Оливия Голдсмит
Лошо момче (17)

17

По лицето на Трейси се търкаляха сълзи, но тя не ги избърса. Само премигна с очи, за да се опита да ги прочисти, после усети как една сълза се спусна покрай улея на носа й и започна да я гъделичка. Трейси извади език и внимателно я облиза от върха на устната си. Беше съвсем леко солена.

— Колко сол? — извика на Лора, чийто задник стърчеше, докато главата й бе изчезнала дълбоко в шкафа под плота, в търсене на нещо. — Да слагам ли сол?

Лора изгрухтя и извади глава от шкафа.

— Не. В доматите има достатъчно естествена сол. Смятам, че останалите подправки и естествения солен вкус на доматите правят излишно допълнителното солене.

Трейси кимна и при движението една сълза капна от брадичката й. Падна върху дъската за рязане и навлажни едно колело лук. Би могла да изсипе лука в тенджерата по-бързо, за да престане да плаче, тъй като вече го беше нарязала толкова тънко, колкото умееше, но искаше първо да получи одобрението на приятелката си.

— Знаеш ли — възкликна Лора, като се изправи, — ако сложиш лука в камерата за няколко минути, преди да го нарежеш, няма да плачеш.

— Хм, ако имах време и помнех такива неща, щях да съм от хората, които слагат и чорапогащника си в камерата, за да не се пускат бримки.

— Става ли? — попита Лора.

Трейси се разсмя.

— Откъде да знам? Не съм от тези хора.

— Слава богу! — обади се Фил от канапето. — Чорапогащниците са достатъчен страстоубиец. Ледените не бих могъл да ги понеса.

Трейси взе дъската за рязане и я занесе до тенджерата, където вече се топеше маслото.

— Значи само ги хвърлям вътре? — попита тя. Тогава видя червено петно на дъската и осъзна, че заедно с последното колело лук е порязала дълбоко палеца си. — Божичко! — възкликна тя.

В същия миг Лора се озова до рамото й. Трейси вдигна палеца си, от който сега се стичаше кръв надолу по ръката й. Хрумна й стих от една от поемите на Плат, която и двете обичаха.

— Раненият ветеран — каза на глас тя.

— Хей, недей да цитираш Силвия, когато кървиш в тенджерата — предупреди я Лора и за минута подложи палеца на приятелката си под чешмата, после го поля с кислородна вода, обви го с лейкопласт и стегнато го превърза. По това време Фил вече бе стигнал до плота.

— Хей, момиче. Поряза ли се? — попита той. После добави: — Защо не захвърлиш престилката? — преди да започне да подръпва лениво струните на китарата си. — Създадена си за други неща — изхили се похотливо.

— Я стига! Бъди мил. Приготвям го за теб — възмути се Трейси и вместо престилката, хвърли лука в цвъртящото масло. Стаята моментално се изпълни с изключително вкусно ухание. Трейси се почувства като Марта Стюарт.

— Та-да!

Лора кимна, после погледна лука.

— Разбъркай ги няколко пъти. Трябва да са кафяви, но не прегорели. — После хвърли поглед към Фил и обратно към Трейси. — Обърни му малко внимание — прошепна тя. — Проси си го.

— За кого правя това? — попита Трейси с повишен глас. — Одялках си пръстите до кокал заради него.

Фил само сви рамене. Лора се обърна към него.

— Помниш ли семейство Партридж? — подхвърли тя.

— Разбира се — отвърна Фил. — Мразех Кийт.

— Защото си му завиждал — изкоментира Лора. Трейси едва не се разсмя на глас. — Освен това, забелязвал ли си, че когато Дани свиреше на китарата, подрънкваше? Като водеща китара? — продължи тя.

— Разкарай се! — заяви Фил.

Трейси се запита дали го казваше буквално. Хрумна й дали Фил не се чувстваше пренебрегнат между времето, което тя прекарваше с Джон и вниманието, което обръщаше на Лора, без да споменаваме часовете във фитнес залата, заедно с Бет и останалите момичета. Е, реши Трейси, това не бе задължително нещо лошо. Обикновено той беше този, който я пренебрегваше, разкъсан между репетициите, писането и другите си, по-неопределени занимания. Погледна тенджерата обелени и накълцани домати, които вече се задушаваха на другия котлон.

— Доматеният сос наистина ще ти хареса, когато е готов — обеща Трейси.

— Да — съгласи се Фил. — Наистина ще ми хареса, когато е готов.

