи по мръсното стълбище към апартамента на Фил на втория етаж. Вратата беше отворена. Винаги оставяше вратата отворена, което изнервяше Трейси. Тя знаеше, че е консервативно, затворено, заключено момиче, но това беше опасно. Кварталът на Фил — близо до Оксидентъл Парк, — не беше най-хубавият в Сиатъл. Дори не обичаше да паркира тук. Веднъж одраха лошо левия й калник, а друг път й счупиха антената. В действителност предпочиташе Фил да идва при нея, но отказваше гаджето й да го прави постоянно. И без това вече почти живееше у Трейси. Оттук и облога. И ето я тук, паркирала на опасно място, изкачва се по мръсни стълби, приготвя се за още по-мръсни чаршафи, само за да бъде с него, да отстои позицията си и да поддържа някакво равновесие. Тя поклати глава. Мъжете бяха толкова трудни. Знаеше, че Фил предпочиташе да е с нея, вместо да живее по този начин, но не би го признал. Най-добре да спечеля баса, реши Трейси.

Влезе вътре и голямата стая — Фил я наричаше така, защото според него дневна бе еснафско понятие — се намираше в обичайния безпорядък. Започна да заобикаля внимателно предметите. От прага на стаята му се чуваше потракване и тя разбра, че Фил сигурно пише.

Това беше страхотно — той пишеше без краен срок, без съзнанието, че ще го публикуват. Трейси никога нямаше тази възможност. Ненавиждаше да го прекъсва винаги, когато пишеше, но да го направи сега и да помоли за услуга можеше да се окаже наистина трудно. Опита се да измисли как да поднесе онова, което искаше от Фил, за да осъществи проекта си. Според нея, след индивидуалния провал на Джон на летището и документирания провал в Ар И Ай, за да излезе статия от това, трябваше да постигне някакъв успех с Джон. Наистина трябваше да го види на среща. Може би трябваше да отиде с него и да го напътства. И нямаше да навреди, ако направеше няколко снимки на успеха. Надраска върху самозалепваща се бележка да не забрави да вземе със себе си фотоапарат. Но Фил обикновено не се интересуваше от излизане — освен ако нямаше филм, който искаше да гледа или участие, където свиреше — още по-малко да се прави на бавачка, за да й помогне. Трейси въздъхна. Напредваше с Джон. Рут, или както се казваше, наистина го беше харесала, докато той не замръзна на планината.

Но Фил пет пари не даваше за това и пет пари не даваше за статията й. Беше й казал, че и без това не бива да пише такива еснафски боклуци. И сигурно беше прав, но някак не изглеждаше честно. Тя плащаше за продуктите, които ядеше Фил с еснафските пари, които печелеше. Не бъди заядлива, каза си Трейси. Уважаваш го, защото е човек на изкуството, свободен дух. И в него имаше нещо… неговата свобода и анархия, които го правеха невероятно съблазнителен. Твърде лесно бе да си намериш куче и да го опитомиш, особено ако кучето вече е гладно и слабо. Когато намериш рис или дива котка, и успееш да ги опитомиш, това е постижение. Джон беше малко пале далматинец или лабрадор, което си търсеше дом. Но Фил беше вълк, а да го накара да яде от ръката й, без да я изпохапе, беше безкрайно вълнуващо занимание.

В следващия момент Трейси се замисли за баса, на който се беше хванала с него. Ако спечелеше, Фил щеше да се премести при нея. Запита се дали наистина искаше това. Спането с него беше прекрасно, но животът с него можеше да създаде повече проблеми. Обичаше копнежа му да бъде свободен, но понякога се чудеше защо той не може да съзрее малко, да си намери работа и да се държи малко по-… ами, малко по-дребнобуржоазно. Трейси не беше на лов за диаманти и не искаше да се превърне в богата съпруга в Инсино, но не всичко дребнобуржоазно беше ужасно. Бракът, семейството, хубавото жилище и добрата храна — това беше всичко, което Марта Стюарт би нарекла „хубави неща“. Не само бяха хубави, но и Фил ги харесваше. Затова прекарваше толкова много време в апартамента на Трейси.

Приближи се до вратата му и настъпи капака на кутия за пица.

— Ти ли си, Трейси? — попита Фил, без да вдига поглед.

— Да — отвърна тя, като се опита да го изимитира. — Закъснях от репетиция.

Фил се извърна от екрана на компютъра и разтърка очи, сякаш пишеше отдавна.

— Хей, ти нямаш репетиции.

