Оливия Голдсмит
Лошо момче (8)

8

Едностайният апартамент на Трейси беше слънчев, дълъг и тесен. Не бе точно малък, но кухнята се състоеше само от мивка, маломерен хладилник и стара черна газова фурна — където тя наистина държеше излишните си обувки. Сега, за уединение, временен параван преграждаше единия край на жилището, „гостната“, така че Лора да може да се усамоти. Освен походното легло, паравана и дивана, единствената друга истинска мебел, която Трейси имаше в дневната, беше бюро, отрупано с бележки, снимки и самозалепващи се листчета с идеи за статии. Всъщност целият апартамент беше покрит с такива бележки, залепени на различни повърхности.

Сега, почти в два часа след полунощ, след деня й на секс с Фил и странната среднощна закуска с Джон, Трейси бе изтощена. Влезе в апартамента колкото е възможно по-тихо. Но Лора беше на крак, заета да бърка в някакви купи и да разточва тесто за бисквити. И — за пълна изненада на Трейси — Фил също беше там, легнал на дивана, и подрънкваше бас китарата си. Погледна я.

— Защо се забави толкова? Изпуснах репетицията, за да дойда тук. Освен това, Боби щеше да ме черпи с пиене, защото току-що са му възстановили парите за данъците.

Преди да успее да отговори, Лора се намеси, закрилница, както обикновено.

— Горкият ти — весело сряза тя Фил.

Трейси се опита да не му обръща внимание. Фил беше странен и в някои отношения възхитителен. Показваше чувствата си по този начин, като се отбиваше, защото му е липсвала, но бе неспособен да го признае. Всеки път, когато се случеше, Трейси ликуваше. Изглеждаше секси, изтегнат там, но го знаеше, затова тя щеше да се направи на разсеяна.

— Какво правиш? — попита приятелката си, която чупеше две яйца едновременно над купата.

— Заварявам колянов вал.

— Готвиш нещо, нали? — заяви той, сякаш току-що бе открил ДНК.

— Не готвя. Пека — обясни му Лора. После се усмихна на приятелката си. — Донесе ли сода за хляб? — Трейси кимна. Навремето в Инсино почивните дни никога не минаваха без шоколадови сладки с орехи и курабии с глазура едновременно. Лора правеше сладкиши от налични продукти, дори още тогава. Единственият принос на Трейси беше облизването на купата.

— И майка ми печеше — обади се Фил. — Пилета, шунка.

Лора превъртя очи и извади от фурната една тава сладки. Взе една и я показа на Фил.

— Глупчо иска ли курабия? — попита го с приветлива усмивка.

Трейси не можеше да повярва. Очакваше Фил да се разфучи, но вместо това той само протегна ръка. Тя гледаше изумена. Може би пътят към сърцето на мъжа наистина минаваше през стомаха.

— Уха! — възкликна той, докато поглъщаше курабията. — Удивителни са!

— Да. Мазнините и захарта са страхотно средство за повишаване на настроението — съгласи се Лора. — Аз съм пристрастена. — Потупа ханша си.

Трейси ненавиждаше начина, по който приятелката й се подценяваше.

— Лора, каква е разликата между содата за хляб и бакпулвера? — попита тя.

— Аз знам — намеси се Фил. — Едното е течно, другото не е. Лесно.

Лора изсумтя.

— Колкото и да е странно, содата за хляб не е газирана и не се пие със сламка — обясни му тя. После се обърна отново към Трейси. — Знаеш ли, содата за хляб е като кремотартър. Не се налага да го използваш често, но когато имаш нужда от него, нищо друго не ти върши работа. Боже, по Великден можех да продам запасите си от кремотартър по-скъпо от първокласен кокаин. Домакините от Сакраменто бяха маниачки.

Трейси се усмихна. Беше забравила колко странно, колко неповторимо е чувството й за хумор. Кой друг, освен Лора, би могъл да измисли изречение, което да съчетае кремотартър и кокаин.

— Време за почистване! — обяви тя, но Фил просто взе още една сладка. Трейси сви рамене. Той не чистеше собственото си жилище. Лора се зае да мие чиниите, затова Трейси покри и прибра останалите съставки.

— Какво те забави толкова? — настоя Фил, като избърса трохите от устата си.

Трейси отмести приятелката си, като я бутна леко с бедра и си изми ръцете.

— Ама че шантава нощ. Джон ме попита дали мога да го преобразя.

Фил се изхили.

— Преобразяване на Техно-Тъпака? И в какво иска да го превърнеш?

