Оливия Голдсмит
Лошо момче (37)

37

Трейси не беше спала цялата нощ, но изглеждаше така, сякаш не бе спала от седмица. Хванаха я, че закъсня — наистина закъсня — и дори не можа да наведе глава в традиционния извинителен жест. И така, около час по късно, когато Маркъс я повика в кабинета си, тя знаеше, че новините няма да бъдат добри. Беше се чула и с Бет, която се бе чула със Сара, която бе дочула Алисън да говори с Маркъс, че той бил бесен, защото Алисън го зарязала. Това нямаше да подслади настроението му. Той беше такъв задник.

Но колкото и смешни да бяха Маркъс и любовният му живот, нейният беше още по-лош и Трейси знаеше, че не бе в положение да съди. Моли беше права за всичко: тя бе глупачка и беше потискащо да мисли как беше наранила Джон, бе наранена от него, съсипала най-важното приятелство, което имаше, както и всички шансове за истинска любов.

Защото Трейси наистина обичаше Джон. И не защото сега той изглеждаше добре, или защото най-накрая беше открила какъв съобразителен и надарен любовник бе той. А защото винаги го беше обичала. Просто бе твърде глупава, за да разбере, че го обича. И затова щеше да бъде наказана, вероятно до края на живота си. Беше звъняла на Джон повече от дузина пъти, по подобие на Бет. Иронията не й убягна. Джон не й се беше обадил и не искаше да разговаря с нея в службата. Трейси не бе сигурна, че би могла да го накара да й прости.

Сега, обаче, трябваше да се види с Маркъс и вероятно да получи още една гадна задача. Той седеше на бюрото си с навити ръкави. Изглежда, че беше погълнат в някакво голямо редактиране. Синята му химикалка вече разсичаше вените и артериите на словесния труп, върху който работеше. Драскаше толкова енергично, че имаше дори синя черта отстрани на устата си, сякаш бе редактирал думите си, макар Трейси да не вярваше в това.

Погледна го и изведнъж почувства, че не би могла да понесе още една гадна забележка, още една обида. Направи една-единствена крачка в стаята.

— Да? — попита Трейси.

— Тази статия за Деня на бащата беше доста добра — призна Маркъс. — С помощта на Алисън — добави той. Тя само стоеше там. Странно, помисли си Трейси; щом се случеше най-лошото, другите неща, които са те плашили преди, вече нямат никаква сила. Спомни си, че само веднъж досега се бе чувствала по този начин, след смъртта на майка си. Двете момичета, които я дразнеха безмилостно, учителката, която я плашеше, и дори ротвайлера в края на нейната улица в Инсино вече не й вдъхваха никакъв ужас. Нека всички да вършат злините си; нея не я беше грижа. В известен смисъл, опустошението беше омиротворително, точно както сега. Трейси погледна спокойно Маркъс. Той не можеше да й причини нищо.

— Да. Нямаше да се справя без Алисън. Жалко, че статията беше толкова окастрена — безстрастно отбеляза тя. — Може би материала по следващата ми тема трябва да бъде по-дълъг. Но само се постарай да не ми даваш да отразявам празници.

— Става — доста любезно се съгласи шефът й. Вдигна листата, върху които работеше и ги хвърли на шкафа. — Седни.

— Не, благодаря — отвърна Трейси и се облегна на вратата. Имаше време, когато би го направила от нахалство, но сега не я интересуваше.

— Е, ще пусна метаморфозата на тъпака. Наистина е доста забавна — съобщи той. — Хрумна ми, че освен това можем да пуснем колона с Тед Уайът; Стив Балмър, новият шеф на Майкрософт; и може би с Марк Грейсън — нали се сещаш, шефът на „Нетскейп“. А може и Кевин Митник, хакерът, който току-що излезе от затвора. Мислех да го покажем в оранжевия му анцуг като „преди“, а после да накарам фотографския отдел да им направят разни монтажи за „след“. Митник трябва да си намери някое момиче да го издържа, тъй като няма да му позволят да работи дори в „Макдоналд’с“. Бедното копеле. Живей от компютъра, умри от компютъра.