Тя се обърна към Лора.

— Кога прибавям лука към доматите?

— Когато стане хубав и кафеникав. — Лора замълча. — Знаеш ли, длъжна съм да ти напомня, че според някои кулинарни школи доматите трябва да се задушат заедно с лука. Аз съм от школата, която смята, че доматеният сос е доматен сос, следователно всичко останало се добавя към него. И че запърженият лук е по-хубав.

Лора беше сериозна единствено когато говореше за готвене или когато говореше за Питър. За щастие, през последните два дни се занимаваше много с първото и никак с второто.

— Аз съм от твоята школа — обади се Трейси, също толкова сериозно. — Надявам се някой ден да бъда в годишника на твоята школа и да получа диплома с оценка от нея.

— Каква ще бъде оценката? — отегчено попита Фил. — „С“ за слабоумна!

— „С“ за сос — отвърна Трейси.

— „С“ за страхотни — добави Лора. И двете се изкискаха.

— „С“ за смахнати — не им остана длъжен Фил. — И двете. Или „Д“ за досадни. — Остави китарата си. — Господи, колко тъпо!

— Знам, че ти си такъв, но каква съм аз? — осмели се да изпее Трейси.

Двете с Лора обичаха да отвръщат по този начин на момичетата в Инсино, когато ги обиждаха. Дебелата и кльощавата, Джак Спрат и дори лесбийките. От години не се беше сещала за това. Приближи се с танцова стъпка до канапето и прегърна бедния Фил. — Само си представи, домашно приготвен сос за спагети всеки път, когато ти се прииска. — Наведе се да го целуне, но той се отдръпна.

— Господи — изсумтя Фил, — вониш. — Трейси вдигна ръце към носа си и от очите й отново потекоха сълзи.

— Уф! — Изтича до кухненската мивка и започна да мие ръцете си.

— Това няма да помогне — обясни й Лора, взе един лимон, намачка го с дръжката на ножа, а после го разполови с работния край на същия инструмент. — Ето. Използвай това.

Трейси изстиска лимоновия сок върху ръцете си и бързо ги изми пак с препарата за миене на съдове. След като провери къкрещата тенджера, се върна на канапето и седна до своя къкрещ приятел.

— Ела тук — прошепна тя и го притегли към себе си, като положи главата му на гърдите си. Фил понечи да се отдръпне, но Трейси задържа темето му с брадичка. — Забрави тази китара за миг и дай насам тези талантливи пръсти — промълви тя. Приятелят й се обърна, за да я погледне и тъкмо щеше да каже нещо, когато телефонът иззвъня. Трейси се пресегна. — Задръж тази мисъл — каза му и вдигна слушалката.

Гласът на Джон избухна в ухото й.

— Виж, забрави тази работа — заяви той. — Глупав план и глупава идея. Освен това, нищо няма да стане. Не мога да го направя…

— Здравей, Джон — спокойно отвърна Трейси.

Фил превъртя очи и отдръпна главата си. Е, добре. Щеше да се наложи да го загрява отначало. Женската работа никога не свършваше.

— Нищо не става — повтори Джон. — Не съм годен за обучение.

— Още не сме започнали, а ти вече се отказваш? — скара му се Трейси.

— Ние двамата още не сме започнали — обади се Фил, докато Джон също говореше, но Трейси не чу отговора му. Потупа Фил по коляното. Спокойно, спокойно.

— Какво? — попита тя Джон. Той приказваше бързо, нещо за летището и багажа, и че тя не знаела, че той пътува, а после нещо за някаква бременна жена и… Фил се изправи, за да си облече якето, така че Трейси трябваше да го улови за ръката и да го дръпне обратно на канапето, за да го целуне, преди да си тръгне. Когато се върна на телефона, чу Джон да завършва разказа си.

— Психопат — заяви той. — Тя ме помисли за някакъв терорист.

— Пак е начало — възкликна Трейси. Очевидно се беше опитал да свали някое момиче. — По-добре терорист, отколкото смотаняк. Много по-секси е.

— Не. По-добре да съм такъв, какъвто съм, отколкото неуспял Тед Кажински.

— Мислех, че Тед Кажински е неудачник — обади се Трейси, като погали ръката на гаджето си. — Искам да кажа, хванаха го, нали? — Фил започна да обръща внимание на разговора.

— Сосът трябва да се разбърка — провикна се Лора. — Аз ли да го направя или ти? — Трейси знаеше колко насериозно взимаше готвенето приятелката й и й махна, че ще се забави само минута.

