Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bad Boy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
kati (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Оливия Голдсмит. Лошо момче

Издателство „Весела Люцканова“, София, 2003

Американска. Първо издание

Редактор: Юлияна Манова

ISBN: 954-311-010-7

История

  1. — Добавяне

11

Джон разтребваше, изхвърляше кутиите от готова храна, пици и старите броеве на компютърни списания, които беше натрупал. В просторната му дневна имаше прашно, но пълно домашно фитнес оборудване, фантастична развлекателна система, половин дузина компютри и малко канапе. Щом си вземеше новия лаптоп, щеше да се отърве от всичките тези. На вратата се позвъни и Джон погледна китката си, после осъзна, че на нея няма часовник. Нима вече бе седем? Погледна един от компютрите. Седем часа и двайсет минути. Натъпка в стенния гардероб кутиите, които държеше в ръце, хукна до канапето, събра останалите списания, хвърли и тях в гардероба и накрая се обърна към огледалото в пълен ръст от вътрешната страна на вратата. Отвори външната врата.

Трейси влезе, огледа се и се плесна с ръка по главата.

— Тук живееш или това е мястото, където провеждаш хирургическите си операции? Поне би могъл да слушаш музика, вместо бизнес станцията. Акциите ти ли са паднали или нещо подобно?

— Дори не съм чул, че съм на тези вълни — отвърна Джон. — Какво значение има? — попита, като се опита безуспешно да избегне плачливата нотка в гласа си.

— Нямам време за обяснения — заяви Трейси. — Но няма значение. Правило Номер Три: никога не им показвай къде живееш.

Джон извади „Уизард 2000“ и понечи да въведе мъдростта на Трейси. Вече беше записал останалите заповеди. Почти посегна към клавиатурата, когато…

— Остави това! — нареди Трейси.

— Използвам го само за водене на бележки — възрази той.

Трейси измъкна електронния бележник от ръцете му и го сложи решително на алуминиевата маса за кафе.

— Вече не.

Свали сакото си и му го подаде. Джон се готвеше да го закачите гардероба, но се сети за кутиите от пица и се отказа, приглади велура, сгъна го и го преметна на облегалката на канапето. Трейси остави чантата си, отиде до прозореца и се обърна, за да погледне приятеля си.

— И така, да се върнем към Правило Номер Три: никога не им показвай къде живееш. Никое момиче не бива да идва тук. Това би провалило всичко.

— Те и сега не идват — призна Джон. За съжаление. Изгледът беше невероятен. — Дори майка ми. — Не че и той прекарваше много време тук. Непрекъснато работеше.

— Но и ти не ходиш в техните апартаменти сега. Следвай моите правила и ще попаднеш там. Знаеш ли, ти наистина си мил и си толкова добър в работата си. Заслужаваш в живота ти да има прекрасна жена.

— Да, ти, но не спя с теб.

— Точно така. Но сега можеш да имаш и двете. — Трейси замълча. — Странно. Успяваш да се справяш толкова добре в службата, но не можеш да подредиш личния си живот. А аз не успявам да пробия в работата.

— А личният ти живот е наред? Извинявай, но и кариерата ти, и гаджето ти се нуждаят от ритник отзад.

Трейси му хвърли убийствен поглед. Джон сви рамене и отиде до хладилника.

— Искаш ли нещо за пиене? Имам сок от червени боровинки и от касис. Полезен е за пикочните пътища, да знаеш. Мисля, че имам и…

— Престани! — Тя скочи от канапето и тръгна към него. — Правило Номер Четири: никога нищо не им предлагай. Това е ключът към цялата работа. И никога не използвай нито „пикочни“, нито „пътища“, освен ако не си ветеринар, гинеколог или религиозен фанатик. — Хвана го за реверите на сакото. За миг — съвсем кратък миг — Джон си помисли, че ще го целуне. Или че ще го удари с глава.

Те ще те молят да легнеш с тях.