В този момент на Трейси й се искаше Маркъс да умре до своя компютър. Равновесието й, мъртвешкото й спокойствие, бяха изчезнали, докато той говореше. Джон можеше никога да не й прости за онова, което беше направила, но определено щеше да убие нея или себе си, ако статията излезеше.

— Не можеш да пуснеш материала — заяви тя.

— Виж — започна Маркъс. — Знам за всичките ти преговори със „Сиатъл Магазин“. Но не можеш да публикуваш там, ако аз пръв предявя искане. Имаме опцията и съм сигурен, че си я писала в работно време.

— Маркъс, не можеш да я публикуваш — повтори тя.

Той вдигна купчината листове от шкафа и ги размаха пред Трейси.

— След цялото време, което си вложила тук? И след часовете, които аз вложих? Това е единственото свястно нещо, което си писала.

— Маркъс, не можеш да я пуснеш… — Как би могла да обясни? Защо да обяснява на идиот като него? — Тя… тя ще нарани някои хора — промълви Трейси.

— О, да — обади се той с дълбок сарказъм. — Е, щом ще нарани някои хора…

Тя го погледна и разбра, че не можеше да го понася нито минута повече. Маркъс беше егоистичен, самодоволен дръвник и Трейси беше отвратена и изморена от него.

— Виж, ако я пуснеш, напускам — заяви тя.

— Сериозно? — възкликна Маркъс със същия бабаитски тон. — Имам по-добра идея. Уволнена си.

— Чудесно — отвърна Трейси. Спокойствието й се възвърна. Понякога пълното опустошение, съвършено празния пейзаж, беше най-доброто. — Ще отида да разчистя бюрото си.

 

 

За всеки наблюдател би станало ясно от отпадъците върху леглото, че Трейси лежеше там от няколко дни. Имаше остатъци от готова пица, празни кутии от сладолед, наполовина пълни кутии с овесени ядки, списания, смачкани вестници и книги. Не можеше да чете много. Основно плачеше, спеше и гледаше „Рики Лейк“. Понякога гледаше „Джери Спрингър“, но той я караше да се чувства още по-зле. Днес Рики беше поканил братя и сестри, които спяха помежду си и искаха светът да признае любовта им. Или от предаването, или от сладоледа, който беше изяла заедно с малко солени бисквити „Риц“, й се гадеше. Затова Трейси натисна дистанционното, обърна се настрана и се зави с одеялото през глава. Телефонът иззвъня и тя се ослуша, за да чуе кой оставяше съобщение, но не беше Джон, затова не вдигна слушалката.

Трябва да бе задрямала за малко, но се събуди, когато чу превъртането на ключалката. Докато се измъкна изпод завивките, Лора беше влязла в спалнята и се оглеждаше.

— Охо! По-лошо, отколкото мислех. Купих всичко, което поиска, с изключение на сладоледа с вкус на сладки и понички. Твърде декадентско беше.

— Нямаш право да разсъждаваш защо, а само да пазаруваш и да плащаш в злато — отвърна Трейси.

Лора седна в края на леглото, стана да отнесе една чиния с трохи от препечени филии и после пак седна.

— Ти си тази, която изглежда на път да умре. Виж, знам, че се чувстваш много зле. Може би дори си оплескала нещата с Джон завинаги, макар да смятам, че вие двамата можете да се сдобрите — заяви тя на приятелката си. Трейси само простена. — Въпреки това, накрая трябва да станеш от леглото — настоя Лора.

— Не, не трябва — възрази Трейси. — Нямам работа, затова няма да ходя в службата. И повече никога няма да стъпя във фитнес залата. Ще минат поне две години, преди да имам нужда от ново подстригване. Това е.

Лора надникна в торбата с покупките, извади пакет „Златни рибки“, отвори го, напъха цяла шепа в устата си и подаде останалото на Трейси.

— Но какво ще стане с теб? — поиска да знае тя.