— Печелиш наградата — съобщи Трейси и застана зад него, за да постави ръце върху раменете му. Бяха толкова широки. — Хей, имам нужда от помощ.

— Сърби те нещо, което трябва да се почеше? — предложи той и се протегна.

— Не сега. Говоря за проекта си с Джони.

— Джони? Искаш да кажеш Джон? Така нареченият безполов зубър?

Беше чел бележките й за статията! Трейси се изчерви и тръгна към леглото, по-далеч от него. Тя гледаше да уважава неговото лично пространство. Той очевидно надничаше в бележките и записките й. Е, призна си Трейси, тя наистина ги лепеше навсякъде. Но въпреки това се подразни, че Фил си вреше носа. Щеше да го накара да съжалява. Премести полупълна бутилка минерална вода „Евиън“.

— Точно така. Вече не прилича на техно тъпак. Наистина започва да влиза в пътя. Искаш ли да го видиш?

Фил се обърна обратно към екрана.

— Не.

Трябваше да се сети, че този номер няма да мине.

— Уредила съм му среща за петък — подхвърли Трейси.

— Нима Челси Клинтън е толкова отчаяна? — попита Фил. — И как ще се справи господин техно тъпакът с агентите от Тайните служби, които ще наблюдават всеки негов ход? Не че предприема някакви — добави той.

— Предприема ходове. Научих го на някои тънкости — заяви Трейси в защита на Джон. Надяваше се, че макар тя да се уплаши от лекцията за секса, той знаеше основните правила. Замълча. Сега трябваше да се постарае да сервира внимателно новината. — Виж, уредих го с Бет от службата. — Може би, ако просто представеше нещата непринудено и забавно. — За петък. — Пак замълча. — Е, няма ли да бъде купон? Трябва да излезем с тях. Като двойна среща.

— „Като двойна среща“. Сега вече знам, че сънувам. Или е някакъв кошмар? — възкликна Фил с глас, пълен със сарказъм. — Трейси, аз не ходя на срещи. А ако ходех, нямаше да е с този техно тъпак. Или с твоята малка приятелка Бет.

Е, не оставаше нищо друго, освен да го удари на молба.

— Хайде, Фил. Не е необходимо да бъдем с тях. Просто трябва да го наблюдавам. Като треньор. Трябва да мога да му помогна, ако нещо се обърка. За първи път му е. — Направи пауза. — И заради репортажа. Трябва да наблюдавам.

— Това не означава, че и аз трябва да бъде подложен на същото.

Понякога Фил беше толкова егоистичен и предсказуем, че й се искаше да го убие.

— Фил, кълна се в бога, ако не направиш това заради мен…

— Не искам повече да му помагаш — заяви изведнъж Фил. Улови ръката й, остави водата и я притегли към себе си. Настани я на люлка върху краката си. — Отнема твърде много от времето ти — добави той, като я целуна по шията. — Няма те почти по цяла нощ. Освен това, ако спечелиш, тогава…

Докосванията му предизвикаха тръпка на удоволствие по гърба й.

— Тогава ще си делим задълженията по прането — довърши Трейси изречението вместо него. — Ще изглеждаш толкова добре над кутия „Тайд“.

Фил я избута и стана рязко.

— Виж — заяви той. — Виж! Казах ти! Не исках това. А ти ме искаш такъв, какъвто съм. Затова ме избра. Не ме искаш с престилка, да бърша праха в дневната. Опитомяването на единака е изгубена кауза. — Хвърли се на леглото. — Искам просто да зарежеш този твой глупав проект.

Трейси седна на ръба на леглото му и го прегърна.

— Може би баща ми те иска като послушно момче — излъга го тя, — но не и аз. Освен това, Фил, наистина искам да напиша тази статия. — Ако детската психология не действаше, може би тийнейджърската щеше. — Просто се страхуваш, че ще спечеля баса, нали? И че си сбъркал за Джони.

— Каква е тази работа с Джони? — възкликна Фил. — Както и да е, не съм сбъркал. Не можеш да го направиш готин.

— Тогава ела да видиш — предложи Трейси, докато той я прекатури по гръб и я целуна страстно. — Ще дойдеш ли? — прошепна тя, а Фил кимна в безмълвно съгласие.

 

 

В петък сутринта в службата, Трейси пишеше като луда на компютъра си, когато телефонът иззвъня. Без да пропусне нито една буква, тя посегна и натисна бутона на микрофона.

— Трейси Хигинс на телефона.

— Знам. Нали аз ти се обадих — отвърна Лора.

