Оливия Голдсмит
Лошо момче (23)

23

Трейси лежеше в мрака, взираше се в тавана, а вечерята и кракът на Фил я притискаха тежко. Той се беше разпрострял върху повече от своя дял от леглото и сумтеше тихото простенване, което издаваше на равни интервали точно преди да заспи. Трейси се опита да измъкне крака си изпод неговия, без да го безпокои, но бе невъзможно.

След бързото изчезване на Джон и Бет от „Мърчънтс Кафе“, те двамата с Фил бяха довършили вечерята си. Приятелят й също така беше довършил целия панер хляб, голяма част от втория — освен къшея, на който Трейси не успя да устои, — заедно с голяма салата с гарнитура от синьо сирене, а накрая много обилен десерт. Тя се сети за една от поговорките в Инсино, която двете с Лора използваха, когато учеха таблицата за умножение: „Ядох, преядох, едва богу дух не предадох. Затова пет по пет е двайсет и пет“. Фил бе завършил с бренди и две двойни кафета. За да му прави компания, тя изпи едно. Сигурно еспресото, смесено с естественото притеснение за Джон, ме държи будна сега, каза си Трейси.

Бяха се прибрали преди повече от четирийсет и пет минути и се бяха стоварили на леглото. Оттогава насам, тя не можеше да заспи. Не беше свикнала с толкова обилна храна по това време вечер, и никога не ядеше хляб и десерти. Но беше толкова нервна, в очакване на спешно обаждане по клетъчния си телефон, в обяснение какво се бе объркало в ресторанта.

Срещата не вървеше добре. Можеше да познае от трескавите въпроси на Джон и от разказа му за реакциите на Бет. Бет, от всичките й приятелки, най-малко щеше да хареса едно добро момче. Какво се обърка, запита се тя. Според Трейси не беше възможно да промени Джон и неговата истинска същност се бе показала, въпреки целия камуфлаж. Само се надяваше, че той не е твърде смазан. Бе направила това, за да изгради неговата самоувереност, но изглежда, че постигна обратен ефект.

Намести се. Дългият крак на Фил продължаваше да виси върху нейния. Десният й крак изтръпваше. Налагаше се да сръга гаджето си, за да се измъкне изпод него. Така обсебваше леглото, че Трейси се чудеше защо изобщо искаше да спечели баса. Фил се държа ужасно в ресторанта, имитираше Джон и се подиграваше и на двама им. Ядеше като прасе, никога нямаше пари и макар да беше безспорно представителен, се заглеждаше по други момичета. Сексът беше страхотен, но спането с него определено не беше лесно.

Но не това беше причината за безсънието й. Онова, което не можеше да разбере, беше защо си бяха тръгнали от ресторанта толкова бързо, защо Джон не й се бе обадил и защо не отговаряше, когато тя му звънеше. Разбира се, Трейси му беше казала, че трябва да поработи върху своята недостъпност, но не бе имала предвид недостъпен за нея. Като познаваше Джон, той сигурно просто не искаше да я тревожи с още лоши новини. Въпреки това, вече го беше търсила четири пъти и звънеше продължително, с надеждата, че той не е изключил телефона и ще вдигне, за да може тя да го утеши.

Трейси реши да опита още веднъж. Колкото можеше по-внимателно, тя избута бедрото на Фил с ръка, докато се опитваше да освободи крака си. Бе успяла да издърпа коляното си, когато той надигна глава.

— Колко е часът? — попита той.

— Време за сън — отвърна Трейси. — Обърни се.

Той го направи, Трейси стана и надзърна през рамото му към часовника. Взе телефона, набра номера на Джон и когато оттам пак не й отговориха, тя реши да се обади на Бет. Голяма работа. Бет можеше да я наругае, че й е уредила срещата, или че я е събудила, но Трейси винаги би могла да се престори на разстроена от Фил. Беше получавала достатъчно обаждания от Бет заради Маркъс, за да не се чувства неудобно.

Но и в Бет никой не отговаряше.

— Почти два часа след полунощ е. Къде са? — промърмори си тя.

Фил изсумтя. Сега тревогата се смеси с любопитство. Може би…

— Разменят данни, доколкото знам — заяви Фил. Звучеше невероятно заядливо. Винаги се държеше така, ако го събудеха. — Хайде, лягай да спиш. Не си ничия майка — напомни й той. — Какво те засяга?

— Ами… просто се надявам, че са добре — отвърна Трейси, после седна отново от своята страна на леглото. Представи си как Джон накрая се предава и се обесва в своя нов, оголял дрешник. Или се вбесява и напада Бет като сексуален маниак.

Фил се обърна с гръб, но Трейси продължи да се взира в мрака. След минута чу хъркането му.

