Оливия Голдсмит
Лошо момче (3)

3

Джонатан Чарлс Делано караше велосипеда си през утринната мъгла на Пъджет Саунд. Пътят се виеше покрай мъгливия бряг. Беше облечен във фирменото си яке на „Майкро/Кънекшън“ — давано само на учредителите с повече от двайсет хиляди дяла — и бейзболна шапка. При завоя вятърът го удари в гърдите, а после, когато се понесе заедно с него, изду отвореното му яке сякаш бе въздушен балон. Колоезденето беше добра терапия. Щом уловеше ритъма, можеше да мисли — или да не мисли, според случая. Тази сутрин отчаяно искаше да не мисли за миналата вечер — вечер, която бе прекарал прав под дъжда, зарязан — или за предстоящия изтощителен ден. Всъщност Джонатан нямаше никакво желание да поеме към местоназначението си, но продължи да върти педалите така, сякаш участваше в „Тур де Франс“. Денят на майката винаги беше труден за него. Години наред изпълняваше тази традиция, която сам бе измислил от вина и състрадание. Смяташе, че като син на Чък Делано дължеше нещо. Освен това, като единствено дете, тези посещения се доближаваха до представата му за голямо семейство. Е, поне така обясняваше посещенията си.

Когато взе следващия завой от крайбрежния път, мъглата изведнъж се вдигна и се разкри изумителна гледка към Саунд. Сиатъл изглеждаше обточен със зеленина и вълшебен като Изумрудения град — и Джонатан забеляза, че се е появила Рейниър, високата планина, която при добра видимост се издигаше величествено над града.

Като един от четиримата истински кореняци от Сиатъл — изглежда, че всички останали се бяха преместили в града отнякъде „далече на изток“ — бе виждал гледката хиляди пъти, но винаги го беше вълнувала. Сега, обаче, можеше да отдели само миг, за да й се наслади, преди да продължи да върти педалите през Бейнбридж Айланд и да се озове накрая пред облицованата с дърво къща. Джон скочи от колелото си, извади букет от коша и прокара пръсти през косата си. Погледна часовника си, прегърби се и пое по пътеката към главния вход. Табелката гласеше: „ГОСПОЖА Б. ДЕЛАНО“.

Почука на вратата. Едра блондинка на средна възраст в анцуг отвори вратата. Джон не можеше да не забележи, че Барбара е наедряла още повече от миналата година. Бе препасала престилка върху анцуга. Това го накара да се усмихне. Беше толкова… типично в неин стил.

— Джон! О, Джон. Не те очаквах — излъга сладко тя и го прегърна. Барбара беше първата съпруга на баща му, съвсем малко по-възрастна от собствената му майка, но някак от друго поколение.

Джон се опитваше да е всичко онова, което трябваше да бъде: наясно с чувствата си, добър син, разбран шеф, честен служител, добър приятел и… И, списъкът продължаваше безкрайно и го изморяваше. Да бъде заварен син с чувство за дълг беше частта, която го потискаше.

Нещо в първата госпожа Делано го натъжи дълбоко. Безмилостната й веселост. Изглеждаше щастлива в своята малка къща в Уинслоу, но той предполагаше, че в мига, в който си тръгнеше, Барбара щеше да се изпълни с копнеж. Не за него — Джон знаеше, че никой не копнее за него, — а за Чък, баща му, мъжът, който бе обичала и загубила.

Нямаше причина Джон да се чувства отговорен, но се чувстваше точно така и смяташе, че винаги ще се чувства така, затова се бе подготвил предварително за деня. Извади цветята иззад гърба си.

— Не си ме очаквала? — попита той с нейния весел тон. — Как можа? Честит Ден на майката, Барбара!

Джон поднесе букета с размах.

— За бога! Рози и гладиоли. Любимите ми! Как се сети?

Според Джон моментът не бе подходящ да й разкаже за автоматичния календар, за досието с предпочитанията или за своя „Палм Пайлът“.

Барбара го прегърна отново. Усети меките й заоблени форми. Очевидно не използваше спортния екип по предназначение.