— Докато има доставки на пица по домовете и пари, за да плащам, се тръсвам на матрака и оставам тук — заяви Трейси. — Съсипах живота си. Моли беше права. Такава глупачка съм.

Лора стана, отиде до шкафа и донесе от торбата хляб, кремообразно сирене и буркан гроздово желе „Уелч“, украсено с Духовете на Мики Маус. Отвори бурканите, извади филиите и като използва пръста си като нож, започна да прави сандвичи.

— Моли е мъдра жена. И добър шеф. — Подаде първия сандвич на Трейси.

— Ммм. — Мекият бял хляб, кремообразното сирене и сладостта на желето я утешиха. Но преди да преглътне, тя се изтегли в седнало положение. Искаше да умре, но не по начина, по който беше умряла мама Кае.

Лора седна до нея и отхапа от собствения си сандвич.

— И какво каза Моли?

Трейси капна малко желе върху одеялото, обра го с пръст и го облиза.

— Каза ми, че си губех времето с идиоти, когато Джон ме обичаше. Той беше под носа ми през цялото време. А аз не можах да го оценя. — Отхапа отново от сандвича. Ако се съсредоточеше върху съжалението, че скоро вече нямаше да го има, не можеше да мисли за мъката си по Джон. — Защо жените си падат по лоши момчета? — обърна се тя към Лора. — Защо си причиняваме страдания, когато наоколо има свестни мъже? Защо не ги виждаме?

Лора сви рамене.

— Защото Бог е садист? — подхвърли тя, като се залови да направи още два сандвича.

Трейси не обърна внимание на непочтителните й приказки.

— Защо според теб обичаше Питър и аз си мислех, че обичам Фил, а Бет си въобразяваше, че Маркъс заслужава да се вманиачава в него?

Лора й подаде друг сандвич, настани се пак на леглото и кръстоса крака.

— Предполагам, че това е една от малките грозни шеги на природата с жените, фаза, през която трябва да минем, като менопаузата или подпухването. — Тя отхапа от втория си сандвич. — Най-лошата ирония е, че след около пет години ще започнем да се оглеждаме за свестни мъже, за които да се омъжим. И всички онези, които сме разкарали в гимназията, колежа и ранните си любовни години ще бъдат взети — нали знаеш, тъпаците като Бил Гейтс, Стивън Спилбърг и Уди Алън. Мъжете, които не са правили секс две десетилетия и сега спят с кинозвезди и фотомодели, защото са толкова умни и могъщи.

Трейси се хвърли по гръб върху измачканите възглавници и положи сандвича с крем-сирене и желе върху гърдите си.

— Обърках целия си живот. Ще умра нещастна и самотна.

Лора сви рамене.

— Ами Фил? Не е необходимо да си сама. Вероятно би могла да останеш с Фил, макар да е неиздаван, безработен и да има нереалистично чувство за собствената си стойност.

Трейси изслуша описанието на Фил.

— Чакай, мисля, че се влюбвам отново в него. — Замълча за момент, после поклати глава. — Фил! Той от доста време ме отегчава. Просто не забелязвах.

— О, не знам — обади се Лора. — Не е толкова лош. Аз някак…

Трейси я прекъсна, като се надигна. Двете половини на сандвича полетяха в леглото и се удариха в ръката на Лора, като отново паднаха на одеялото.

— Знаеш ли какво наистина ме тревожи? Не мога да повярвам, че не забелязвах Джон, преди да го наконтя и да събудя интереса на всички други момичета. — Тя поклати глава. — Не виждах кой е, докато не го развалих. — Лора вдигна двете филии и ги подаде на Трейси, която поклати глава. Ако изядеше още нещо, щеше да повърне, а тъй като не искаше да става от леглото, нейсе мислеше за последствията. — Обичам го, но заслужавам да съм сама тук до края на живота си. — Отново се отпусна по гръб. — Повярвай ми, така ще бъде по-добре за целия свят — каза тя, като се вторачи в тавана.

— Е, погледни го от светлата страна — жизнерадостно предложи Лора. — Най-сетне осъзна, че го обичаш. Аз го знаех поне от година.

