Оливия Голдсмит
Лошо момче (40)

40

Трейси съзерцаваше през прозореца сиатълското небе. Както почти винаги, имаше сива облачна покривка, но точно сега, когато погледна, се беше появила една дупка и през нея проникваше сребриста светлина, която караше небето да изглежда вълшебно. Трябваше да има бурен вятър, защото докато наблюдаваше, разкъсаните облаци започнаха отново да се скупчват, най-напред в рехава мъгла, а после, като тъкан над заздравяваща рана, покриха светлината и скриха слънцето.

Трейси не си позволи да въздъхне — Лора забелязваше и коментираше всяка въздишка, — затова само откъсна очи от прозореца, клекна пак и потопи мечето в кутията боя, която двете с Лора цапаха по стената.

Новият апартамент на приятелката й щеше да стане хубав, но според Трейси бледоморавата боя беше ужасна. Беше доволна от ентусиазма на Лора да обсъждат избора й на цветове — тя наистина обичаше да боядисва сама. Сега Домашният раздел беше нейният предпочитан пазар за ергени. Вече беше излизала с някакъв полицай, с когото се бе запознала там, както и с един търговски представител и с управителя на щанда за бои.

— Просто го обичаш заради отстъпката — шегуваше се Трейси, докато Лора не откри, че той не е разведен, а само разделен. Вдигна ръце от него като от гореща преносима скара. Трейси нанесе боята по стената в буквата Х, както я беше инструктирала Лора, после сбръчка нос, когато забеляза десетките хиляди малки лунички бледоморава боя, които се посипаха по ръката й.

— Прекалено много боя на мечето — отсъди Лора, която боядисваше съседната стена. Погледна я и поклати глава. — Никога няма да бъдеш Кандински — заключи приятелката й.

— И какво от това? — отвърна Трейси. — Никога не съм искала да свиря на цигулка. — Превъртя очи и нанесе още боя, като този път повечето от нея остана на стената. Светлината, която се процеждаше през прозореца, отразяваше бледоморавия цвят върху двете им и правеше тена на Лора ужасяващо блед. Това не е цвят за спалня, помисли си Трейси, освен ако следващият мъж, който открие Лора в Домашния раздел не е не само законно неженен, но и далтонист. И двамата щяха да изглеждат като болни от хепатит.

— Знаеш ли, много мислих и реших, че трябва да си намериш работа — заяви Лора. Продължаваше да стои с гръб към Трейси и да съзерцава стената, докато мажеше нагоре-надолу, нагоре-надолу.

— Опитвам се да напиша роман — напомни й Трейси. — Повярвай ми, тежка работа е. — Като прохождащ писател, тя овладяваше новия ритъм да пише сутрин и да редактира следобед. Пишеше за едно момиче, което растеше на място като Инсино и преодоляваше смъртта на майка си. Не беше точно автобиографично, но поне можеше да се каже, че проучването й беше по-лесно.

— Знам. И се гордея с теб. Не че те мисля за мързелива — започна приятелката й. — Просто трябва да излизаш.

— След малко ще ми кажеш да пусна обява за запознанство — сряза я Трейси и когато потопи мечето обратно в кутията, вложи малко повече енергия и разплиска бледоморавата боя по паркета. — Опа — възкликна тя и го избърса с една от салфетките. За щастие, беше латекс. Почистването му щеше да отнеме само час, вместо два дни.

Лора се обърна към нея, без да обръща внимание на разплисканата боя.

— Виж, оставих те сама да скърбиш — заяви тя на Трейси. — Попречих ли ти? Казах ли ти, че не можеш да лежиш сама у вас всяка нощ като умряла сьомга след размножителния период?

Лора беше изненадващо добра или просто заета.

Трейси беше прекарала дни, може би дори седмици, като се опитваше едновременно да си припомни и да забрави всяка подробност, всеки миг от съвършеното време с Джон. Когато й беше казал, че я обича, че винаги я е обичал и че винаги щеше да я обича, беше като вълшебен танц, като нещата, които се случваха само в сънищата — където обуваш палците и осъзнаваш, че не само можеш да танцуваш с лекота на палци, но и че знаеш цялата хореография на па де дьото в Лебедово езеро. Двамата с Джон се бяха движили като едно цяло. Всяко докосване беше толкова очаквано, но и толкова спонтанно, толкова ново, че Трейси бе успяла да запази спомена свеж в продължение на седмици.

Някъде беше прочела, че жените не можели да запомнят болката от раждането, защото ако я помнели, никога не биха го преживели втори път. Не знаеше дали това бе вярно, но тя не можеше да си спомни радостта, съвършенството на сливането си с Джон, защото болката от съзнанието, че повече никога нямаше да ги има, беше непоносима. Беше прекарала предостатъчно време да се укорява, да мрази Маркъс, да обвинява Фил и за всички останали безполезни, несправедливи емоции. Но накрая трябваше да се откаже и все по-голяма част от времето й се съсредоточаваше върху настоящето, вместо върху миналото. Не съжаляваше, че изгуби работата си в „Таймс“. Не съжаляваше за минималните си доходи. Дори не съжаляваше, че посегна към капитала на малкия фонд, оставен от майка й. Всъщност, Трейси за пръв път беше признателна за тези пари.

