Оливия Голдсмит
Лошо момче (25)

25

Когато Трейси най-накрая заспа, сънува ужасни сънища. В шест часа и двайсет и две минути, един от тях я накара да се събуди, обзета от страх и плувнала в пот. Беше със старото си куче Типи, изненадана и щастлива да осъзнае, че то отново бе живо. Тогава, по някаква неясна причина, започна да го боядисва в синьо. Малкият кокер шпаньол стоеше търпеливо, докато тя нанасяше боята с пухкаво мече, синьо, целият в синьо, докато останаха само очите му, които я гледаха по тъжен, но несигурен начин. Накрая Трейси свърши и като обра последните капки боя от кутията, я обърна върху главата му, като покри и очите му. Типи започна да тича в кръг, като джафкаше както някога, а после започна да напада глезените й. Хапеше я непрекъснато и червената й кръв се смесваше със синята боя, когато тя изпищя и се събуди. Беше ужасен сън и Трейси не искаше да заспива отново след него. Може би се дължеше на тревогата, че не се видя с Джон в неделя вечерта. Господи, очакването на разказа за неговия така наречен напредък я побъркваше. И така, тя взе един дълъг душ и отдели допълнително време, за да изсуши със сешоар косата си — беше твърде дълга и плачеше за подстригване. На излизане, Трейси грабна още две от шоколадовите курабии, които двете с Лора бяха изпекли в почивните дни, изяде едната и пъхна другата в чантата си за по-късно. Беше понеделник, в края на краищата.

Понеделниците винаги бяха гадни, защото сутрин Маркъс се срещаше с простосмъртните. После радостта продължаваше със следобедно редакционно съвещание. Но този понеделник, в стомаха на Трейси нямаше обичайния възел. Нямаше търпение да разпита Бет. Светският живот на Джон щеше да се отрази добре върху кариерата й по няколко начина, осъзна тя, когато Маркъс мина покрай работното й помещение й и вдигна изненадано вежди, щом я видя. Тя му се усмихна неприятно, както умееше и пропя:

— Добро утро.

Щом Маркъс изчезна, Трейси извади шоколадовата курабия и кафето, което си бе донесла и го остави на бюрото си. Поне не беше домашен сладкиш. Между готвенето на Лора и любовния живот на Джон, тя ядеше много повече от обикновено. Посещенията във фитнес залата нямаше да бъдат достатъчни, за да компенсират тези калории. Но умираше от глад.

Освен това загрижеността и любопитството й ставаха непоносими. Къде беше Бет? Тя се качи на стола си и огледа етажа, за да провери дали колежката й бе наблизо. Нямаше я, затова Трейси скочи долу точно навреме, за да се скрие от Маркъс, който се връщаше за едно или друго нещо. Този път се скри, така че да не му се набива в очите. Нямаше смисъл да влошава допълнително положението на редакционното съвещание.

Тъй като не можеше да побъбри с Бет, тя набра служебния телефон на Джон. Не се свърза с него, затова опита вътрешния номер на Бет. Никакъв отговор. Отпи кафе и загриза виновно шоколадовата курабия, докато кафето изстина до толкова, че не можеше да се пие и не остана нищо друго, освен трохи. Едва тогава видя къдриците на Бет да подскачат през две помещения.

Трейси моментално излетя от стола си и се озова на работното място на колежката си, преди тя да успее да седне. Когато се обърна, Бет й се усмихна. Трейси я последва на работното й място.

— Е? Нищо ли няма да кажеш? — попита тя. Не можеше да каже дали Бет й се сърдеше заради уредената среща или тя трябваше да се сърди на Бет, че е отрязала Джон.

— О, знаех, че ще го направиш — възкликна Бет. — Мислих за това тази сутрин, докато взимах душ. Добре, добре — съгласи се тя, после седна и прокара четката през косата си.

— Добре какво? — поинтересува се Трейси.

— Добре, добре, права беше. За всичко.

Трейси замълча, сега наистина объркана.