— Не се шегувай с това! — възкликна Джон. — Искам да кажа, ти не беше там. Не можеш да си представиш как ме погледна тя.

— Забелязала ли си, че Тед е име на неудачник? — попита високо Фил. — Нали се сещаш — Тед Кенеди, Тед Кажински, Тед Бънди.

— Аз имам правило никога да не се срещам с мъже на име Тед — съгласи се Лора. — При Едовците решавам според случая.

Джон продължаваше да говори, но Трейси не успяваше да чуе много. От време на време промърморваше „хм“ и „мм“, за да се опита да утеши приятеля си. Когато той млъкна, тя почака момент, а после, за да внесе оптимизъм, възкликна:

— Е, може да ти се обади.

— Да ми се обади? — повтори Джон. — Ще имам късмет, ако не ми се обадят от полицията. Ти не разбираш. — Дори от другия край на града, Трейси чу въздишката му. — Трябваше да си там — отново заяви той. — Безнадежден случай съм. Държах се като психопат.

— Момичетата понякога харесват психопатите — постара се да му вдъхне увереност Трейси. Фил започна да я целува по ухото, а Лора постави ръце на хълбоците си, за да изрази възмущението си.

— Не и този тип — мрачно подхвърли Джон.

— Е, получаваш отличен за старанието — похвали го тя. — Прицелил си се прекалено високо. Твърде трудно е да свалиш някой на зелено, без някакви общи интереси. — Избута Фил от себе си и стана.

— Сосът трябва да се разбърка — повтори Лора. Трейси отиде до печката и в това време изпусна още нещо, което бе казал Джон. — По-бавно, по-бавно — помоли го тя. Утешението й не беше помогнало. От височината на гласа му разбра, че трябва да гледа по-сериозно на случая. Очевидно Джон беше дълбоко разстроен.

— … защото всичко бях измислил. Въобразявах си, че съм го изпипал до съвършенство. Но човек нищо не може да изпипа. Не може да го контролира. Защото когато пристигнах на летището и на полета нямаше нито едно свястно момиче — искам да кажа, имаше една хубава, но тя беше твърде хубава и, както казах, другата беше бременна.

— Каква друга? — попита Трейси, като взе лъжицата и разбърка соса. Почувства, че я теглят в твърде много посоки едновременно. Как жените отглеждаха две или три деца?

— Дани наистина ли подрънкваше на китарата си? — обърна се към Лора Фил.

— Напълно — увери го тя. — А знаеше ли, че Лори страдаше от анорексия?

— Разкарай се! Много си падах по нея.

Трейси размаха ръце в опит да ги накара да мълчат. Джон продължаваше да говори.

— Затова се насочих към следващата лента и заговорих Каръл, но сакът ми беше на другата лента и предполагам, че се уплаших и казах нещо глупаво, и тогава тя започна да се държи така, сякаш съм…

— Коя е Каръл? — уточни Трейси, докато Лора й подаваше някакви големи листа, с които тя нямаше никаква представа какво да прави.

— Това е момичето, което свалих на летището — обясни Джон с пълен с отчаяние глас. — Каръл.

— Слушам те. Просто изпуснах името й. — Какво ли още пропуснах, запита се Трейси. — Къде отиваше? — продължи тя.

— Да съм отивал? Никъде не съм ходил.

— Добре, къде се запозна с тази Каръл?

— Тази вечер. На летището.

— Но защо си бил на летището, ако не си отивал никъде? С Каръл ли имаше среща? — Трейси не помнеше да е имало някаква Каръл в живота на Джон. Междувременно, Лора издърпа едно листо от ръката й и го хвърли в соса.

След това Фил направи знак с пръст през гърлото си, за да каже „карай по-кратко“, но Трейси не можеше. Лора пое обратно лъжицата. Приятелката й сви рамене извинително.

— Не разбирам — призна тя на Джон. — Какво правеше на летището?

И така, докато разбъркваше соса с едната ръка и държеше телефона до ухото си с другата, той й разказа една дълга, смахната история, каквато само Джон можеше да измисли. Трейси се разсмя на няколко пъти, докато не осъзна, че това би могло да го засегне. Тогава успя да поддържа сериозна физиономия до края на ненормалния разказ. Джон нямаше равен.

— Както и да е, написах името и телефона си на ръката й. Можеш ли да си представиш какво неудобство?

— Е, повече никога няма да я видиш.