— Ти си толкова добро момче, Джон. — Отстъпи встрани, за да му даде достъп до фоайето. — Влизай. Правя бисквити за закуска.

— Не знаех, че умееш да печеш сладкиши — неохотно излъга той. Не искаше закуска и… ами, щом започнеше, Барбара не спираше да говори. А имаше два въпроса, които го ужасяваха: прекалено небрежния „Скоро да си се чувал с баща ти?“ и още по-лошия „Виждаш ли се с някое момиче?“. Въпреки че Чък рядко общуваше с Джон и макар че Джон рядко ходеше на срещи, на Барбара никога не й омръзваше да пита. Вероятно защото беше самотна. С баща му нямаха деца и тя не се бе омъжила повторно. Изглеждаше изолирана, не само на острова, но и в живота си.

— Трябва да пиеш кафе — заяви тя.

— Може би само кафе. Нямам много време. Наистина трябва да…

Барбара протегна ръка и го дръпна в къщата.

— Е, виждаш ли се с някое по-специално момиче? — беше въпросът й.

Джон се постара да не трепне. Ако вече не знаеше, че ограниченото време, което отделяше за личния си живот, беше пълен провал, миналата вечер би била достатъчно доказателство. Двамата с Трейси, най-добрата му приятелка, години наред се бяха опитвали да решат чий любовен живот е по-лишен от романтика. Тази седмица Джон най-сетне се очерта като безспорния победител. Или може би като безспорния пораженец. Докато вървеше след Барбара към кухнята, знаеше, че и в двата случая резултатът не беше добър.

 

 

Час по-късно Джон буташе колелото си, като внимаваше да не ожули токовете на някой, докато крачеше сред навалицата от хора, които слизаха от ферибота на Пъджет Саунд край града. Изглежда, че всички, освен него бяха по двойки. Неделя сутрин ръка в ръка с любимите. Освен Джон. Той въздъхна. Работеше непрекъснато — безпощадно като всички хитреци. Отражението на Сиатъл се мержелееше върху повърхността на реката, с глупавата си Космическа игла и проблясващите по-нови кули. Джон яхна колелото, бързо изпревари тълпата и подкара яростно към Северозападно петнайсето авеню.

След по-малко от десет минути спря рязко пред луксозна кооперация. Погледна часовника си, извади още един букет от коша — този само от лалета — и заключи колелото си за паркинг-метъра. Влезе във фоайето на сградата, отрупано с огледала помещение, което някога посещаваше, когато баща му го взимаше за края на седмицата. Натисна копчето на асансьора, вратата плавно се отвори и Джон влезе, като натисна числото дванайсет. Макар да минаха само няколко секунди, стори му се, че пътува цяла вечност.

Асансьорът спря и звънецът удари при отварянето на вратата. Джон отново въздъхна, излезе от кабината и спря, за да се съвземе. После почука на вратата на апартамента, където табелката под месинговото чукче гласеше: „ГОСПОДИН И ГОСПОЖА ДЖ. ДЕЛАНО“, като ГОСПОДИН И беше зачеркнато. Една жена — почти на средна възраст, но по-млада и доста по-запазена, отвори вратата. Беше облечена (или дори натруфена) в нещо, което според него минаваше за „елегантен костюм“.

— Джонатан — изгука жената, докато поемаше лалетата от ръката му така, сякаш ги бе очаквала. — Колко мило.

— Честит Ден на майката, майко — каза той на Джанет и я разцелува по начина, по който го бе научила: внимателно по всяка буза, за да е сигурен, че няма да размаже красиво положения й грим.

— Не е необходимо да ме наричаш „майко“. Едва ли съм достатъчно възрастна за целта — отвърна Джанет с кикотене. В гласа й имаше нещо, което винаги го караше да се чувства неловко. Когато беше по-малък, усещаше, че леко го занася. Напоследък бе осъзнал, че всъщност флиртува. — Позволи ми да ги потопя във вода — продължи тя. Отвори вратата по-широко, за да го пусне да влезе. Джон никога не се бе чувствал удобно с Джанет.