— С тях? С повече от една? — възкликна той и осъзна, че гласът му се е повишил с една октава.

Трейси не му обърна внимание, дръпна го за реверите, обърна го и изхлузи сакото от раменете му.

— Е, не веднага — подхвърли тя. — Това става в класа за напреднали. — С театрален жест захвърли сакото му в коша за боклук.

— Хей! — запротестира Джон, после си спомни критичността й.

— Никакви спортни сака. Никога. И никакви карета. Само дюс цветове. И то тъмни. Всъщност, за начало, усвояваме подхода на Хенри Форд: всеки цвят, който искаш, стига да е черен.

— Черно? Но аз не… Всеки… — Джон млъкна. — Добре — съгласи се накрая.

Трейси го обиколи бавно, като офицер, който проверява войската.

— Къде те подстригаха така? — попита тя.

— В „При Лоуган“.

— Никога не ходи там, освен за да го набиеш. Стефан ще се опита да оправи нещата. Ако го помоля. — Огледа краката му. — Забрави панталоните в цвят каки. И не носи нищо от „Гап“, „Банана Рипъблик“, „Джей Крю“ или „Ел Ел Бийн“. — Джон едновременно се стараеше отчаяно да запомни думите й, мечтаеше за своя „Палм Пайлът“ и се опитваше да не се обижда. — Виж, ако носиш тези неща, просто ще породиш потрес в жените.

— Какво е потрес?

Трейси ококори още повече големите си очи.

— Женския еквивалент на мъжкото отвращение. Някои неща са толкова противни, че ни карат да се потресем, за да сме сигурни, че няма да предадем дори частица от този генетичен материал.

— Повече информация, отколкото ми е необходима. — Джон се опита да се сети дали е останало нещо от гардероба му. — Тогава откъде да си… — започна той.

— Носиш или готини неща от евтини магазини или много, много скъпи италиански дрехи — отвърна Трейси. — И ги смесваш. Да прегледаме дрешника ти. — Прекоси стаята и отвори вратата на стаята дрешник. Джон я последва. Дрехите бяха прилежно подредени по десен. Карета от едната страна, райета от другата, подредени по цвят от светло към тъмно. Трейси премина в средата като картечница, която поваля войници. Свали първите спортни сака от релсата и ги хвърли на пода.

— Не. — Свали следващото и захвърли и него. — Не и… уф! Не!

— Какво не му е наред на попското сако?

Трейси не му обърна внимание, само му хвърли смразяващ поглед, който питаше „а какво му е наред“? Отвори чекмеджетата на скрина едно след друго и прегледа дрехите му. За момент Джон се уплаши и се запита дали имаше нещо, което… Е, нямаше време за мислене, защото Трейси му хвърли едно черно поло, джинси и — в отчаяние, — свали собствения си колан. Джон се сви.

— Не! Не и каиша! Нима грозните дрехи заслужават бой с каиш?

— Не, но харченето на много пари за този боклук вероятно да. Определено трябва да отидем на пазар. Не съм сигурна, че мога да събера оттук повече от едно свястно съчетание. Разбра ли? Това е номерът. Ти ще се промениш: това, което носиш, което казваш, местата, където ходиш, нещата, които ядеш.

— Нещата, които ям? Може би говорим за твърде голяма промяна — заяви Джон.

— Хей, ти ме помоли за това. Получаваш го. — Трейси повдигна вежди. Подаде му безмълвно колана и посочи обратно към дрешника. Джон се отправи да съблече дрехите си зад вратата.

— Сега ли да се преоблека? — Приятелката му го изгледа. — Беше само въпрос — оправда се той и нахлузи правите джинси.

— Не задавай въпроси на алхимика — извика Трейси някъде близо до вратата. — В противен случай магията не действа.

Тя отново преглеждаше саката и връхните му дрехи. Започна да събира всички отхвърлени и да ги тъпче в найлонови торби.

