Оливия Голдсмит
Лошо момче (10)

10

Трейси влезе в апартамента си и едва не припадна от уханието на розмарин и мащерка във въздуха. Моментално започна да отделя слюнка. Никога не бе държала никаква храна в жилището си, защото иначе би я изяла. Това беше… съкрушително.

— Здравей, мила. Прибра се — пропя Лора. Масата беше подредена с хубавия порцелан, салатите вече бяха сервирани и Лора открехна вратата на фурната достатъчно, за да се види, че вътре се пече нещо наистина хубаво.

— Не знаех дали обичаш патица, затова приготвих пиле с портокали — обясни Лора.

Трейси се намръщи. Според нея това отнемаше часове — въпреки че никога дори не бе прочитала готварска рецепта. Умираше от глад, но я обзе известна загриженост. Доколкото знаеше, приятелката й не беше излизала от апартамента през последните три дни. Освен това, на никоя от двете не й трябваха толкова много калории.

— Скъпа, не можеш да продължаваш по този начин — каза Трейси, като седна на масата.

Лора извади малък поднос от фурната. На него имаше малко парче хляб, намазано с нещо и украсено изкусно с няколко листа.

— Вземи си предястие със сирене — възкликна жизнерадостно Лора, без да обръща никакво внимание на Трейси. Вече пиеше чаша червено вино и наля на приятелката си. Трейси не можа да устои, но знаеше, че ще се ненавижда на сутринта. Странно — само след няколко дни двете се държаха като отдавна женена двойка.

— Лора, това е невъзможно — въздъхна тя, като пъхна хапката в устата си. Не можа да направи нищо друго, освен да издава животински звуци, тъй като беше изключително вкусно. Всички мисли за диети излетяха от главата й. — Не може ли да вечеряме с това? — попита накрая.

Лора се разсмя.

— Не се тревожи. Всичко е толкова хубаво.

Лора казваше истината. Трейси се опомни едва след плодовата пита, която гостенката й бе приготвила за десерт. Едва тогава натъпкана с храна и вина — започна да клати глава.

— Дебелеем. Не мога да поемам толкова обилна храна всяка вечер.

— Не бъди глупава — отвърна Лора с най-добрата си имитация на Джулия Чайлд. — Какво толкова обилно има в малко сметана, трюфели, черен дроб и сирене? — Намигна. — Не е като да пека домашни сладкиши. — Но можеше и това да направи. Кулинарните й умения не знаеха граници.

С известно затруднение, Трейси се надигна от масата и се завлече до канапето. Щеше да се пръсне.

— Добре — промълви тя. — Край. Заключвам тиганите и отсега нататък ще прекарваме обедната почивка във фитнес залата.

— Не съм на ти с фитнеса — изсумтя Лора. — Не ходя на фитнес.

— Не си ходила в Сакраменто. Тук ще ходиш — заяви Трейси. — И си твърде талантлива, за да не готвиш. Трябва да излезеш и да си намериш някакви поръчки за посрещане на гости. Още по-добре, да си намериш работа като главен готвач. Винаги си искала да се занимаваш с това.

— Хей, скъпа, няма да преобразяваш мен — напомни й Лора. — Преобразяваш Джон и дори това не е добра идея. Играчка-плачка, както казваше майка ми.

— Майка ти казваше, че и сексът бил неприятен — отвърна Трейси, като се опита да открие мястото, където беше талията й само преди няколко дни. Сега трябваше да разкопчае не само горното копче, но и целия цип на панталона си. — Джон ме помоли да го направя.

— Сериозно? А не виждаш ли, че всяко нещо, което ще направиш, ще бъде критика към него? В известен момент той наистина ще възнегодува. Майка ми може и да е излъгала, но има една древна китайска поговорка, която гласи: „Защо ме мрази толкова този човек? Никога не съм правил нищо за него“. Това е самата истина.

— Не бъди глупава — сряза я Трейси. — Джон ще ми бъде благодарен за всичко, което направя, за да му помогна.

— Ами? Помниш ли, когато се опита да отидеш на консултация с диетолог вместо мен?

— Но ти не ме помоли! И аз спрях!

— Виж — обясни Лора, — ако Джон не се възпротиви, Фил ще започне да негодува. Ще обръщаш твърде много внимание на друг мъж.

— Шегуваш ли се? — възкликна Трейси, после се запита дали Фил щеше да се отбие тази вечер, както бе подхвърлил. — Фил не забелязва нищо от онова, което правя. Ще се радвам, ако ревнува.

— Е, ще видим — отвърна Лора и замига като кукумявка.

Трейси ненавиждаше, когато се правеше на мъдра.