Апартаментът беше претрупан като самата нея. Джанет носеше твърде много златни бижута и имаше твърде много златни копчета. Апартаментът гъмжеше от твърде много златни рамки и твърде много шлифован кристал. Когато Джон беше дванайсетгодишен и посещаваше баща си тук, тя през цялото време го предупреждаваше да не пипа нищо.

Нищо не се бе променило от миналата година, освен неговите цветя. Всичко беше замръзнало във времето, като лицето на Джанет или двореца в Спящата красавица. Но никакъв принц не се бе отправил насам, за да събуди с целувка Джанет. Джон харесваше Барбара, но към Джанет не изпитваше нищо друго, освен съжаление. Сега си играеше с цветята в малката мивка в миниатюрната кухня.

— Чувал ли си се с баща ти? — попита тя с пресилено небрежен глас.

— Не — тихо отвърна Джон. Това бе въпросът, който мразеше най-много. Придаваше уязвим вид на бившите съпруги на баща му. Сега изпита още по-силно съжаление към Джанет, наред с чувството, че ще трябва да остане по-дълго.

— Не? Нищо чудно — заяви тя, а съблазнителният й глас се промени, за да стане горчив. Пъхна последното лале във вазата твърде яростно и му прекърши дръжката, макар че не забеляза. — А как е твоят обществен живот? — продължи Джанет и Джон усети, че сигурно вече знаеше отговора. Огледа го от главата до петите, отбеляза торбестите му панталони в цвят каки, старите му маратонки, тениската му. После въздъхна. — Е, къде ще отидем на брънч?

Сърцето му се сви.

— Знаеш ли — започна той, — мислех просто да пием кафе тук. Искам да кажа, мога да си позволя да похарча няколко долара…

— Искаш да кажеш аз мога — поправи го Джанет, като се усмихна и отново пусна в действие гласа си за флирт.

— Винаги съм на диета. Но тъй като е Денят на майката, всички погълнати на закуска и обед калории не се броят. Дори за мащехите.

Джон се предаде. И баща му винаги се бе предавал пред Джанет, преди да я напусне.

След по-малко от десет минути се озова пред шикозно сиатълско кафене. Слава богу, все още нямаше опашка, но когато приключиха и Джон помаха за довиждане на втората си мащеха, отвън чакаха повече от двайсет души. Той погледна часовника си, обзе го паника и скочи на колелото си. Настъпи педалите като луд, излетя от центъра, мина през парка, през по-заможната част на Сиатъл и се шмугна в стария си квартал.

На улица „Коркоран“ Джон се спусна по алеята към едно тухлено бунгало. Къщата беше покрита с пълзящи растения и заобиколена от цветни лехи. Изтича покрай добре поддържаната леха, която му напомни да се върне бегом при колелото за още един букет, най-големия.

Грабна го и хукна към вратата. Месинговата табелка под звънеца гласеше ДЖ. ДЕЛАНО. Преди да успее да почука, вратата се отвори с размах от привлекателна тъмнокоса жена, която всъщност много приличаше на Джон.

— Джонатан! — възкликна майка му.

— Честит Ден на майката, мамо! — Джон я прегърна сърдечно, като смачка цветята помежду им.

— Точно навреме! — заяви майка му. Взе цветята и го погали по бузата с видима дълбока обич. — О, мили. Божури! Господи, още не са в сезон. Сигурно са ти стрували цяло състояние.

— Стига, мамо. Имам по-големи възможности от преди.

Тя се засмя.

— Но как е апендиксът ти?

— Все още липсва, но съм добре — увери я Джон. Преди три години го оперираха по спешност от апандисит и майка му се беше изплашила до смърт. Продължаваше да го пита за това, но вече означаваше здравето му въобще.

— Видя ли Рейниър днес? — попита тя.

— Да. И Маунт Бейкър — отвърна Джонатан. Минаха през дневната и влязоха в кухнята.