Джон излезе от дрешника. Сега се чувстваше кротък и малък, като истинския Оз. Трейси пусна торбата и го огледа от главата до петите.

— Е, така е по-добре. С изключение на обувките. Край на маратонките.

— Край на маратонките? Но… — Трейси повдигна вежда и тропна с крак. — Това не беше „но“ — побърза да я увери Джон. — Не беше дори въпрос. Беше… пояснение. И какво ще нося вместо „Найк“? Сандали?

Трейси се обърна, за да го погледне.

— Само ако според теб Иисус е имал интересен светски живот. Виж, обувките са изключително важни. Свестните момчета носят „Найк“ или „Топ-Сайдър“, „Кед“ или „Конвърс“. Скука! Сексапилните типове носят „Док Мартън“ или ботуши. — Присви очи и пак го огледа. Джон се почувства… особено. Трейси със сигурност прекаляваше. — Виж — продължи тя с въздишка. — Трябва да ти кажа за панталоните.

— Какво за панталоните?

Трейси сякаш не го чу.

— Знак на голямо доверие е да ти го кажа, но смятам, че трябва да знаеш. Повечето жени гледат панталоните.

— Какво? — възкликна Джон. Уплаши се да не му каже, че трябва да си тъпче чорапи в чатала и че жените избират любовниците и съпрузите си според издутината. Не би го понесъл, но преди да й каже да млъкне, Трейси му зададе съвършено неуместен въпрос.

— Гледал ли си „Извън Африка“?

— Филмът ли? — попита той.

— Да. С Робърт Редфорд и Мерил Стрийп.

— Не — отвърна Джон.

— Ами „Легенди за страстта“?

— Не познавам някой над четиринайсет, който да го е гледал.

— Е, някои сме го гледали — информира го Трейси. — И то само заради панталоните. Много жени гледат панталоните.

— Какво, по дяволите, е това с панталоните?

Тя въздъхна.

— Щеше да е по-лесно, ако беше гледал филмите. Но номерът е в определен модел панталони. Да не са тесни, тесните…

Облекчението заля Джон като вода върху пода на обществена тоалетна. Не се налагаше да си тъпче панталоните, макар че не бе сигурен в какви панталони трябваше да се натъпче.

— Но не и онези панталони с басти отпред. Господи, не и онези набрани докерски панталони в цвят каки, които карат мъжете да приличат на възглавници, когато седнат. Трябват ти панталони, които са гладки отпред. Искам да кажа, Робърт Редфорд беше вече сбръчкана кифла над четирийсетте, когато снима „Извън Африка“, но изглеждаше адски добре в тези панталони. Приятелката ми Сара казва, че номерът бил в прическата му, но повечето жени, които познавам, признават, че е било заради панталоните.

— Откъде се купуват тези панталони? — попита Джон, хипнотизиран.

— Ще трябва да дойда с теб. Защото не е важно само да са гладки отпред, но и да те обгръщат… отзад.

— Те докъде стигат? — учуди се Джон и си представи някакъв гащеризон. — И гърба ли обхващат?

Трейси поклати отчаяно глава.

— Имам предвид задника ти. Понякога, признавам, жените гледат мъжките задници.

— Не чаталите?

— Не бъди отвратителен — сряза го тя. — Защо да… — После вдигна очи и остана безмълвна за миг.

Джон нямаше представа какво виждаше на тавана, но очевидно й харесваше. Може би беше задника на Робърт Редфорд.

— Странно — промълви накрая Трейси. — И материята има значение. Нищо лъскаво. Не. Мъж с лъскави панталони е… — Поклати глава, за да се отърси от мисълта. — Трябва да бъде гладка, стегната тъкан. Виж, важен е задникът, но не само той. Ако разбираш какво имам предвид.

Джон нямаше понятие. Но не искаше да я прекъсва сега. Струваше му се, че може да стане свидетел на библейско откровение.

— Сякаш повечето голи задници не са толкова готини, но дупето в чифт хубави панталони, обхванато отвсякъде, нито твърде голямо, нито твърде плоско, уж тясно, но все пак хвръкнало…

Забрави!