— Страхотно, така да бъде. Нека ти да си умната. Ако ми го беше казала тогава, можех да бъда с него. А сега трябва да се наредя на опашката зад Алисън, Бет, Саманта, Инид и Рут.

— Уха! — възкликна Лора. — Всички са налапали въдицата, а? Добре, че никога не е спал с мен. — Тя замълча за момент, сякаш обмисляше дали да каже онова, което се въртеше в ума й. Както винаги, реши да пристъпи дискретността. — Беше ли толкова добър в леглото, колкото казва Бет?

— По-добър. — Трейси изохка, разплака се и издърпа одеялата през главата си. Няколко минути по-късно се овладя, избърса очите и носа си в одеялото, после надникна изпод него.

Лора продължаваше да седи на леглото.

— Трейси, не мисля, че това е здравословно — започна уж меко тя. — Сигурна ли си, че с Джон всичко е свършено? И че повече никога няма да излезеш от апартамента си? — попита тя.

Трейси кимна.

— Няма място за преговори, Лора. Взела съм себе си за заложник и никой няма да се измъкне оттук жив.

Лора кимна и сви рамене.

— Тогава едва ли те интересува, че се е случила още една голяма злина. Нещо по-лошо от скарването ти с Джон.

— Какво? Какво може да е по-лошо от това? — учуди се Трейси.

— Статията излезе.

Трейси подскочи, сякаш ударена от електрически ток.

— Разкарай се! Не е! — извика тя. — Маркъс ме уволни, но не би…

Лора извади вестника от книжната кесия и го хвърли на леглото.

— Излезе. И той би го направил. — Трейси грабна вестника и започна да го разлиства. — Първа страница на раздел „Обществен живот“ — насочи я Лора.

Трейси стигна до нея, огледа щетите и изохка. Статията заемаше цялата първа страница и продължаваше на трета и четвърта. Освен това съдържаше смешните метаморфози на хакера и изпълнителните директори на компаниите за високи технологии. Трейси изохка отново.

— О, боже. Сега никога няма да се сдобря с Джон. Той изобщо няма да ми проговори. По дяволите Маркъс! Този лъжлив скапаняк. — Започна да преглежда материала. — О, не. Най-добрият мъж на планетата, а аз го направих за смях. — Точно в този момент Трейси чу как резетата на вратата започнаха да се отключват едно по едно. За миг й хрумна, че бе Джон, после осъзна кой трябваше да бъде. — О, господи! Фил е тук. — Тя чу щракането на последната ключалка; тогава вратата се отвори и стъпките на Фил прекосиха дневната.

Той влезе в спалнята. Но беше някакъв различен Фил. Приличаше на обект на някаква кошмарна метаморфоза. Беше подстригал косата си и видът му беше значително променен, но към по-лошо. Пак носеше джинси, но със спортно сако от ламе отгоре. Носеше куфарче, също така. Приближи се до леглото, но без да забелязва състоянието на Трейси или боклуците навсякъде. Само разчисти едно място и седна до нея. Трейси беше твърде изтощена, за да каже нещо.

Лора обаче, пое шумно дъх.

— Фил, това ти ли си? — възкликна тя.

— Здрасти, Лора — весело се обади той. — Хей, Трейси, да забелязваш нещо различно?

— Нова прическа? — попита тя. — И твоята е прекалено къса.

Фил се засмя.

— Ще свикнеш. И това не е единствената промяна. Имам работа.

Лора стана.

— Хей, приятели, аз трябва да тръгвам. Вечерна смяна съм в „Джава, Колибата“. Трейс, обади ми се по-късно. — Тя посегна и погали крака на приятелката си, после напусна стаята.

Сама в мръсното легло с Фил, Трейси почувства невероятна клаустрофобия.

Той й се усмихна, сякаш бе чудна картинка с окастрената си, мазна коса, с най-старата си нощница и мръсната завивка.

— Трейси, ти спечели баса — заяви той. — Видях статията. Готов съм да си сложа главата в торбата.