— Сам ли дойде?

— Да. Защо? — попита той.

— Помислих, че може да доведеш Трейси.

Джон се усмихна. Въпреки че двамата с Трейси бяха близки приятели откакто се запознаха, майка му все още намекваше или се надяваше, че са нещо повече. Или че синът й ще доведе у дома някое друго момиче — истинска приятелка. Докато всичките бивши съпруги на баща му се вълнуваха от въпроса кое е новото гадже на Чък, майка му се вълнуваше от въпроса кое е гаджето на Джон. Знаеше, че иска синът й да бъде щастлив и иска внуци за себе си и за него. Не че Джон не искаше да срещне някоя жена и да се задоми, просто жените, които срещаше, искаха да се задомят с някой друг мъж. В личния си живот беше разочарование за себе си и за другите. Въздъхна. Би искал да го направи, но…

— … Този празник винаги е труден за нея — казваше майка му, докато подреждаше цветята във ваза.

Джон не си направи труда да каже на майка си, че беше помислил за Трейси — понякога му се струваше, че твърде много мисли за нея, — но тя бе заета с последния си неудачник и със старата си приятелка от Сан Бернардино или отнякъде другаде.

— Беше заета. Но ще се видим довечера. Нали знаеш, среднощната ни закуска.

— Е, предай й моите поздрави — поръча му тя.

— Разбира се — съгласи се Джон, като бръкна в джоба на якето си и извади малка опакована кутия. Постави я на плота между тях.

— О! Подарък? Не беше необходимо.

— Знам, че според традицията в Деня на майката трябва да откраднеш банковата карта на майка си и да отидеш да се напиеш. Просто реших този път да бъдем нетрадиционни.

Джон изкарваше много пари. Е, не бяха много пари в сравнение с онова, което печелеха четиримата основатели на фирмата му, но бяха много пари за човек на неговата възраст. И не ги харчеше, защото обикновено бе твърде зает с работата си, за да има време да пазарува. Освен това, не искаше нищо. Имаше всички играчки — стереоуредби, лаптопи и видеооборудване, — които би могъл да поиска и нямаше време, за да ги слуша, да си играе с тях или да ги гледа. Когато не работеше, мислеше за работа или спеше. Затова не беше проблем за него да похарчи няколко долара за майка си. Трудното бе да реши какво би й харесало. Накрая остави Трейси да избере нещо. Много я биваше в пазаруването.

— Толкова си съобразителен. Сигурно не си го наследил от баща си.

Настъпи неловка пауза, за един съвсем кратък миг. Баща му беше единствената тема, която Джон бе помолил никога да не обсъждат. Майка му се засмя и разопакова подаръка. Вдигна нефритените обици.

— О, Джонатан! Прекрасни са!

И беше очевидно, че наистина е така. Трейси винаги разбираше от тези неща. Майка му застана пред огледалото в коридора и ги приближи до лицето си, после премрежи поглед. Джон се почувства щастлив.

— Е, в „Бабет’с“ ли отиваме на обяд? — попита тя, когато накрая си сложи обиците.

— Не ходим ли винаги там? — отвърна без колебание Джонатан, въпреки че закуската на Барбара и брънча на Джанет протестираха в корема му.

— Да уловим мига — възкликна майка му, като грабна „Полароид“-а си и поведе Джон навън към глицинията. — Трябва само да наглася автоматичния таймер и сме готови.

Отне й около половин час, за да го направи, докато той чакаше колкото може по-търпеливо. Накрая застана до сина си, преди автоматът да изключи.

И, с присвяткване, мигът приключи.

 

 

Джон се чувстваше изтощен. Бе едва на двайсет и осем, но се запита колко ли още Дни на майката може да преживее, преди да го довършат. Имаше да мине през още три мащехи, въпреки че трите обилни гощавки му пръскаха корема. Но в дневния ред чакаха още чай, ранна вечеря и късна вечеря, преди да може да се срещне с Трейси в полунощ. Джон мрачно се покатери на колелото и отпраши под сиатълския дъжд.