— В някой, който да прилича на теб — отвърна Трейси, като седна на канапето и изхлузи обувките си.

— Господин Майкро Т. Стокова Опция? Е, това вече е невъзможно — заяви Фил. — Момчето е родено да носи очила и да работи през деня. Дневната работа е измислена за хора като него. — Трейси се готвеше да скочи в защита на Джон, но в същия миг забеляза, че Лора е оставила една купа отстрани на малкия кухненски плот. Понечи да я отнесе на мивката, когато осъзна какво беше. Изпълнена с благодарност я взе и започна да обира стъклото с пръст, после пъхна пръста в устата си.

— Колко акции има, все пак? — попита Фил.

— Някъде около трийсет хиляди, струва ми се — отвърна Трейси и сви рамене, щом сладостта се разля по езика й.

— Охо! Значи наистина е богат. Човек би помислил, че никога няма да е самотен — отбеляза Лора. — Кога ще се запозная с него?

— Забрави — намеси се Фил. — По-добре да си с Джеф, а коефициентът му на интелигентност е двуцифрен. Но поне има чувство за ритъм. Още говори за теб.

— На Джон просто не му върви с жените, които харесва — обясни Трейси.

— Много пари, сам си спи — подхвърли Фил. — И иска да прилича на мен? — Разсмя се.

— Може да съм негов тип — обади се Лора.

Трейси не й обърна внимание.

— И какво те кара да мислиш, че си толкова неподражаем? — обърна се тя към Фил.

— Нищо. Но той е толкова дяволски тъп. Напълно загубен.

— Да — съгласи се Лора. — Никога не харесвай мъж под трийсетте с редовна работа и богатство в акции. Това е моето мото.

Фил изпусна сарказма й и кимна.

— Е, както и да е, безнадеждно е. Не можеш да го направиш — заяви той на Трейси.

— Той смята, че мога — заяви Трейси. Защо приятелят й бе толкова жесток, когато говореше за Джон?

— О, Техно-Тъпакът смята, че ти си всесилна.

— Би могла да го направи, ако искаше — сряза го Лора, като изплакна последната тава и взе вече чистата купа от Трейси.

— Да. Той ми вярва повече от теб — съгласи сетя. — Ами ако го преобразя, ако го превърна в страхотно гадже?

— Трябва да го направиш и може би да напишеш статия за това — посъветва я Лора. — Нали знаеш, нещо като дневник ден по ден. Хората обичат метаморфозите.

Идеята беше добра. Плюс това наистина щеше да се противопостави на Фил, а в момента беше в настроение точно за това.

— Да! — възкликна Трейси.

— Да? Ти какво, да не си луда? — попита Фил. — Защо ще си губиш времето да пишеш за такива смешни глупости?

— Ами, не знам — отвърна тя. — Всички се интересуват от трансформациите. Някакъв архетип. Нали се сещаш, като Юнг. — Фил боготвореше Юнг. — Старата приказка за Пепеляшка.

— Мислех, че не се интересуваш от стари приказки — възрази той. — Интересуваше се от нови приказки.

— Да — намеси се Лора. — Фил ми показа един от новите си разкази. — Хвърли поглед на Трейси. Устата й се накъдри в муцунката, която правеше, когато се опитваше да не се разсмее.

— Наистина ли? — учуди се Трейси. Въпреки презрението на Лора, изпита болка. Фил рядко й бе показвал някоя от работите си. — Как го намираш?

— Струва ми се, че с герои и фабула ще стане по-хубав — предложи Лора. — Иначе беше страхотен.

— Благодаря — отвърна Фил, сякаш не го бяха обидили.

— Това е нещо за колективното несъзнавано. — Е, според Трейси, вероятно не го беше грижа какво смяташе Лора за писането. Но защо изобщо й бе показал нещо? — Освен това, дори да искаше да пишеш подобни глупости, не би могла да го направиш в действителност — добави Фил. — Да го направиш готин е все едно да се опиташ да замразиш Амазонка. Непосилна задача. Невъзможна.

— Искаш ли да се обзаложим, че мога? — попита Трейси.

— На какво да се обзаложим? — Фил протегна пръст, за да избърше ъгъла на устата й, но Трейси се дръпна. Никакви подобни неща сега, особено пред самотната Лора.

Но тук имаше сериозен облог. Приемлив начин да поеме юздите, да натрие носа на Фил и може би да придвижи напред връзката им — или да я прекрати.

— На твоите пари за домакинството — възкликна Трейси, вдъхновена.