— Не се знае. Знам, че има ангажимент в „Майкро/Кон“. — И тогава наистина изгуби връзка с действителността. — Мислиш ли, че ако я проследя, издиря телефонния й номер и изчакам един-два дни, преди да й се обадя, би излязла с мен? — попита той.

— Мисля, че ще поиска да те арестуват — заяви Трейси. — Виж, опитал си. Забрави го. Ще има още десетки момичета. Не се престаравай. И получаваш отличен за оригиналност, както и допълнителни точки за прилежност. Но идеята не е била много добра.

— Защо? — учуди се Джон. — Само защото ме обзе паника? Може би трябва да опитам отново?

— Не. Не и това. — Трейси въздъхна и погледна соса, който се сгъстяваше хубаво. — Искам да кажа, че вие двамата не сте имали нищо общо, освен това, че и двамата сте били на летището. Дори не сте били на един и същ полет. Обикновено трябва да има някакво споделено нещо, за да се започне — обясни тя. — В случая си действал срещу себе си.

Всъщност, като се замисли, идеята му беше доста добра. Смахната, но толкова типична за Джон. Това, че беше способен да я измисли, накара Трейси да се усмихне, фактът, че не беше способен да я осъществи, бе, защото е Джон. Беше луд, но по някакъв очарователен начин. Накрая щеше да се превърне в страхотен съпруг за някоя жена. Но най-напред трябваше да му уреди среща. Намали огъня под соса си. Лора кимна одобрително.

Трейси се опита да се сети за място, където хората се събираха — не в бар или клуб, защото знаеше, че Джон никога не би се почувствал удобно там, но… Идеята я връхлетя като лавина и тя се усмихна на собствената си аналогия. Идеално! Много по-добре от летището.

— Виж — започна тя. — Хрумна ми нещо. Какво ще кажеш да те заведа някъде, където ще има за какво да си говориш с жените?

— На мен ли говориш? — обади се Фил, като повдигна вежди. — Защото мен ме интересува. — Трейси му се намръщи.

— Къде? — попита Джон в същото време, подозрително.

— Това е нещо, което аз знам, а ти ще разбереш — съобщи Трейси, като отново премина на вълна Инсино.

— Време е да се захванем сериозно за работа — прекъсна я Лора. — Трябва да добавим някои основни подправки. — Трейси й кимна и й направи знак „още само минута“.

— Довери ми се — каза на Джон и се запита дали би могла да включи фиаското на летището в статията си. Щеше да бъде наистина истерично, но на Джон едва ли щеше да му хареса. Изпълнена с чувство за вина, Трейси си каза, че наистина трябваше да му каже за идеята си за статията, но определено не можеше да го направи сега, не и след унижението му, не и докато Лора и Фил й дишаха във врата. — Виж, не губи смелост — продължи тя. — Страхотно е, че пое инициативата. Рим не е построен за един ден. Най-дългото пътуване започва с една-единствена стъпка…

— Малко готвачки — лош сос — натъртено добави Лора.

— Бод навреме спестява време — включи се Фил.

— Не е вярно — сряза го Лора.

— Схващам идеята — каза Джон на Трейси.

— Девет е — поправи го Лора. — Девет.

— Минава десет и половина — възрази Фил.

— Поговорката е: „Бод навреме девет спестява“ — обясни Лора.

— Девет какво? — поинтересува се Фил.

Лора не му обърна внимание.

— Добре — увери Трейси приятеля си. — Имам план. Съгласен ли си?

— Не знам.

— Ти ми обеща, че ще издържа изпита по аритметика. Сега аз ти обещавам, че ще ти уредя среща — увери го тя.

— Добре — съгласи се Джон, но все още звучеше доста деморализиран.

— Девет бода! — изкрещя Лора.

— Трябва да свършвам. Ще поговорим утре — съобщи на Джон Трейси.

— Добре. — Той замълча. — Хей, Трейси, благодаря.

— De nada^[1] — отвърна тя.

С облекчение, Трейси натисна бутона за изключване и остави телефона на ръба на печката.

— Сега трябва да добавиш ригана и останалите билки — инструктира я Лора. — Но най-напред искам да сложиш още малко чесън.

— Пак ли трябва да режа чесън? — попита слисано Трейси. — Беше започнала с това още преди лука. Повече никога нямаше да мирише секси, освен ако неаполитанската кухня не бе афродизиак за Фил. Лора й подаде скилидките и дъската за рязане. Трейси сви рамене и в продължение на няколко минути изпълняваше заповедта, докато телефонът не иззвъня отново. Вдигна рамене към Лора, за да каже „не съм виновна“, после вдигна слушалката. Беше Бет.