— Изглежда, че и двамата сме готови за това — беше единственото, което успя да отвърне Трейси.

— Страхотно. Твой съм. Честно и почтено. Събрах си нещата, за да се пренеса тук.

Трейси изохка и се обърна в леглото.

— Няма проблем, Фил. Идеята за облога беше глупава. Човек не бива да си играе с живота на хората, за да спечели някакъв бас.

— Е, глупава или не, аз съм готов да се нанеса — настоя Фил.

Трейси не отговори. Животът й беше кошмар. Продължи да лежи под завивките, като си обеща, че повече никога няма да помръдне или да проговори.

— Хей, да не си болна или нещо такова? — поинтересува се Фил.

Трейси знаеше, че бе егоист, но досега не й беше хрумвало, че е малоумен. Фил издърпа одеялата от главата й и макар тя да се опитваше да ги задържи, той беше твърде бърз. Бръкна в куфарчето си и извади някаква книжна кесия и черна кадифена бижутерийна кутия. Подаде й я.

— Това ще те накара да се почувстваш по-добре.

Трейси превъртя очи.

— Фил, отказах се от сладкишите и в момента нямам нужда от още едно перце за китара.

— Не е перце за китара — обеща той. — Отвори кутията. — Трейси го направи. Вътре имаше миниатюрен диамант в традиционния годежен обков. Опита се да не зяпва с уста. Нищо чудно, че Фил никога не успя като бас китарист. Имаше най-лошия усет за време в света.

— Омъжи се за мен, Трейси — каза той. — Обичам те.

Трейси погледна пръстена, после отново Фил и избухна в сълзи. Беше толкова объркана от собствената си глупост, че ако можеше, би си откъснала главата.

Фил я прегърна с любов.

— О, скъпа, знам. И аз те обичам — успокои я той. — Съжалявам, че те подложих на този ад. Предполагам, че просто трябваше да порасна малко. Нали знаеш, да започна да мисля за другите. — Трейси зарида още по-шумно, Фил я прегърна по-силно. — Всичко е наред — прошепна той. Но не беше, разбира се. — Благодаря ти, че ме изтърпя и измина разстоянието. — Потупа я по гърба. Трейси мразеше да я тупат. — Знаеш ли, Лора ми помогна да обмисля нещата. Имам нови приоритети, Трейси, и ти си номер едно. — Тя захлипа по-силно, но Фил изобщо не забеляза. — Статията ти беше много хубава. По-добра си от Ема Куиндлън.

— Ана — изхлипа Трейси, опасно извън контрол.

Фил я погледна загрижено.

— Скъпа, успокой се. Трябва да премериш пръстена.

Не можеше. По-скоро би отсякла ръката си. Мъжът, когото си въобразяваше, че желаеше толкова дълго, мъжът, който си бе втълпила, че я интересува, беше не само смешен, но и непознат за нея.

— Аз… аз… — опита се да престане да плаче, избърса очите и носа си с пръсти, и го погледна. — Фил, мислиш ли, че ушните ми миди са възхитителни?

Той сви рамене.

— Не знам. Не съм забелязал.

Трейси отново се разплака, Фил стана, протегна се към тоалетката и й подаде хартиена кърпичка. После се обърна с гръб към леглото и съблече спортното си сако. Постави го внимателно на стола до леглото, след това го потупа, сякаш бе добро куче.

— Трябва да се грижа за това бебче — заяви той. — Мисля, че именно сакото ми уреди работата.

— Каква работа? — успя да попита Трейси. Фил се обърна отново към нея и едва сега тя видя тениската, която носеше под сакото. Върху нея имаше огромно лого на „Майкро/Кон“. Безмълвно, Трейси я посочи и започна да се измъква ужасена от леглото. — Какво? Как? — запелтечи тя. — Защо… си…

Фил погледна гордо гърдите си.

— О, да — обясни той. — Не ми дадоха само работата. Дадоха ми тениската и акции на стойност хиляда долара. Не е ли готино?