Оливия Голдсмит
Лошо момче (6)

6

„Джава, Колибата“ беше само едно от шестстотин четирийсет и седемте кафенета в Сиатъл, но на Джон му се струваше различно от всички останали. Бе претъпкано със спомени от стотиците среднощни неделни „закуски“, които двамата с Трейси бяха споделили, петдесет и една седмици в годината в продължение на седем години. От момента, когато се запознаха в класа по френски и се мъкнеха заедно до днес, двамата се бяха оплаквали, учили, смели се, разнищвали се взаимно и дори плакали (той за малко само веднъж, тя продължително повече от дванайсет пъти) над мокачиното в „Джава, Колибата“.

Сега Джон седеше там, приключил с цялата работа и всичките майки за момента. Чакаше появяването на Трейси.

Беше разгърнал пред себе си Сиатъл Таймс и клатеше глава, докато четеше каймата, в която Маркъс бе превърнал статията на Трейси.

— Приличаш на моя лабрадор, когато му влезе вода в ушите — заяви му Моли, обичайната им сервитьорка. Тя беше висока, стройна блондинка малко над трийсетте. Пришълка от лондонския Ийст Енд, Моли работеше в кафенето откакто Джон и Трейси бяха започнали да го посещават. Говореше се, че е била рокаджийка, една от онези „преуспяващи групарки“, които всъщност пътуваха и спяха с по двама важни рок идоли. Тя никога не говореше за това, но Джон беше чувал, че е била с някой от „Инексес“. Трейси твърдеше, че след това Моли завъртяла главата на някой от „Лимп Бизкит“. Както и да беше, изглежда, че бе зарязана или се бе озовала в Сиатъл и градът й беше харесал.

Носеха се слухове, че в „Икспириънс Мюзик Проджект“ може да има зала или дори цяло крило, посветено на Моли, и че първата й противозачатъчна диафрагма била сред осемдесетте хиляди рок артефакти на музея. Джон не вярваше в нито дума от това и отварянето на музея миналия юни доказа, че слуховете са фалшиви, но дори да бяха верни, чувствата му към Моли нямаше да се променят. Тя беше пиперлива, остроумна и сърдечна — поне към него. Ако не бе точно приятелка, беше поне отдавнашна позната и всеки път, когато Джон минаваше с колелото край шарената, проблясваща сграда на И Ем Пи, двайсет и една хилядите метални пластини и плющящите, ярки цветове го подсещаха за Моли.

— Да не си сам, скъпи? — попита го сега, макар да знаеше отговора. Джонатан все пак поклати глава, а тя посочи празното място с брадичка. — Значи както обикновено? Адам и Ева на сал? Или ще чакаш Малката Госпожица Съжалявам, Че Закъснях? — иронично подхвърли Моли.

— Ще почакам — отвърна Джон.

— Верен, също като моя лабрадор. — Тя се отдалечи за малко от масата, после се върна с любимата му напитка. — Едно леко мокачино, докато тя те взима за даденост.

Джон вдигна поглед към нея.

— Наистина не харесваш Трейси, нали?

— Бинго! Каква проницателност. Сигурно затова „Майкро/Кон“ ти плаща големите пари.

— Но защо? — невинно се учуди Джон. — Тя е толкова мила.

— Тя е толкова глупава. Тъпа като галош — отвърна делово Моли, като постави кафето пред него, после оправи подложката и приборите отсреща.

— Не! Не е — отбранително заяви Джонатан. — В колежа имаше шестица по всичко — освен може би по висша математика. Завърши с отличие.

— О! Значи глупава — подхвърли Моли, обърна се и видя Трейси да наднича през обявата за специално меню по случай Деня на майката. — Ще те оставя с нея.

Трейси влезе сияеща и забърза към Джонатан. Естествено, очите на всички други мъже я проследиха, но тя сякаш не забелязваше. Понякога Джон се чудеше дали приятелката му бе наясно с въздействието си върху мъжете. Той бързо смачка вестника и се опита да го скрие, като измъкна последния Литъл Никъл. Усмихна се, когато Трейси се настани срещу него в сепарето.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя. — Чудесен опит, но вече видях касапницата. Маркъс винаги отрязва най-хубавите места на материалите ми. Дали моят редактор не е ужасния брат-близнак на Едуард Ножицоръкия? — Трейси свали палтото си, после взе менюто. Джон я познаваше достатъчно добре, за да познае, че е разстроена, и да не я закача. — Умирам от глад — заяви тя, после го погледна, сякаш за пръв път. — Господи, изглеждаш смазан!

Джон се усмихна и сви рамене.

— Днес беше моят олимпийски Ден на майката.

Трейси отмести менюто от лицето си.

— О, боже! Толкова бях затънала в статията и… всичко останало. Съвсем забравих! С всичките мащехи ли се видя? И как вмести истинската си майка?

— Обядвах с нея.

— Хареса ли обиците? — Лицето й просветна с надежда.

— Влюби се в тях! — увери я Джон. — И аз пожънах цялата слава. Но ти изпраща много поздрави. Посетих всичките пет мащехи преди или след това.

