Оливия Голдсмит
Лошо момче (28)

28

Трейси седеше на бюрото си, нацупена и възмутена. Трябваше да работи, но от сутрешното редакционно съвещание насам, бе изгубила всякаква мотивация. Вместо да започне нова чернова, тя вдигна телефона и набра Джон. От дни не го беше чувала. Не само бе любопитна какво ставаше с него, но и се нуждаеше от отдушник.

Никой не бе по-добър слушател на оплаквания от Джон. Лора само се шегуваше и се опитваше да я развесели, Фил се опитваше да я разсее. Но Джон умееше да съчувства.

Още преди Том Брокоу да напише „Най-великото поколение“, Трейси бе дълбоко завладяна от Пърл Харбър и Втората световна война. Бащата на майка й беше загинал в Тихия океан, а дядо й от страна на баща й беше служил там. Едно от малкото неща, на които се беше радвала в Инсино, бяха посещенията от папа, и всеки път го молеше да й разказва истории от отдавна отминалата война. Затова за нея беше крайно неприятен удар, когато на съвещанието тази сутрин Маркъс даде материала за местните ветерани от Втората световна война на Алисън.

— Маркъс, подготвена съм да го отразя. Имам някои материали, които не използвах в историята за Деня на падналите в Междуособната война — бе казала Трейси.

— Благодаря ти за този дух на добра воля и сътрудничество — беше отвърнал Маркъс, — но съм сигурен, че Алисън ще успее да се справи с предизвикателството.

Беше толкова нечестно. Трейси почти цяла година се мъчеше с най-различни глупави теми, а сега историята, която наистина я интересуваше, й беше отнета. Разочарованието й беше толкова силно, че не можеше дори да погледне Алисън, без да си представи какво я бе накарал да прави Маркъс, за да получи статията. На съвещанието Алисън се беше обърнала към нея, свила рамене и й се бе усмихнала с израз „съжалявам, какво мога да направя“. Трейси с огромно удоволствие би изтрила усмивката от лицето й с малко домакинска тел и солна киселина. За да подправи несправедливостта с обида, Маркъс й бе дал материала за Деня на бащата. Сякаш тя нямаше сериозен проблем с баща си, подобно на по-голямата част от Америка.

— Може ли да пиша за скапаните бащи? — бе попитала Трейси, но шефът й само се бе изсмял пренебрежително.

Тя вдигна телефона и отново набра номера на „Майкро/Кон“. Не само, че Джон продължаваше да бъде неоткриваем, но и телефонният му секретар беше препълнен и Трейси не можа да остави съобщение.

— Някакви новини от Джони? — попита от прага Бет.

Стресната, Трейси вдигна поглед.

— Не — сряза я троснато тя. — А дори да имах, нямаше да ти кажа.

— О — изгука Бет, като се отдръпна. — Предполагам, че е най-добре човек да не разговаря с теб до края на деня.

Трейси не можеше да повярва, че Бет сякаш се отърси от лошото й настроение и се върна на работното си място. Обикновено следваше поне половин час маниакално цупене. Вече бе толкова изморена от постоянните въпроси на приятелката си за Джон, че й се искаше изобщо да не ги бе запознавала. Откъде можех да зная, че ще се стигне дотук, запита се тя. Но с малко късмет, положението съвсем скоро щеше да се оправи.

Поне беше напреднала със статията за метаморфозата. Трябваше й добро пренаписване и хубав финал, но според Трейси бе забавна и съдържателна, и дори снимките изглеждаха добре. Зачуди се дали имаше смелостта да изпрати черновата в „Сиатъл Магазин“. После реши да мисли мащабно. Изглежда, че проявяваха интерес. Защо да не опита в „Ескуайър“! Никога не я бяха публикували в национално списание. Знаеше, че трябва да прегледа някои списания и да провери кой дърпа конците и какви неща публикуват.