— Уха. Не давам пари за домакинството. — Едва не изпусна последната курабия, която поднасяше към устата си.

— Точно това имам предвид, Фил. Храниш се тук и спиш тук през повечето време, но не плащаш наем, дори не даваш пари за пазаруване.

— Знаеш, че не мога, скъпа. — Хвърли поглед към Лора, после прегърна Трейси и я поведе към паравана. Понижи глас: — Все още изплащам усилвателя, а в момента дори съм закъснял с моя дял от наема на апартамента — обясни той, като я побутна нежно към леглото на Лора.

— Не тук! — остро възрази Трейси. Какво си въобразяваше? — Освен това, ако се откажеш от твоето жилище…

— Струва ми се, че това е моментът от разговора, където аз се оттеглям тактично, за да ви осигуря уединението, от което очевидно се нуждаете — подхвърли Лора, като избърса ръцете си в жалкото извинение за кухненска кърпа и изчезна в банята.

Фил улови Трейси за ръката, влезе в спалнята, събу си ботушите и я притегли на леглото.

— Ела тук — прошепна той и посегна към нея.

— Фил. Престани. Сериозно! Изслушай ме поне за минута — настоя Трейси, когато Фил я прегърна през раменете и я притисна към себе си. — Ако се пренесеш тук…

Фил отдръпна ръка от рамото й и я пъхна под възглавницата. Изведнъж емоционалната температура спадна с петдесет градуса.

— Хей, аз се нуждая от свое собствено пространство — заяви той и се обърна към стената, явно с желание да прекрати темата или още по-добре, да заспи.

— Но ти беше толкова сигурен за Джон. Страхуваш ли се да се обзаложим? — предизвика го Трейси. — Ако успея да превърна Джон в готин тип, ти ще се откажеш ли от жилището си и ще плащаш ли половината наем тук?

— Няма да стане — заяви той.

— Но ако успея?

Фил се обърна, погледна я, после се ухили хищнически.

— Ще направя каквото поискаш. Но ако не успееш?

Трейси помисли още малко.

— Тогава можеш да използваш това място като безплатен хотел, където си оставяш прането и се храниш, но никога нямаш време да оправиш леглото. — Отново замълча. — О, чакай. Ти вече го правиш.

Фил се надигна.

— Виж, казах ти, връзките са трудни за музикантите. Знаеше го от самото начало. Така ли е? — Трейси кимна. — Връзките са като ваните: отначало всичко е страхотно, но след известно време започват да изстиват.

— Така ли мислиш за нас? Че сме започнали да изстиваме? — попита тя и стана от леглото. Не го искаше, ако мислеше това.

— Не, скъпа — успокоително додаде Фил. — Как можеш да питаш подобно нещо след този следобед? — Гласът му стана дрезгав. Придърпа я обратно към себе си, макар че тялото й остана напрегнато и сковано. — Хей, само те дразнех. Виж. Донесох ти нещо. — Той протегна ръка и отвори юмрука си. В дланта му лежеше черна кадифена кутия за пръстен. Сърцето й подскочи и Трейси го прегърна отривисто през шията.

— О, Фил — задъха се тя.

 

 

Трейси беше пред огледалото в дамската тоалетна на „Сиатъл Таймс“. Нанасяше маскарата „Страхотни мигли“, докато Бет наблюдаваше. Имаше тъмни кръгове под очите. Двамата с Фил стояха будни до четири през нощта, караха се, любиха се, а после отново се караха. Господи, плача за подстригване, помисли си тя. Трябваше да се обади и да се помоли на Стефан за час.

— И после? — попита Бет.

— Ами, каза: „Нуждая се от свое собствено пространство“.

Бет въздъхна.

— Майка ми заяви, че щяла да наеме склад за всички мъже в Сиатъл, с които съм се срещала и които са се нуждаели от свое собствено пространство.

Вратата на тоалетната се отвори. Алисън, високата блондинка от „Космо“, която лесно би могла да спечели конкурс за прилика с младата Шарън Стоун, влезе вътре. Бет и Трейси я изгледаха враждебно. Тя се присъедини към тях пред огледалото.

— Здравейте — подхвърли Алисън, като излишно оправи вече съвършената си коса.

— Здрасти — отвърнаха едновременно Трейси и Бет, точно със същата липса на ентусиазъм.

Настъпи моментно мълчание. Алисън продължи да си играе с косата си.