— Кое всичко имаш предвид? — уточни тя.

— Всичко за Маркъс — отвърна Бет. — Той е досаден, дебел и прекалено стар. Освен това, е егоист в леглото. През цялото време си била права.

— Прекарала си нощта с Маркъс? — промълви Трейси със свито сърце. — Не мога да повярвам.

— Не с Маркъс. С Джони — обясни Бет. Извади компактна пудра и се огледа в огледалото.

— С Джони? — повтори Трейси. — Спала си с Джон — Джони?

— О, боже мой — въздъхна Бет. — Толкова е добър. И е толкова хубав. Искам да кажа, всъщност не го харесах, не го харесах истински, но ми хрумна, че ще ми помогне да превъзмогна Маркъс. Джон беше сладък, както знаеш. Но после ме целуна и нещата станаха много повече от секс за развлечение. Имам предвид начина, по който ме докосваше. Той притежава най-невероятните ръце.

— За Джони ли говориш? — учуди се Трейси. Беше вцепенена. — За Джон Делано? Спала си с него? — Зави й се свят. Някак, мисълта за Бет и Джон… Това беше повече информация, отколкото искаше. Тогава осъзна, че никога не бе мислила за Джон като за сексуален партньор. Дори не бе успяла да разговаря с него по темата. Трейси, Бет, Сара и Лора често говореха за секс. Веднъж Лора описа как малкия Питър на Питър нарочно завивал наляво и за ползите и проблемите, свързани с това. Когато Сара преспа с онзи мъж, който не беше обрязан, бе дотичала на другата сутрин, за да опише всичко — всичко — в пълни подробности. Нарече го шарпей. Но това беше различно. Това беше твърде лично.

Бет окачаше палтото си.

— Знаеш ли, сигурно съм свикнала с Маркъс. Той е умен и всичко останало. Искам да кажеш, не можеш да го отречеш, но е някак… — Тя замълча и Трейси осъзна, че нямаше представа какво щеше да последва. — … Някак изморен, струва ми се. Или може би прекалено опитен, така че вече не му е интересно, ако разбираш какво имам предвид.

— Може би себичен е думата, която търсиш — предложи Трейси. И за част от минутата се сети за Фил.

— Да — съгласи се Бет. — Себичен.

Трейси и сама знаеше, че Джон не е такъв. По някаква причина, никога не се бе замисляла сериозно как тази страна на неговата личност би се проявила в сексуалността му. Глупаво от нейна страна. Разбира се, че той беше щедър и съобразителен в леглото, както във всичко останало. Той имаше страхотна връзка със сърдечната си и съобразителна майка.

— Беше ми трудно да си представя какъв тип мъж е — продължи Бет. — Искам да кажа, отначало ми се стори жилав мъж — нали се сещаш, като Мат Деймън в „Добрият Уил Хънтинг“. Но после заприлича повече на особняк, малко като Джони Деп в „Защо тъгува Гилбърт Грейп“. Щом заговорихме, забелязах, че притежава тази наистина чувствителна, сладка страна, като Леонардо Ди Каприо в „Титаник“…

— Има ли някоя кинозвезда, на която не прилича? — избухна Трейси.

— Не прилича на Бен Стилър — отвърна Бет, като пропусна иронията, както обикновено. — Спах с Джони не защото изглеждаше опасен, а защото беше различен. Той наистина харесва жените. — Тогава тя остави настрана чантата си, отвори едно чекмедже и извади флакон парфюм. — Много ти благодаря, че ни запозна. Харесвам го. Искам да кажа, наистина го харесвам — добави тя. — И сексът беше толкова…

— Моля, моля — прекъсна я Трейси, като вдигна ужасено ръце. — Не искам да слушам това.

Бет отмести очи от огледалото към приятелката си.

— Държиш се така, сякаш ми се сърдиш, че съм правила секс с него или нещо подобно — възкликна тя. — Защо така? И двамата сме възрастни хора. Взехме предпазни мерки. — Тя замълча. — Спала ли си някога с него? — попита Бет. Трейси поклати отрицателно глава. — Беше просто толкова невероятен.