— Ще му се обадя. Седя тук сама и той седи там сам, и няма причина да не му се обадя — заяви тя.

— Няма да му се обадиш — отвърна Трейси. — Първо, вероятно не е сам. Второ, каза ти ясно, че не иска връзка с теб. И в случай че си забравила, той ти е шеф. Накрая ще загубиш не само уважението му, но и работата си.

— Не искам работата си — изхлипа Бет. — Мъчение е да го виждам всеки ден, без да мога да го имам.

Трейси поклати глава. Косата падна в очите й. Трябваше да се сети да си запише час при Стефан. Бет простена. Трейси нямаше понятие как колежката й можеше да бъде толкова емоционална за леко оплешивяващ гадняр на средна възраст. На Бет й трябваше нещо, което да я разсее.

— Имаш по-важни неща за вършене — заяви Трейси. — Искам да прегледаш гардероба си и да измислиш какво ще облечеш на срещата в петък вечер.

— Защо да си правя труда? — попита Бет. — От месеци не съм излизала на среща.

— Имаш такава за следващия петък — съобщи й Трейси. — Уредих те. — Лора барабанеше с пръст отстрани на челото си с жест, който казваше „ти си луда“. После посочи соса.

— С кого? — попита Бет и Трейси чу любопитството и тръпката в гласа й, макар да се опитваше да звучи незаинтересувана. — Не и с някой от твоите музиканти неудачници — добави тя. — Не искам цяла вечер да им плащам бирите като миналия път.

— Не, не — увери я Трейси. — Този тип наистина е готин и не е музикант. — По-добре да остави малко тайнственост. Излъга: — Не съм сигурна с какво точно се занимава, но е много сладък.

— Как се казва? — попита Бет.

— Джони — продължи да лъже Трейси.

Сега и двете ръце на Лора отново бяха на хълбоците й — лош знак, — а Фил се цупеше сериозно.

— Трябва да свършвам — заяви тя на Бет. — Ще поговорим утре в службата. — Поне ще има за какво да мисли, реши Трейси, докато затваряше телефона, и се обърна към приятелката си.

— Уреждаш му среща? — възкликна Лора.

— Хм, първо мислех да го заведа някъде, където може сам да свали някое момиче. Но нали знаеш, в случай че не стане, му трябва среща.

— Аз ще изляза с него — предложи Лора. — Искам да кажа, просто като упражнение.

— О, няма нужда — отвърна Трейси колкото можеше по-небрежно. — Не мисля, че трябва да опитваме това. Не и след като го наряза на пазара. — Замисли се за момент. — Ще бъде добре за Бет. Опитва се да забрави Маркъс.

— Бет от фитнес залата? — възкликна Лора. — Тя е идиотка.

— Ами, да. Но е симпатична идиотка, а и е само една среща.

Лора се обърна към канапето, сякаш за да попита Фил… но Фил го нямаше там.

— Къде е отишъл? — попита тя Трейси.

Трейси сви рамене. Сигурно е в спалнята, нацупен. Покри тенджерата с единствения капак в къщата, импровизиран от чиния и алуминиево фолио.

— Мога ли да оставя соса сега? — обади се тя, с чувството, че я разпъват в половин дузина посоки. Трябваше да отиде при Фил и да оправи нещата с него. И трябваше да поработи върху статията си, поне да осъвремени бележките си.

— Разбира се — кисело процеди Лора. — Какво значение има доматеният сос в сравнение с истинската любов?

Сега ръцете на Трейси наистина воняха от чесъна.

— Остави ме на мира, а? — помоли тя приятелката си. — Освен това, като си започнала, дай ми още един лимон.

— Съжалявам. Няма повече лимони — весело съобщи Лора. — Освен момчето оттатък. — Посочи с глава спалнята.

— Благодаря — отвърна Трейси. — И Пит е страхотно момче.

— Но Пит не е в спалнята ми — изтъкна Лора. — И не ми се налага да ходя там и да оказвам първа помощ на вкиснатите.

 

 

Фил лежеше на измачканото легло с китарата до себе си. Дишаше дълбоко, с лице, притиснато в една от възглавниците. Но по някакъв начин Трейси можеше да познае, че се преструва. И тя самата го правеше, когато беше малка и баща й я проверяваше. Седна в края на леглото и постави нежно ръка върху глезена му.