— Ще видим. А може би няма да видим. Но ще отидем във фитнес залата — заключи тя. — Бет и някои други момичета от службата ходят там три пъти в седмицата. И ние ще последваме примера им. — Стана и сложи ръка върху много по-високото рамо на приятелката си. — Ще изглеждаш страхотно на „Стеърмастер“-а — предсказа Трейси.

 

 

В „Саймън’с Джим“ гърмеше музика от седемдесетте. Залата беше пълна с жени, които се редуваха на уредите.

— Сюзан излязла с някакъв тип и когато започнали да се събличат, открила, че носи тупе — съобщи Сара, една от младшите репортерки в Таймс.

— Това е потрес — отвърна Бет.

— Какво е потрес? — попита Трейси, седнала на уреда за гребане, с глава, превита между коленете. Беше толкова изморена, че всеки момент можеше да повърне.

— Женския еквивалент за спадане на нивото — обясни Сара. Вдигна пръст и показа загубата на ерекция. — Например счетоводителите са потрес.

— Какво друго? — продължи Трейси, като дишаше тежко.

— Продавачите на обувки — предложи Лора от „Стеърмастер“-а, като вдигна лявото си коляно до талията. Албумът от седемдесетте продължаваше „Да празнуваме и да се забавляваме“.

— Брокерите — на акции или на недвижими имоти. И охранителите — добави Сара, като загряваше с разтягане наляво.

— Излизала ли си някога с охранител? — попита я Лора.

— Как не — изпухтя Сара, като се разтегна надясно.

— О, компютърджиите — обади се Бет, докато сменяше тежестите на новия уред, който смяташе да яхне. Изглеждаше стряскащ и може би сексуален. — Сиатъл гъмжи от тях. Каква досада. Неизвестно защо си въобразяват, че човек наистина се интересува от професионалните им задачи. — Музиката спря за момент и жените също спряха. После засвири „Кул енд дъ Генг“.

— Да — съгласи се тя. — Майките винаги се опитват да те уредят с момчета в компютърния бранш. Но те са като прокажени. Според мен трябва да ги принудят да носят звънци около шиите и да викат: „Нечист, нечист“, когато се приближават.

— Майките ли? — възкликна Трейси, сети се за статията си и трепна.

— Не, смотаняците — обясни Сара. — Освен ако не са съдружници, разбира се. — Сара никога не схващаше шегите на другите, но беше сладка. Лора, която харесваше сладкото само в пастите, превъртя очи. — Нямам намерение да се омъжа за пари, но чух един разговор на Алисън, а тя знае точно колко струва всяка акция. Каза, че си търси някой, който си е уредил положението в някоя компания, каквото и да означава това.

— Алисън — подхвърли пренебрежително Трейси. — Като че ли някой богат мъж ще я погледне.

— Не смяташ Алисън за красива? — учуди се Сара.

— Не — отвърна Трейси. — Твърде много прилича на Шарън Стоун, но с по-хубав задник.

— Хей, момичета, като стана дума за задници — провикна се Бет. — Време е за колелото.

— Не, хайде най-напред да минем през лентата.

— Хайде най-напред да обядваме — предложи Сара. — Умирам от глад.

— Какво ще кажете най-напред да подремнем? — додаде Лора и избърса потта над горната си устна.

Минаха покрай редицата неподвижни колела. Четирите стъпиха по на една лента, натиснаха бутоните и закрачиха.

— Значи знаем какво не харесваме, но какво има в предизвикателните момчета, които харесваме? Защо сме пристрастени към трудните мъже? — попита Трейси.

— Те са такова голямо предизвикателство — отвърна Сара. — В Таймс ги има с купища.

Крачеха в синхрон и ръцете им се размахваха.

— Да. Не е лесно да накараш някое лошо момче да те обикне, но ти се струва, че ако успееш, наистина си постигнала нещо — добави Бет.

— Струва ми се, че пробуждат майчинския ни инстинкт — предположи Лора.

— Разкарай се! — възмутиха се едновременно Сара и Бет.

На Трейси й се прииска да си беше взела бележника.

— Не. Слушайте — продължи Лора. — Сякаш се упражняваме върху тях. Нали знаете, нуждаят се от внимание като малки деца.

— Мисля, че защото са лесни — заяви Бет.

— Ами, никак не са лесни — възрази Сара.

— Но са в известен смисъл — настоя Бет. — Наистина не се сближаваш истински с тях, затова никога не ти се налага да изпиташ собствената си способност да обичаш.

И четирите спряха, смълчани. За момент никоя не искаше да срещне очите на другите. Дори Трейси, репортерката, се почувства неловко.

Слязоха от лентите и се запътиха към колелата.

 

 

Закъсняха за работа. Бет събираше книжата си в несвяст, като същевременно се опитваше да среше косата си. Трейси влезе в работното си помещение.