— Ти си неудобство за себе си и за околните — заяви Джон. — Трейси, да не ми казваш, че нормалните зрели жени правят избор въз основа на панталоните и обувките? Заради такива подробности?

Трейси ококори още повече очи.

— За бога, Джон. През всичките тези години не съм и помисляла, че си толкова невеж. Нали знаеш какво казват: Бог е в подробностите. Ние — жените — с часове говорим за подробностите. Вие, мъжете, сте по голямата картина; ние сме по подробностите.

— Но аз съм по подробностите. Години наред бях компютърен аналитик. Подробности и само подробности.

Трейси кимна, но не положително.

— Точно така. Това не ознаменува ли началото на твоето целомъдрие? — Джон се опита да си припомни, уплашен, че приятелката му може би имаше право. — Виж. Довери ми се в това отношение. Не че на работата ти нещо не й е наред. Просто не е секси. Не казвай на никого.

Леко засегнат, Джон сви рамене.

— Ами ако ме попитат с какво се занимавам?

— И ще те питат. Жените искат да знаят всичко. Просто бъди неясен. Неяснотата побърква жените.

— В добрия или в лошия смисъл?

— И в двата. — Трейси се разсмя. — На мен ми трябваха три месеца, за да открия дали Фил е единствено дете. Но номерът е, че ще се върнат за още. Прочисти си гърлото и им кажи, че си в търговията… Остави ги сами да си блъскат главите и да се чудят дали в търговията с наркотици или коли на старо.

— Нека да изясним това противоречие: жените се побъркват от неяснотите и се задълбочават в подробностите като пощещи се маймуни.

— Точно така. Днес Бет от службата прекара час и половина в обсъждане на дупчестия пуловер, който мъжът, с когото излязла, носел на първата им среща и дали това означава, че е гей.

— И означава ли? — поинтересува се Джон.

Трейси взе едно черно сако и му го хвърли. Джон го навлече.

— Да, освен ако не е рибар — отвърна тя и му се усмихна. Като видя доволното й лице, Джон зае серия пози на супермодел. — Добре. Сега си уреден.

Джон застана пред огледалото и се огледа. Трябваше да признае, че изглежда различно — и по-добре. Пуловерът с кръгло бие, който носеше единствено върху поло, падаше меко и сексапилно по раменете му. А джинсите, макар и леко неудобни, бяха с достатъчно тесни крачоли, за да го накарат да изглежда малко по-висок.

— Виж си дупето! — възхити се Трейси. — Охо! През цялото време си имал скрит талант.

Той се изчерви, но това не му попречи да се обърне наполовина, за да се погледне през рамо.

— Получава ли се номерът с панталона? — попита с надеждата да е така.

— Е, панталонът не е идеален, но се оправя по-лесно от задника. Добре, това ще носиш отсега нататък.

— Имаш предвид всеки ден? Как ще ги поддържам чисти?

— Французите имат само по един чифт дрехи и ги носят постоянно.

— Но във Франция са свикнали с телесната миризма — възрази Джон.

— Виж, пери ги всяка вечер, преди да излезем на пазар. Струва си главоболието.

— Не може ли да го направим онлайн? — предложи Джон. — Аз така си купувам повечето неща.

— Е, това обяснява защо изглеждат по този начин. Пазарувай онлайн, само ако искаш да правиш секс онлайн. Ако искаш близост и интимна връзка, ще трябва да пипнем стоките, скъпи. — Огледа го. — Всъщност, изглеждаш доста представително.

Джон се огледа. Трябваше да признае, че много повече приличаше на мъж и далеч по-малко на закачалка от Армията на спасението.

— Мисля, че този стил ми отива — заяви накрая.

— Утре вечер ще се срещнем и ще напазаруваме — каза му Трейси. — Наистина ме бива в тази работа. И си вземи кредитните карти.