— Спиш ли? — прошепна тя.

Той моментално вдигна глава в пресилено стряскане.

— Не — каза след миг, като разтърка очи с опакото на ръката си. — Тъкмо се канех да опитам няколко нови пози.

Имаше нещо много интимно в това да знае, че той се преструваше на заспал, сякаш бе уловила дете да си играе наужким. Фил в много отношения приличаше на дете. Трейси едва не се засрами.

— Виж, изоставам с дегустацията на шницели, а освен това трябва да отразя откриването на „Икспириънс Мюзик Проджект“ за „Таймс“. Помниш ли? Мислех, че може би искаш да дойдеш.

— На „Икспириънс Мюзик Проджект“? Господи, това място е толкова тъпо. — Трейси отново видя, че той прикриваше разочарованието си. Боб беше уговорил Жлезите да свирят там чрез някакъв приятел на друг приятел. Но участието — ако изобщо някога бе съществувало, — изобщо не се осъществи или се провали. Оттогава насам Фил постоянно критикуваше музея, който беше станал знаменит в цялата страна. Понякога Трейси имаше високо мнение за иконоборството и яростната независимост на приятеля си, но друг път — както в момента, — започваше да й се струва, че той просто отхвърляше нещата в самозащита, преди те да са го отхвърлили.

— Франк Гери ще бъде там — примами го тя. Гери беше геният, създал музея.

— Голяма работа — заяви Фил. — Похарчиха двеста и петдесет милиона долара за нещо, което прилича на развалина от микробуса на семейство Партридж.

— Ще се опитам да се докопам до интервю с него — продължи Трейси. — Баща ми го познава от Лос Анджелис.

— Браво — отвърна Фил. — Използвай връзките, които другите нямат. Не ми пука дали това е единственият начин, по който можеш да го постигнеш, но не очаквай да гледам или да ти помогна.

Трейси поклати глава. Защо трябваше да е толкова отвратителен? Понякога мислеше, че всеки път, когато се сближаха, Фил се чувстваше задължен да развали всичко, като се превърне в онова, което Лора наричаше КФО. Сви рамене. Нямаше да го притиска, нито да го преследва, а след това поведение определено не искаше да го вземе за компания. После се сети, че имаше още едно задължение. Реши да опита още веднъж.

— Сигурен ли си? — попита тя. — Бихме могли да се позабавляваме. Ще танцуваме както едно време. — Когато се запознаха, танцуваха непрекъснато. Трейси беше впечатлена от странните му движения. Бяха… неповторими. Не танцуваше като бяло момче, но не представляваше и някаква жалка имитация на рапър. Танцуваше като балетист-робот. Стори й се, че не бяха танцували от много, много отдавна. — Хайде, моля те — помоли се тя.

Фил се отпусна назад на матрака.

— Не. Наистина ми се свири.

Пълни глупости, помисли си Трейси. Ядосана и засегната, тя се опита да се прикрие.

— Добре. Просто ми хрумна, че би искал да се запознаеш с Боб Куинто, мениджърът. Нали знаеш, търси помощници да ангажира…

— Да не се опитваш да ме придумаш за някакво ново участие? — попита Фил, като сега се надигна в седнало положение.

О-о. Не и този спор тази вечер.

— Не. Просто мисля…

— Просто мисля, че ми нямаш достатъчно доверие. Което не ми харесва. — Фил преметна дългите си крака отстрани на леглото и започна да пъха единия си крак в ботуша.

— Виж, съжалявам. Просто смятах, че той ще бъде добра връзка за теб. После, след това, си мислех, че ще дойдеш тук и…

— Забрави за това, Трейси. Имам късна репетиция. — Обу и другия си ботуш.

— Добре — заяви тя. — И без това искам да поработя върху статията за преобразяването.

— Добре — повтори Фил. — Значи и двамата сме заети. Жалко, че не го знаех, преди да изгубя цялото това време, за да те чакам. — Изправи се и постави китарата си в калъфа й. — Късмет с предания послушник.

— Това беше гадно — процеди тя.

— О, според мен е хубаво — отвърна той. — Хубаво за теб. Хубаво за твоето его. — Замълча, после напери глава и повиши глас. — Може да станеш следващата Ема Куиндлън — довърши Фил, като наподоби Джон почти съвършено.

— Ана, не Ема — извика на гърба му Трейси, докато той си тръгваше.