Което я подсети: най-сетне беше получила нов час при Стефан и ако не тръгнеше скоро, нямаше да пристигне навреме за подстригването, от което толкова отчаяно се нуждаеше.

Да вървят по дяволите Маркъс, Алисън и Таймс. Днес щеше да си вземе дълга обедна почивка.

 

 

Музиката кънтеше в салона, докато Лора, с коса, осеяна със стотици кичури в алуминиево фолио, чакаше да протече реакцията. Междувременно, Стефан най-после подстригваше косата на Трейси.

— Не прекалено късо — инструктира го тя.

Стефан прояви специално благоволение и позволи на Лора да го гледа, докато стане косата й.

— Знам — отвърна той. — Никога прекалено късо. — Въздъхна тежко, сякаш бе изморен от всяка коса на всяка глава в Сиатъл. Трейси се надяваше, че той не беше в лошо настроение. Стефан в лошо настроение не беше хубаво нещо. — Как се развива малкият ти експеримент? — попита той със силния си акцент и за момент Трейси нямаше никаква представа за какво говори. Тогава стилистът продължи: — Той е готин сладур. — Трейси разбра, че ставаше дума за Джон. — Дойде преди два дни. Синьото ми хареса. Отиваше му — заяви Стефан.

— Джон е бил тук? — учуди се тя. — Джон е дошъл тук сам?

— Да, преди два дни — увери я Стефан.

Трейси не можеше да повярва. Първо, Джон наскоро се беше подстригал, и второ…

— Как е получил час преди мен? — поиска да знае тя.

Стефан се усмихна, не на нея, а на себе си. Сви рамене. Трейси успя да зърне движението с края на очите си.

— Той е много убедителен, твоят сладуран.

Лора се изкикоти.

— Сладуран? — повтори тя. — Това е по-лошо от симпатяга. Наистина ли го наричаш така?

— Не — отвърна троснато Трейси. — Напоследък го наричам единствено неблагодарник.

Тя не можеше да повярва, че Джон си беше определил час. Нито пък можеше да повярва, че имаше време за такива неща, но нямаше време да й се обади. В този момент, вратата се отвори и Бет, с коса прилепена към главата в някаква цветна кална маска, надникна в чисто бялото светилище, после влезе.

— Без прекъсвания — заяви Стефан, като вдигна ръката с ножицата.

— Не прекалено късо — напомни му Трейси. — Бет, какво правиш тук? — Колко ли хора можеха да избягат от работа, без „Таймс“ да бъде затворен, и можеше ли всичките да са тук? Дали Алисън лежеше с маска на лицето, докато на Сара й правеха педикюр, а Маркъс го къдреха?

Бет не обърна внимание на Стефан и се приближи.

— Очевидно, не ми разреждат косата. — Усмихна се.

Беше голяма, радостна усмивка. Трейси се приготви за следващия въпрос, със сигурност за Джон, но Бет само се настани на пода.

— Никакви зрители, моля — обади се Стефан, като размаха ножицата, а после клъцна още веднъж отгоре. Трейси погледна нервно от Лора към Бет. Ако коафьорът вземаше твърде много, те щяха да й кажат. Поне се надяваше, че щяха да го направят. Успокой се, каза си тя. Стефан е единственият мъж в Сиатъл, на когото наистина можеш да се довериш. Затова идваш тук, търпиш идиотщините му и плащаш безбожната му цена. Но й се искаше да имаше огледало.

— Бет, най-добре да си вървиш — обърна се нервно тя към приятелката си.

— Няма нищо — отвърна Бет. — Всъщност Стефан няма нищо против.

— Е, как върви сега работата върху Сладура? — намеси се Стефан.

— Просто страхотно. Почти прекалено страхотно — заяви Трейси. — Моят приятел Джон имаше нужда от доста помощ, но изглежда добре.

— Прекалено добре — съгласи се Бет.

— Можеш да бъдеш прекалено богат или прекалено слаб, но не можеш да изглеждаш прекалено добре — обади се Стефан.