— Днес ще излизаш ли да си търсиш работа? — попита я Трейси. Харесваше й Лора да бъде там и определено не искаше приятелката й да се върне при Питър, но тя не можеше да стои затворена в апартамента на Трейси.

— Имам интервю в три часа — гордо заяви Лора. — И ми хрумна да се отбия следобед, за да пийнем по нещо.

— Страхотно — зарадва се Трейси. — Това е страхотно, Лора. — После си спомни, че довечера Бет щеше да излезе с Джон, а тя трябваше да ги надзирава. — Мога да пийна нещо набързо — каза, защото не искаше да изостави Лора след интервюто й.

— Добре — съгласи се приятелката й.

— Но ще бъде на крак, защото ще излизам. — Настъпи мълчание.

— Пак ли трябва да съм бавачка на Фил? — обади се Лора.

— Не. Той идва с мен.

— Охо! Поздравления — възкликна Лора. — Какъв е поводът?

— Празненство по случай дебюта на Джон.

— Защо? Да не е гей? Не приличаше на такъв.

— Не бъди смешна — ядоса се Трейси. — Ще излиза с Бет.

— О, значи довечера е съдбовната вечер. Вундеркиндът се среща с Празноглавката.

Трейси беше готова да протестира, за да защити двамата си приятели, но в този миг телефонът присветна.

— Трябва да свършвам. Ще се видим около пет — каза тя. Включи се друго обаждане.

— Трейси Хигинс — съобщи тя.

— Остава ли уговорката за довечера? — чу да пита Джон.

Трейси превъртя очи.

— Да, остава. Защо да не остава?

— Нали знаеш — обясни той. — В кариерата си съм имал купища откази в последната минута. Освен това, наистина трябва да поработя. Напоследък се поотпуснах и съм толкова изостанал…

Беше невъзможен. От години работеше по двайсет и четири часа. Използваше работата като извинение, когато, в действителност, нямаше самоувереност. Бет още не го бе видяла, а той вече смяташе, че щеше да го отреже.

— Забрави миналото — нареди му Трейси. — Ти си нов човек. Изглеждаш лош, държиш се лошо и си лош. Ти си лошо момче, магнит за мацките. Мисли за Бет като за едно от множеството метални топчета.

— Хей, играла ли си тези игрички, когато си била малка? — попита той. — Онези с лицето на плешив човек и шепа железни топчета в пластмасов балон? Можеш да ги подредиш като коса или като брада с помощта на магнит?

Трейси откъсна очи от екрана и се вторачи в телефона.

— Джони, не задавай никакви подобни въпроси довечера, чу ли? — посъветва го тя. — Никакви господин Картофена глава, никакви имитации на Картмен от „Саут Парк“. И не пей цялата песен от „Острова на Галиган“. Когато не си сигурен, мълчи.

— Да мълча. Добре — съгласи се той от своята страна на телефона. — А налага ли се да ме наричаш Джони? Толкова е… странно.

Стори й се, че гласът му прозвуча малко засегнато, но си каза, че е за негово добро.

— Да. Свиквай. — Трейси се опита да измисли какво би могъл да направи, за да си осигури интереса на Бет. Замълча. Най-добрият номер беда е недостъпен. Но как? Спомни си една караница с Фил и се усмихна. Да! — Джони, има нещо, което искам на всяка цена да направиш — започна тя. — Известно време след като пофлиртуваш със сервитьорката, искам да се извиниш, да отидеш на бара и да поговориш с някоя жена.

— С друга жена? Но аз…

Включи се светлинния сигнал за втората линия на телефона.

— Джони, задръж за секунда, може ли? — Харесваше й новото му име, осъзна Трейси, докато натискаше бутона за втора линия. — Ало, обажда се Трейси Хигинс. Мога ли да ви помогна?

— Това, което искам от теб, е нещо повече от помощ — заяви Фил.

— Задръж тази мисъл и задръж за секунда. — Трейси натисна първа линия и продължи с Джон — ъ, с Джони. — Докъде бяхме стигнали? О, да. Отиваш на бара и заговаряш някоя жена…

— Трейси. За довечера, вече имам среща. Не можах да си хвана едно момиче. Не мога едновременно да сваля две жени.

— Не става дума за това — възрази Трейси. — Приеми го като магически трик. Това е илюзия. — Сети се за Фил на другата линия. — Чакай малко — помоли тя и натисна другото копче. — Фил, ей сега се връщам. — Отново натисна първа линия. — И така, Джони, попитай я колко е часът. Или кой е най-краткият път до „Олимпия“. Както и да е, искам да напишеш с химикалка телефонен номер върху дланта си.