— И — продължи Трейси — Фил каза, че иска да се оженим, но аз отвърнах: „Не те познавам достатъчно добре. Дори не съм сигурна, че си подходящ за мен“. Но все пак взех пръстена — разказа на отражението на себе си и на Бет.

Бет престана да се черви и едва не изпусна гилзата.

— Направил ти е предложение? — възкликна тя. — Искам да кажа, изплю големия въпрос?

Трейси тайно стрелна Алисън в огледалото. Довършваше косата си.

— Чао — пропя тя.

— Чао — повториха Бет и Трейси в мига, когато Алисън излезе навън.

— Фил ти даде пръстен? — попита Бет, след като вратата се затвори плътно. — Наистина ли?

— Не, заради Алисън. Фил ми подари кутия за пръстен. С перце за китара вътре.

— Перце?

Трейси изимитира гласа на Фил от снощи, за да превърне разочарованието си в шега.

— Това е първото ми перце. Не знаех, че не бива да го използвам с басовата китара. — Замълча, както бе замълчал той, когато видя липсата й на ентусиазъм. — Хей, това означава много за мен. — Върна се към нормалния тон на гласа си. — Е, наистина означава много за него. Нали знаеш, той живее за музиката и писането. Просто не мисли за материални неща като пръстени. — Бет не каза нито дума. — Наистина — настоя Трейси, после показа на Бет перцето, което Фил бе занесъл на бижутер, за да го пробие и сега висеше на синджир на шията й. — Алисън не ти ли ходи по нервите?

Бет отново се оживи.

— Нямаш представа. Миналата седмица започна да излиза с някакъв нов мъж. Звънеше в офиса по около шестстотин пъти на ден. В четвъртък вече я чакаше навън за обяд след работа. А в петък Алисън си уреди ограничителна заповед срещу него.

— Сериозно? — възкликна Трейси, като пъхна четката на спиралата обратно в шишенцето.

— Сериозно! И той не е душевноболен. Някакъв важен ортодонтист от Такома — добави Бет. — Кълна се, че притежава силата да замъглява ума на мъжете. И мисля, че е набелязала Маркъс.

С по-лоша от обичайната проява на невроза и лош вкус към мъжете, да не споменаваме самоубийството за кариерата й, Бет беше започнала служебен роман с Маркъс. Сега се измъчваше ежедневно. Трейси смяташе, че Бет може и да е права за Алисън и Маркъс, но нямаше смисъл да го признава.

— Е, трябва да й го дадеш на сребърен поднос.

— Нееее — разгорещи се Бет. — Искам да кажа, признавам, че е обременен. Но го обичам. — Попи устните си и понечи да излезе. — Освен това, не е мой, за да го раздавам.

— Тогава остави й го. Двамата се заслужават взаимно.

— Но аз…

Трейси не можеше да повярва, че Бет още е налапала по този кретен.

— О, Бет, той излезе с теб и те заряза. Трябва да го съдиш за сексуален тормоз. — Започна да прибира гримовете си в чантата. — Защо са такива мъжете? Приятелката ми Лора с Питър? Аз с Фил? И ти с това копеле Маркъс? Защо са толкова незрели и егоистични?

— Те са предизвикателство. — Бет изсумтя, докато вървяха по коридора. — Искам да кажа, ако Фил и Маркъс непрекъснато правеха онова, което искаме, щеше да стане досадно.

Бет беше, разбира се, луда, но Трейси трябваше да признае, че разбираше какво има предвид.

— Да погледнем истината в очите. Трудните мъже ни карат да се чувстваме специални. Знаеш ли, с Маркъс имах чувството, че ако го накарам да ме обикне, наистина представлявам нещо.

Трейси се замисли за Фил и трудните му страни. После се сети за Джон и за молбата му. Може би той имаше право. Дали щеше да успее да го направи? Щеше ли да се получи?

Въздъхна.

— Понякога мисля, че просто сме мазохистки. Но Маркъс определено е садист.

— Остави го Маркъс — отвърна Бет. — Я виж Фил! Той не те заслужава, Трейси. Готин е, признавам, но не те заслужава. И никога няма да поеме сериозен ангажимент. — Улови перцето, което се полюляваше на врата й. — Това е просто смешно — добави тя.

— Не знам — промълви Трейси, усетила проблясъка на някаква идея. — Може би имам начин да го принудя. И същевременно да напиша хубава статия за това.

Стигнаха до ъгъла, където трябваше да се разделят.

— Не залагай на това — посъветва я Бет.

Трейси се усмихна.

— Може и да опитам — заяви тя на приятелката си.