— Наистина ли отиде при гаднярката, която не пусна баща ти на завършването ти на гимназията?

— Е, Джанет не е чак толкова лоша.

Трейси изсумтя.

— Прекалено състрадателен си и имаш твърде много майки. Аз не мога да се похваля нито с едното, нито с другото.

Джон се усмихна.

— Сигурно затова сме толкова добри приятели — противоположностите се привличат. Усети ли липсата на родната си майка този Ден на майката? — внимателно попита той.

— Не може да ти липсва нещо, което не помниш. — Трейси отново вдигна менюто, за да се скрие от погледа му. През всичките тези години, откакто бяха приятели, тя никога не бе говорила за смъртта на майка си. Джон се почувства неловко и между тях настъпи кратко мълчание. — Както и да е — продължи тя. — Лора е вкъщи и пече достатъчно празни въглехидрати, за да зареди благотворителна разпродажба на сладкиши в някоя детска градина.

В този момент Моли се присъедини към тях.

— Е, скъпи? Яйца на очи върху препечена филийка? — обърна се тя към него.

— Да. Непременно.

— А за теб? — попита тя Трейси, като повдигна вежди твърде официално, както се стори на Джон.

Трейси обходи с очи менюто.

— Ще взема… вафли, с гарнитура от бекон. — Моли не записа поръчката. Вместо това продължи да стои до тях. Трейси решително затвори менюто. Моли пак не помръдна. Трейси се вторачи многозначително в Джонатан. Моли продължи да стои на мястото си.

— Не бива да ядеш прасета — каза той на приятелката си. — Нали знаеш, по-интелигентни са от кучетата.

— Не започвай — предупреди го тя. — След малко ще имитираш пеещите мишки в Бейб. Значи, ти премина през изпитанието на Деня на майката, докато аз претърпях фиаското на статията за Деня на майката. Но това не е всичко. Приготви се да се разделиш с поредицата си от победи, защото преживях най-лошите почивни дни през целия си живот. — Тя погледна Моли, която продължаваше да стои там, неизменна като червените лондонски телефонни будки. Трейси почака сервитьорката да се махне. — Сега ще пия кафе, ако нямаш нищо против.

Най-накрая Моли понечи да се оттегли, но Трейси се протегна и я улови за ръката, както винаги. Джон потисна смеха си.

— Чакай. Мисля, че ще взема палачинките. Палачинки с гарнитура от шунка. — Втренчи се в Джон. — По дяволите прасетата. — Отново се обърна към Моли. — Този път говоря сериозно.

Моли въздъхна дълбоко, очевидно отегчена, издърпа един стол и седна.

— Извинявай! — грубо възкликна Трейси. — Не помня да съм те канила при нас. И мисля, че вече поръчах.

— Признай си — отвърна Моли. — Искаш бъркани яйца, при това сухи.

— Казах ти палачинки… — Но се разколеба и накрая се предаде. — Да. Добре. Ще взема яйцата.

— Без пържени картофи, с домат отстрани.

Моли триумфално й показа, че поръчката вече беше записана, после се изнесе към кухнята.

Трейси почака минута, за да си възвърне достойнството. Джон само я наблюдаваше. От години насам се срещаха всяка неделя, за да обсъдят любовния си живот, какъвто и да беше. А забележките на Моли означаваха, че вероятно познаваше фактите не по-зле от самите тях.

— Е, моите почивни дни трябва да ме направят победителка — заяви му Трейси. — Бяха светски кошмар.

— Нека позная. В петък Подутите жлези не успяха да свирят, затова Фил се вбеси и се напи. В събота Жлезите свириха, но не поканиха Фил, затова той се вбеси и се напи. После започна да флиртува с някакво момиче; ти си тръгна от клуба с надеждата той да тръгне след теб. Не го направи, затова ти се прибра. Но той се върна много късно в апартамента ти, като повърна във фоайето.

— Въобразяваш си, че знаеш всичко, нали? — попита Трейси, наполовина развеселена, наполовина ядосана. — Понякога не си прав. — Замълча, но Джон я изчака. — Е, не повърна в моето фоайе — най-сетне възрази тя. — Но за останалото позна.

Джон въздъхна и поклати глава.

— Трейси, защо не му дадеш ключа към улицата?

Точно тогава Моли се върна и постави внимателно чинията на Джон пред него. Плъзна по масата тази на Трейси.

Тя погледна тресящите се бъркани яйца.

— Знам, че е глупаво… но наистина го обичам.

— Това не е любов; мания е — заяви й Моли, докато допълваше чашата й. — Дори не е интересна мания.

Трейси наклони глава към Моли, но погледна Джон.

— Моли не ме харесва — съобщи тя.

— Не е вярно — възрази Джон с надеждата, че гласът му звучи утешително.

— Напротив, вярно е. Години наред слушам истории за колекцията ти от лоши момчета. Тъкмо се разделяш с един скапаняк, за да се хвърлиш на следващия. Честно казано, отегчаваш ме. — Сервитьорката се отправи към следващото сепаре.

Джонатан извика след нея:

— Моли! Не бъди гадна.

И тогава настъпи мига, от който той се страхуваше.

— Е, как минаха твоите почивни дни?