Седеше на канапето в тъмното, като се питаше какво да направи, когато Лора се надигна от своя футон, промъкна се крадешком до страничната маса и взе телефона.

— Какво правиш? — попита Трейси.

Лора подскочи от изненада и нададе писък.

— О, боже мой! Трейси! Не знаех, че си тук.

— Очевидно — подхвърли Трейси. — На кого щеше да се обадиш? На никой в Инсино — добави тя обвинително.

— На никого нямаше да се обаждам — отвърна Лора.

— Не — съгласи се Трейси с подигравателно ироничен глас. — Просто се събуди посред нощ с удивителната потребност да избършеш праха от телефона. — Тя присви очи, макар че в тъмнината едва различаваше бялата фигура на приятелката си. През цялото време ли го е правила, докато аз си въобразявах, че го преживява, запита се Трейси. — Тъй като в сметката ми за телефона не се е появил нито един номер с цифрата деветстотин, започвам да си мисля, че си се обаждала на Питър — мрачно заяви тя.

— Не, Трейси. Кълна се, че не съм. Това беше за пръв път. Просто аз… — Лора седна до Трейси. Взе една от възглавниците и я притисна до гърдите си. И докато седяха заедно по нощници в тъмното, изведнъж Трейси изпита невероятна обич към приятелката си. На Лора не й беше лесно. Кой би разбрал едно едро, забавно, интелигентно, остроумно момиче със страст към готвенето? Кой би искал да бъде с нея, да я обича толкова много, колкото тя заслужаваше? Е, Трейси например, а всеки мъж, който не го правеше, губеше много. И не само от страхотните вечери. — Не знам. Гледах как Бет се приготвя за срещата си, а после ти трябваше да хукнеш при Фил, и ми се стори, че всички, освен мен си имат по някого. И се сетих за Питър. Знам, че не биваше дори да помислям за него — призна Лора, с преливащ от болка глас. — Знам, но…

— Знам — обади се Трейси, като прегърна приятелката си през раменете. — Трудно е да си сам в свят на двойки. Надявам се, че ние двамата с Фил не те караме да се чувстваш изключена. За нищо на света не бих искала.

— Не, не. Вие никога не ме карате да се чувствам като третото колело. Толкова е мило, че изобщо ме приюти тук. — Лора замълча. — В Сакраменто наистина стана ужасно. — Тя издаде тих задавен звук. — Знаеш ли, не искам обратно Питър. Просто шума от хъркането на Фил ме накара да се почувствам толкова самотна. — Лора замълча и Трейси видя как една сълза се претърколи по бузата й. — Исках да лежа до своя собствен хъркач — добави тя, после подсмръкна. — Така че, съди ме.

— Този път няма да те съдя — каза й Трейси, — но ще ти кажа, че трябва да се откажеш от повторенията на Куинси. Джак ти влияе лошо. Знаеш ли, господин Бил от видеотеката вече не ми позволява да гледам „Любов с напълно непознат“.

— Наистина ли?

— Да. И добре прави. Трябва отново да излезеш навън. Колкото и да е странно, едва ли ще се запознаеш с някого пред моя телевизор или в кухнята ми.

— Може би имаш право — призна Лора.

Трейси премести ръка върху двете длани на приятелката си и ги погали. Бяха големи, топли и способни, също като Лора.

— Хайде — подкани я Трейси. — Не мислиш ли, че е време да се установиш тук? Да си потърсиш работа?

— Ами, вече ходих на едно интервю — обнадеждено съобщи Лора.

— Добро начало — похвали я Трейси. — И ми позволи да ти уговоря час при Стефан, да добави няколко светли кичура в косата ти. Ще бъде забавно.

— Хей, какво ще кажеш, ако само този път направим домашни курабии? Знам колко ги обичаш. — Хвърли един поглед към изражението на приятелката си и се отказа. — Добре, добре. Само една тава шоколадови курабии от полуфабрикат.

— „Ядох, преядох, едва богу дух не предадох. Затова пет по пет е двайсет и пет“ — изпя Трейси, като стана и пое към кухнята. — А после ще седнем тук заедно на канапето и ще гледаме „Барнаби Джоунс“ или каквото друго дават по телевизията.

— Наистина ли? — възкликна Лора, с глас отново изпълнен с ентусиазъм.

— Разбира се. Може би ще успееш да замениш Клъгман с Бъди Ебсън — подхвърли Трейси. — Мисли за Бъди като за готиния тип. Казах ли ти, че Джон искаше прякорът му да е Бъд? — попита тя и за миг пак се запита какво ли правеше в момента той.

— Бъд? Сънуваш, нали? — обади се Лора и двете се изкискаха в мрака.