— Хайде, ще закъснееш. Косата ти изглежда добре. А Маркъс и без това няма да ти обърне внимание.

— Мразя ги тези съвещания.

— Всички ги мразят. Но днес ще пипна лъва в бърлогата му. Имам идея наистина за страхотен материал.

Бет я погледна със съмнение, излезе от кабинета си и Трейси я последва по коридора.

— Ти си луда. Защо ще я обсъждаш пред всички и ще му позволиш да те унижава?

— Защото смятам, че ще получа подкрепата на всички. Идеята наистина е добра. Забавна. Интересна.

— И всички знаем колко обича Маркъс забавните и интересни работи.

Когато вратата на съвещателната зала се отвори, Трейси видя, че събранието вече е започнало. Обърна се и хвърли поглед на Бет, за да й каже, че лошо им се пишеше. Докато заемаше мястото си, се постара да не среща очите на Маркъс. Той седеше начело на масата, а незапалената цигара мърдаше в ъгъла на устата му, докато говореше.

— Колко мило, че се присъединихте към нас, дами. Бет, довърши ли материала за новия кмет?

— Не съвсем, но мога да го предам утре.

— Дано да е хубав. — Насочи вниманието си към Трейси. — Колкото до теб, искам очерк за Деня на ветераните. — Трейси се опита да не показва вълнението си. Това беше единственият празник, на който държеше. Надяваше се за материала и дори бе планирала да направи няколко интервюта с ветерани от Втората световна война. Постара се обаче да не показва ентусиазма си. Маркъс продължи обхода на масата. — Колкото до теб, Тим, искам материала за пикника на закрито до петък. Сара, ти поемаш писателското интервю. Мисля, че тази седмица Сюзан Бейкър Едмъндс е в града — добави Маркъс и се прозя.

Сара изсумтя, когато Алисън се опита да привлече вниманието му, като отметна назад съвършената си руса грива.

— А, Маркъс? Струва ми се, че мога да отразя концерта на „Рейдиохед“.

— Забрави. Просто искаш да спиш с тях — отвърна той с безразличие. — Е, ако няма повече идеи или предложения, класът е свободен. — Изправи се.

— Всъщност, аз имам…

— О, прекрасната госпожица Хигинс? — възкликна Маркъс и застана зад Трейси.

— Съжалявам — отвърна тя.

— Госпожица Съжалявам Хигинс. Г. С. Хигинс. Не Ме Редактирай Хигинс. Да? — Постави ръце върху раменете й.

Трейси ненавиждаше този жест. Макар че не обичаше и да го гледа в очите.

— Хрумна ми една идея за… ами, статия за преобразяване.

— Какво? Като онези в женските списания? Красавицата Алисън се опита да ме впримчи с нещо подобно и дори тя не успя да ме подлъже да захапя… — Сигурно се беше усмихнал на Алисън, защото на лицето й се изписа изражението на дете, забелязано от баща си. — Макар че бях много изкушен. Но не от историята. А колкото до теб, госпожице Хигинс, отговорът е не.

— Чакай — прекъсна го Трейси и се завъртя в стола си, за да го погледне. — Смятам, че можем да я направим малко по-различно. Казах си, хм, тук има толкова много компютърни смотаняци с пари, че бихме могли да преобразим някой мъж — искам да кажа, да проследим как един смотаняк се превръща в, как да кажа, някой като теб.

— Нещастен алкохолик — прошепна тихо Тим.

Маркъс го стрелна със злобен поглед.

— Чух това. — Обърна се към Трейси. — Какво точно имаш предвид, Трейси?

Тя преглътна с усилие.

— Нали знаеш, нещо като пародия на онези момичешки преобразявания. Но също така наистина полезна статия. Къде да отиде смотанякът за хубаво подстригване, модерни дрехи. Кои загубени ресторанти да избягва и в кои готини да ходи. Можем да вземем един човек и да осъществим истински Поклоннически прогрес.

— Може и да е интересно. Но как ще намериш някой, който да се съгласи да го направи?

— Човекът ще заприлича на вмирисан шницел — сподели мнението си с групата Тим.

— В такъв случай ти си идеалния кандидат — върна му го Маркъс, като пое към вратата. Спря и отново се обърна към масата. — Но това ме подсеща за нещо. Време е да проведем проучване за най-хубавите шницели в Сиатъл. Трейси, ти го поемаш. — Маркъс я погледна. — Искам голям материал с много местни заведения, описани положително.

Трейси не вярваше на ушите си.

— И всичките ли печелят званието за най-хубав шницел? — попита тя. — Не бихме искали да вбесим някой от рекламодателите си.

Маркъс дори не трепна.

— Само един победител, но много четиризвездни шницели. И, Алисън, би ли дошла в кабинета ми? — Дръпна дръжката на вратата и се измъкна от залата.