— Чий телефонен номер? — уточни Джон.

— Просто някакъв телефонен номер — възкликна Трейси, отчаяна. — После се върни на масата и не казвай нищо по въпроса. Само се постарай Бет да види ръката ти.

— Да й позволя да го види? — проплака Джон. — Трейси, и ме побъркваш. Това е жестоко и необичайно наказание. Може би трябва да отложим срещата. Толкова съм изостанал с работата. И изведнъж се почувствах зле.

— Дори не помисляй да се разболяваш — предупреди го тя, — или ще се върнеш на летището. Освен това, на нея ще й хареса. Ще те накара да изглеждаш като завоевател. Можеш да имаш всяка, но си избрал нея.

— Но това не ми пречи да свалям още някоя — възмути се Джон. Все още не схващаше.

Трейси превъртя очи.

— Джони, това е цялата тънкост на срещите през новото хилядолетие: жестоко и необичайно наказание. Сега разбираш ли?

— Разбрах. Значи, ще се срещна с нея пред вашата сграда в пет и половина.

— Но се постарай да не дойдеш преди шест без петнайсет.

— Но… Аха. Добре — съгласи се той.

— Ще се видим. Не ми се иска да съм на твое място! — изпя Трейси, като отново използва Инсино говора. Едва след като затвори и се върна към работата си, забеляза, че светлината за втора линия бе изгаснала. Фил! Сви рамене. Не знаеше къде да го намери, но той пак щеше да се обади.

 

 

Бет се кипреше, докато Трейси, Лора и Сара наблюдаваха операцията.

— Трябва да си разрешиш косата — предложи Сара.

Трейси й подаде руж и оправи якичката й.

— Вече го направих, Сара. Благодаря. Господи, сигурно ще се изпотя като нервно прасе — заяви Бет. — Как ми се иска да си бях взела парфюма.

— Искаш ли да ти заема моя „Джорджо“? — обади се Лора, като бръкна в чантата си.

— Благодаря, но не — отвърна Бет. — Вече си сложих „Уайт Шолдърс“ тази сутрин. Заедно може да се бият. Наистина ли е готин, Трейси?

— Да. Готин е… от типа на Джеймс Дийн. — Трейси реши, че би могла да внуши това на Бет.

Но тя попита:

— Кой е Джеймс Дийн?

— Някакъв умрял мъж. Актьор, който правел наденици, нали? — намеси се Сара. — Такъв късмет имаш, Бет. Аз не съм ходила на среща от четири месеца. Трейси, защо не ме уредиш с някого? Джони няма ли приятели? — продължи тя.

— Трейси никога не е познавала някой свестен — обади се Бет. — Лора, къде е намерила това момче? Никога не съм чувала за него — изтъкна тя, докато си слагаше малко спирала.

— Произвела го е — обясни Лора на момичетата, после се ухили над главите им към приятелката си. Трейси й хвърли предупредителен поглед, после провери часовника си.

— Ще закъснееш — каза тя на Бет. — А ние с Лора излизаме да пийнем.

Бет се уплаши.

— Шегувате се! Трябва да си оскубя лявата вежда. Кой има пинсети? — попита тя. — Приличам на Мата Космата. — Лора й подаде пинсетите, докато Трейси надникна крадешком през прозореца. Когато и да стигнеше Бет там, Джон трябваше да закъснее малко. Господи, надяваше се, че приятелката й нямаше да остане твърде разочарована или да го отреже прекалено жестоко.

— Вече е шест без двайсет — съобщи Трейси. — Трябваше да си там преди десет минути.

— Накарай го да чака. Мъжете винаги закъсняват за нас — обади се Сара.

Бет оскуба два невидими косъма от веждата си, върна пинсетите, взе чантата си и беше готова за тръгване.

— Хей, ако застанем до асансьора, можем да видим как ще се срещнат от другата страна на улицата — предложи Сара.

— Да вървим — съгласи се Лора.

И така, Лора, Трейси и Сара завиха покрай перилата в коридора. Стигнаха до асансьора и Бет натисна копчето.

— Пожелайте ми късмет! — извика тя.

Преди да успеят да отговорят, вратите се отвориха и тя влезе вътре. Точно в този миг, отвратително красивата Алисън изтича в коридора.

— Задръжте асансьора! — извика тя. — Закъснявам.