— Не ми трябва работа и не мога да пиша, ако се хвана някъде — напомни тя на Лора. — Освен това, ако разпределя средствата си, ще успея да изкарам до края на годината, а дотогава трябва да съм го написала.

— Да, но ако имаш работа, която не изисква никаква умствена енергия, ще можеш да пишеш по-добре и ще изкараш две години — изтъкна приятелката й. — Просто в случай, че ти отнеме малко по-дълго, отколкото си мислела, за да го напишеш. — Тя се ухили, взе една четка и я прокара по тавана. Трейси се възхити на последователността й. Беше достатъчно висока — или таваните бяха достатъчно ниски — за да го прави, без да се качва на стълба. — Струва ми се, че и без това вече е време да се омиташ — заяви Лора.

— Защо? Не боядисвам чак толкова лошо — възмути се Трейси.

— Да, но Фил ще се отбие, а не мисля, че някой от вас иска да види другия.

— Силен аргумент.

Лора често се виждаше с Фил. Поне на Трейси така й се струваше, която не се виждаше с никой друг, освен с Лора. Разбира се, приятелката й все още нямаше много други приятели или дори познати в Сиатъл. Но въпреки това сякаш започваше да се установява. Апартаментът щеше да бъде сладък — с изключение на бледоморавата спалня — и Лора изглеждаше щастлива от работата си в „Джава, Колибата“. Трейси не бе ходила там от разрива с Джон, но Лора редовно й даваше подробни доклади за „Джава“. Очевидно и Джон бе престанал да ходи там. Или беше изрязан от текущите коментари на Лора. Все пак, Трейси се радваше за Фил, отчасти, защото се чувстваше виновна пред него, а освен това, защото с удоволствие щеше да се отърве от бледоморавото мече.

— Знаеш ли, ако искаш да ходиш с него, аз нямам никакви възражения. Всичко е свършило.

— Не, ние просто сме лоши приятели — подхвърли Лора. — Срещаме се веднъж седмично, за да се оплачем от живота си. На него му трябваше известно време, но започва да овладява изкуството.

— Знаеш, че двамата с Джон започнахме като приятели.

За момент Трейси си позволи да си помисли за сеансите по оплакване, които навремето провеждаше с Джон, но го изтласка от ума си, както сега се принуждаваше да прави по няколко десетки пъти на ден.

— Все пак — обади се Лора, — наистина смятам, че трябва да си намериш работа като сервитьорка. В ресторанта търсят момиче. На непълен работен ден. Тъкмо ще излизаш. Ще разполагаш с повече материал. И бакшишите не са лоши.

— Бакшишите! — изсумтя Трейси. — Какво? Да купя „Майкро/Кон“, преди да се разцепи отново? Да засея рано царевицата си? Я стига, Лора, вече не съм в колежа. Няма да работя за бакшиши.

Лора я набута в банята и й подаде сапун.

— Вземи този бакшиш — посъветва я тя. — Измий пръските, преди да изсъхнат. И прави всичко останало, което ти казвам. Аз винаги съм права.

Трейси пак изсумтя.

Трейси, разстроена и смутена, беше набутана в „Джава, Колибата“ от Лора. Принуди я да се приближи до Моли. Неохотата на Трейси беше очевидна.

— Трябва ли ти още една сервитьорка? — попита тя.

— Да, колкото ми трябва по-широк задник — отвърна Моли. После изгледа Трейси от главата до петите. — Защо? Да не би да ти трябва работа?

— Ами, бях нещо като уволнена, но шефът ми казва, че съм напуснала, така че не съм сигурна дали ще получа социална помощ…

Моли вдигна дясната си ръка, сякаш не искаше да чуе нищо повече. С лявата подаде на Трейси тениска на „Джава, Колибата“.

— Поне знаеш менюто наизуст — подхвърли тя.

— Видя ли, казах ти — обади се Лора.

— Какво да съм видяла? — учуди се Трейси.

— Ще вземеш ли Трейси? — попита приятелката й.

— Може — отвърна Моли; после въздъхна. — Това сигурно ще сложи край на мечтата ми да стана следващото най-печелившо заведение, но какво толкова, по дяволите.

Моли можеше да я вземе на работа?

— Не трябва ли да говоря с управителя? Или с някой друг? — намеси се Трейси. — Искам да кажа, нямам опит.

— Не се тревожи, и за това ще бъдеш наказана, агънце. Надявам се, че хората ще ти дават такива бакшиши, каквито ми даваше ти на мен — подхвърли Моли с малко сарказъм. — Не е ли очевидно, че това заведение няма управител? — добави тя.

— Значи, ти си собственичката на заведението? Не знаех…

— Скъпа, има цял куп неща, което не знаеше. Но ми се струва, че започваш да схващаш. — Моли замълча. — Значи с Джон всичко свърши?

Трейси кимна безмълвно.

— Ние някак…

— Не казвай нищо повече. — Моли насочи вниманието си към Лора. — Закъсня. Кухнята чака. И нямаме домати.

— Няма проблем. — Лора се усмихна широко на Моли, после направи на приятелката си знак с вдигнати палци.

Трейси погледна към витрината; пъпките на дървото отвън се бяха разлистили, а тя дори не бе забелязала. Продължаваше да работи за Моли, когато дървото стана оранжево, листата му опадаха, а после прекара близо месец сковано в лед. Беше зимата на нейното недоволство.