Редакционното съвещание беше кошмарно. Но Трейси не можеше да преглътне бомбата, която Бет беше пуснала. А след като се свърза с Джон, бомбата бе последвана от мощна експлозия.

— Беше страхотно — избъбри приятелят й. — Толкова забавно. Бет наистина е добро момиче. Съветът ти подейства като магия. Господи, беше страхотно отново да правя секс. Трейси, винаги ще съм ти благодарен. Сякаш ми пошепна думите: „Сезам, отвори се“.

— Браво, Аладин — изстреля тя. — Само не очаквай хиляда и една нощи.

— Защо? — попита Джон. — Мисля, че ми потръгна. Знаеш ли какво стана? — Трейси поклати глава, онемяла от развоя на събитията. — В края на седмицата ми се обади Рут от Ар И Ай. Обади се пак тази сутрин и ще се видим. Ще ти разкажа повече, когато се видим.

Трейси нямаше думи. Отиде на редакционното съвещание в състояние на летаргия. През цялото съвещание не можеше да откъсне поглед от Бет и си я представяше заедно с Джон в леглото. Не знаеше дали бе отвратена от Бет, сърдита на Джон или просто бясна на себе си. Едва трепна, когато Маркъс обиди Тим и се подигра със Сара. Не се сети да се свие на стола си. Нямаше нужда да ги поглежда и да си задава въпроса защо не са напуснали. Ако уважаваха себе си, щяха да го направят, но според нея, ако нещата стояха така, и тя нямаше да е тук. Алисън беше единствената, която се отърва незасегната и Трейси почти би се заклела, че това означаваше, че сега Маркъс спеше с нея. Но това не бе съвсем сигурно, защото когато спеше с Бет, се чувстваше свободен да я прави на кайма всеки път, когато му хрумнеше.

Каймата я върна към онова, което току-що беше приключила: статията за най-хубавия шницел в Сиатъл. Глупаво. Трейси поклати глава.

— И така — беше заявил Маркъс. — Останах много доволен от работата, свършена за нашия хубав вестник от винаги последната — не, поправям се, от напоследък подраняващата — Трейси Хигинс. Да сте понапълнели наскоро, госпожице Хигинс? Сигурно е било в името на задължението. Добре сте отразили кризата на шницела. — Маркъс оголи зъби към масата. — И така, напред и нагоре. Чувам, че има нова мода към дизайнерски форми за кейк. Миниатюрни неща с изключителна глазура и нови видове украса. Дните на шарената украса са отминали и ние в Таймс ще го отразим. — Погледна направо към Трейси. — История за малкото кексче, мое малко сладкишче. И включи всички пекарни, които рекламират при нас.

— Шегуваш се — бе подхвърлила Трейси. — Страхувам се, че не. Ще излезе в кулинарния раздел в сряда. — Тогава се бе обърнал към Бет, която, Трейси трябваше да признае, беше изтърпяла отлично съвещанието. — Слушаш ли? — попита я Маркъс.

— Не — призна тя. — Мой ред ли е? — Тим се изкиска в шепа и се прикри с покашляне. Алисън тръсна съвършената си коса. Трейси реши веднъж завинаги, че щеше да напише статията си за някое друго издание и щеше да се постарае да измъкне всичко от Додж.

Снимки и бележки бяха налепени по цялата вътрешност на бюрото й. Всичките й идеи за тъпаци, готини типове и разликите между тях бяха надраскани на таблици и графики. Джон преди и Джони след бяха обезсмъртени на снимки. Всяка крачка от напредъка му беше описана най-подробно. Но по някакъв начин срещата с Бет промени нещата.

Трейси се беше обадила на познатите си журналисти, беше описала устно историята на двама от тях, написала беше няколко допитвания и ги беше изпратила по факса, представяйки се като искрено предана на „Сиатъл Таймс“ и Маркъс. Толкова по-зле за „Таймс“, че всичко това бе мотивирано от желанието й да се измъкне от шефа си. Все още беше рано да се каже, разбира се, но изглеждаше, че „Сиатъл Магазинедно“, компютърно списание в Олимпия можеха да захапят.