— Много важно — прошепна Сара, но разбира се, един от мъжете в кабината натисна бутона за отваряне с надеждата, че поне за няколко минути ще може да застане до Алисън и да се опие от излъчването й. Бет се озова до Алисън и блясъкът й помръкна, но Трейси отказа да го признае.

— Забавлявай се — насърчи я тя. — Той е мечта.

Трите останали жени проследиха как вратата се затвори пред обнадежденото й лице. Първо Лора, после Сара и накрая Трейси изтичаха до прозореца. Почакаха няколко минути, загледани навън в улицата. Доста скоро Бет се показа под тях. Видяха как пресече улицата и застана сама в здрача.

— Ако този кучи син не дойде… — процеди тихо Сара. — Знаете, на Бет толкова й се събра.

— Ще дойде — мрачно отвърна Трейси, с надеждата да е права.

— Изглежда наистина страхотно — промълви с копнеж Лора, с почти залепен на прозореца нос. — Толкова слаба.

— Ха! Надявам се той да дойде откъм лицето й и да не види най-напред задника й — подхвърли Сара.

— Сара! — извикаха едновременно Лора и Трейси.

— Само се шегувам — оправда се тя.

Под тях, Бет стоеше там, пристъпваше от крак на крак, като се опитваше да се облегне небрежно на уличната лампа. Въпреки нервността си или поради нея, лицето й грееше с онази светлина на първата среща, която се превръща в сияние, когато жената се влюби.

— Ако не дойде, ще те убия, Трейси — процеди Лора.

— Ако дойде и изглежда добре, аз ще те убия, че уреди Бет, преди да се сетиш за мен — промърмори Сара.

— Хей, хей! — успокои ги Трейси. — Не се вълнувайте толкова. Сигурно изобщо няма да го харесате.

Точно в този момент тя видя Джон да заключва колелото си до парапета на ъгъла. Господи! Надяваше се приятелките й още да не са го забелязали. Като идиот, той беше закачил мотоциклетната каска за дръжките на колелото. Трябваше да му каже всичко, включително и да не взима „Шуин“ на срещата. Удивително беше, че не го бяха арестували за тъпотия на обществено място. Трейси проследи как Джон грабна каската, хукна по улицата, а после забави на ъгъла. Видя го да проверява отражението си във витрината на аптеката. За щастие, Сара и Лора все още не го бяха забелязали. Затова, когато той зави и се понесе важно по улицата, нищо не можеше да го свърже с велосипеда.

— Ето го — съобщи Лора. Долу Джони пресече улицата и се приближи към Бет. Очевидно бяха установили контакт и се запознаваха. Трейси се отдръпна от двете момичета и проследи реакцията им.

— О, боже! Той изглежда страхотно! — възкликна Сара.

Прилепи лицето си до прозореца и прилепи ръце към лицето си, за да ограничи отражението и да получи по-добра видимост.

— Хубав пуловер — отбеляза Лора.

— Хубаво сако. Видях едно като това миналата година в „Ралф Лорън“ — продължи Сара. — Изглежда, че момчето има пари. Да не споменаваме хубавите очила.

— Носи каска! Има ли мотор? — попита Лора. Трейси си спомни, че Питър имаше мотор.

— Къде му е мотора? — поинтересува се Сара.

— Вероятно го е оставил в пряката — каза истината Трейси, а после, за да ги разсее, добави: — Знаете ли, току-що скъса с някакво момиче.

От прозореца наблюдаваха как Джони и Бет разговаряха. Джони бръкна в джоба си и извади нещо, като го вдигна право пред лицето на Бет.

— Това запалка ли е? — попита Сара. — Но Бет не пуши.

Трейси превъртя очи, докато Джон връщаше автомата за Пец в джоба си. Щеше да го убие по-късно. Тогава той посегна и докосна косата на Бет. Двамата се разсмяха на нещо. И в тишината до асансьора, самотата започна да обгръща трите жени. Трейси не можеше да не си спомни колко се вълнуваше, когато се срещна за пръв път с Фил — как в продължение на един час изпробва всички възможни тоалети. Спомни си колко щастлива бе само да го види. Това я подсети за друго.

— Лора, хайде. Трябва да тръгваме — заяви тя. — Разполагам само с двайсет минути за питие, а после трябва да се срещна с Фил.

— Да, а мен ме чака очерк — въздъхна Сара.

— Предполагам, че тази вечер ще поработя върху автобиографията си — призна Лора. — И ще прочета обявите за работа.

Трите жени въздъхнаха едновременно, а после всяка обърна гръб на прозореца и се отдалечи.