Оливия Голдсмит
Лошо момче (41)

41

Джон се разхождаше с Лъки през Пайк Плейс Маркит. Беше първият пролетен ден. Хората бяха излезли и Лъки душеше въздуха, сякаш в него имаше нещо ново. Джон изобщо не забелязваше жените, които се обръщаха, за да го погледнат. Последната му нощ с Алисън беше последната му нощ с когото и да било. Не беше отговорил на Сам или Рут. Дори Бет накрая престана да се обажда. Беше се хвърлил в работата си, но бе твърде късно, за да спаси „Пърсифал“. Сам, той понесе първия си професионален неуспех. Завърза каишката на Лъки за перилата до някакви външни маси. Не че трябваше да го прави: кучето щеше да го чака цял ден и цяла нощ, завързано или не. Влезе в един магазин, за да си купи кафе.

Застанал на опашката, той видя, че етикетите под кифлите и курабиите бяха самозалепващи се бележки. Докосна една с пръст, после поклати глава. Изобщо не си позволяваше да мисли за Трейси. Сега имаше достатъчно дисциплина, за да си наложи това правило. Самотата му отначало се бе стоварила върху него, плътна като мъгла над Пъджет Саунд. Не му се искаше да признае колко нощи беше прекарал при майка си, докато се опитваше да преживее тази малка криза. Тя не бе казала нищо, винаги го посрещаше с радост, никога не задаваше въпроси. Единственото нещо, което правеше, беше едно предложение:

— Защо не минеш през приюта?

Джон никога не се бе възприемал като любител на домашни животни, но същевременно, се чувстваше като кучетата в приюта: самотен, затворен — емоционално, все пак — и жаден за другар. Докато надничаше в клетките, откриваше всички кучешки неудачници в любовната игра: твърде буйни палета, кучета, които бяха станали прекалено големи или не бяха достатъчно сладки, или достатъчно умни, или с достатъчно късмет.

Джон взе кафето си и една лепкава кифла, която щеше да раздели с Лъки. Кучето го поздрави с преувеличени жестове на радост, като въртеше задника и опашката си. Когато развърза каишката и се обърна да си върви, видя Бет да седи сама. Можеше да я подмине, но в този момент, въпреки Лъки, самотата му беше толкова голяма, че се приближи до нея.

— Може ли? — попита той.

Тя вдигна поглед.

— О, разбира се. Как си, Джони?

— Джон. Само Джон — каза той. — А това е Лъки.

— Не знаех, че имаш куче.

— Взех я наскоро. Колкото до мен, добре съм. Ти как си?

— О, все същото, все същото — отвърна Бет. Взе кафето си и отпи. Освен това похапваше „Милки Уей“. — Не е много забавно във вестника. Алисън осъди Маркъс за сексуален тормоз, а без Трейси…

— Трейси не е във вестника? — учуди се Джон. Беше си наложил да не чете статиите, за да не търси името й.

— Не знаеш ли, че тя напусна? — възкликна Бет.

— Не. — Джон се опита да не пита нищо повече; използва цялата сила на волята си, но въпреки това се провали. — Кога се омъжва? — обърна се той към Бет, засрамен и изплашен от липсата си на контрол. Не можеше да си позволи да се върне към нещастието, което беше изстрадал през последните месеци.

— Алисън ли?

— Не, Трейси — насили се да каже Джон. Не бе изговарял името й от последния път, когато я видя, и си беше обещал повече никога да не го прави. Майка му беше престанала да се интересува как е приятелката му, макар че никога не попита какво се бе случило между тях. — Знаех, че двамата с Фил са сгодени.

— За около минута — отвърна Бет и направи физиономия. — Скъсаха. — Джон се постара с всички сили да не покаже никаква реакция. Но му се зави свят. Не чу следващите думи на Бет, докато тя не стигна до: — … и Трейси работи в „Джава, Колибата“. Поне беше там последният път, когато я видях.

Това беше повече информация, отколкото можеше да поеме. Хрумна му, че сигурно бе чул погрешно.

— Като каква? — попита той. Вероятно това беше някаква странна шега.

— Не съм сигурна — заяви Бет. — Но смятам, че трябва да провериш. Знам какво изпитва към теб.

— Така ли?

— Я стига. От години е била влюбена в теб. Просто не го е знаела — обясни му Бет. — Знаеш ли, за някои неща не съм съвсем глупава.

— Тя ме обича? — повтори Джон.

— Човек не се мъкне с някой седем години, ако не го обича — заключи Бет. — И ти още я обичаш. Не мислиш ли, че е време да сложиш край на скарването и да завържеш възела?

— Само за да се обеся — отвърна Джон.