Но какво трябваше да направи след това? Да добави още бележка с надпис: „Джон чука Бет“? Дали Маркъс би взел статията сега? Всъщност, стената й изглеждаше така, сякаш бе жълта и много олющена. Човек трудно можеше да види зелената стена под всички самозалепващи се бележки. Трейси въздъхна. Много бележки, но никакво писане.

Когато телефонът иззвъня, тя се зарадва на възможността да се разсее. Но преди да успее да вдигне, Бет хукна към телефона. Докато Трейси посягаше, приятелката й постави ръка на слушалката.

— Може ли да вдигна вместо теб? — попита Бет.

— Не — отряза я Трейси. — Не и след като не отговаряше през двата почивни дни. Освен това, откога искаш да вдигаш моя телефон? Едва от срещата с Джони.

— Да? И какво от това? — Бет седна. — Говори ли с него? Какво каза той за мен? Харесва ли ме?

— Ако ме оставиш да се обадя, може и да разбера. — Накрая Трейси вдигна слушалката. — Ало — каза тя троснато в мембраната. Бет я наблюдаваше така, сякаш провеждаше хирургическа операция, вместо телефонен разговор. — Не, не мога. Имам краен срок за тази глупава статия за малките сладкиши. Не, за храната, не за музиканта. Ами, може би това, което върша, е толкова важно за мен, колкото онова, което ти правиш, е важно за теб. Не. Може би утре вечер. — Трейси постави слушалката обратно на вилката.

— Това не беше Джони — промълви Бет и според Трейси трябваше да спечели Нобелова награда за това. Очите на приятелката й бяха широко отворени. — Току-що отряза Фил?

— Да. — Трейси изпита изключително силен порив да удари Бет през лицето, макар да не знаеше защо. Причината беше в лицето й. Никога не бе забелязвала колко вбесяващо беше. — Такъв егоцентрик е. Искаше да вечеряме.

— Когато се видиш отново с Джони, може ли да дойда и аз? — помоли се Бет.

— Не! — сряза я Трейси, после осъзна, че почти викаше. Наложи си да се успокои. — Виж — бавно започна тя, сякаш говореше на дете. — Джони знае името и телефона ти. Ти знаеш неговия. Както каза, и двамата сте възрастни хора. — Почувства се изтощена, сякаш бе пробягала маратон или се бе изкатерила по скалната повърхност в Ар И Ай десетина пъти. Искаше да се прибере у дома, да се сгуши под одеялата и Лора да й поднесе всичко друго, освен шницел, вместо да седи тук, да гледа сияещата Бет и да пише за разни кексчета. — Оттук нататък се оправяйте сами — добави тя. — Обади му се, ако толкова много искаш да го видиш.

— Вече му се обадих три пъти — призна Бет. На Трейси отново й се прииска да я удари и за всеки случай постави едната си ръка върху другата. — Знаеш ли — продължи Бет, — той няма телефонен секретар или имейл с глас вкъщи. Не е ли странно? — Трейси само сви рамене. — Не е женен, нали?

— Нима бих ти уредила среща с някой, който е женен? — възкликна тя и поклати глава. Как Лора беше нарекла Бет? Празноглава?

— Ами, мислиш ли, че има сериозна приятелка? — попита Бет Безмилостната. — Смяташ ли, че живее с нея?

— Знам, че не е така. — Ако Трейси й кажеше истината за липсата на други варианти при Джон — или Джони — Бет вероятно щеше да го зареже като горещ картоф. — Поне доскоро беше така — призна тя.

— Просто ще му звънна още веднъж — реши Бет.

— Не мислиш ли, че е добра идея просто да го оставиш на мира? — подхвърли Трейси. Осъзна, с неприятна изненада, че не изпитва особена симпатия към Бет или Джон.