— Прав е — изохка Бет.

— Мислех, че го мразиш — учуди се Трейси. — Нима той не е мъжът, който изобщо не ти се обажда?

— Обади ми се точно след като разговарях с теб — възрази Бет с победоносна, но малко виновна усмивка. — Затова съм тук. По спешност.

— Надявам се, че му каза да се разкара — подхвърли Трейси, но сърцето се сви в гърдите й, защото ако Джон се беше обадил и ако я бе поканил, Бет щеше да отиде.

— Казах му, че ще се радвам да се видим довечера — изпадна в телешки възторг Бет.

— Довечера? С дни не ти се обажда, а после те кани за тази вечер и ти се съгласяваш? Безнадежден случай си — каза й Трейси.

— Много мислих — отвърна Бет. — Джони е много чувствително момче. Просто смятам, че се страхува от чувствата си към мен. Изплашил се е.

Трейси и Лора се спогледаха. Зад гърба на Бет, Лора превъртя очи.

— Изплашил се е от чувствата си. Случва се при мъжете.

— Бет, скъпа — започна Трейси с глас, който говореше „не си го изплашила“.

— Ако обичате, конференцията по психология да се провежда в университета. Или може би в лудницата? Само не тук. Тук не се говори — строго заяви Стефан.

Бет не му обърна внимание.

— Виж, той просто е травматизиран от смъртта на брат си — обясни тя на Трейси.

— Какъв брат? Джон… Джони е едно дете — отвърна тя.

— Не — възрази Бет, като поклати глава. — Не обича да говори за това. Освен с мен.

— О, боже! — простена Трейси.

Лора пак превъртя очи и изсумтя. Трейси не вярваше на ушите си. Тя го беше научила на този номер — да измисли нещо драматично — но фактът, че наистина го беше направил и бе успял! Дори с Бет — не особено плодовит автор.

— Какво? — учуди се Бет, като се вторачи в Трейси. — О, не се засягай. Много мъже ми доверяват неща, които не споделят с никой друг. — Тя махна с ръка. — Трябва да тръгвам. Не искам да закъснея за него.

— Изчезвай оттук — процеди Стефан и Трейси не разбра дали това бе в отговор на репликата на Бет или се опитваше да поддържа съзидателен контрол.

Бет излетя от помещението и Стефан, със звук някъде между въздишката и риданието, взе още две клъцвания от косата на Трейси.

Лора присви очи и вдигна рамена, после посочи безмълвно към главата на приятелката си. Трейси усети лек ужас.

— Помниш, не твърде късо, нали? — пак му напомни тя. — Това с Бет не е ли невероятно? — обърна се към приятелката си.

— О, да, това ще удължи манията й с още три месеца — съгласи се Лора. — Но трябва да заявя, смятам, че преживях Питър.

— Браво! — възкликна Трейси.

— И мисля, че искам да остана тук, в Сиатъл. — Тя замълча. — Търся си апартамент.

— Страхотно! — поздрави я Трейси, съвсем искрено.

— Да. Реших, че ще бъде добра новина — подхвърли Лора. — Бях голяма беля с това хленчене. Освен това, знам, че беше доста неудобно да ме търпиш в апартамента си. Знам, че някак заставам на пътя на връзката ти с Фил — добави тя.

Трейси поклати глава, за да каже не, после чу как Стефан пое рязко дъх и осъзна, че бе мръднала в критичен момент.

— Съжалявам — обърна се тя към стилиста. — Няма проблем — заяви на приятелката си, но се почувства виновна, защото съвсем скоро бе мислила същото нещо.

— Знам, че нямаше предвид да се местя за постоянно…

— Винаги си добре дошла — прекъсна я Трейси.

— В моята страна казваме: „Гостите са като рибата, започват да се вмирисват на третия ден“ — намеси се Стефан и отряза още един кичур от косата й.

— Както и да е, не мога да си позволя жилище, без да имам работа, а не мога да започна като доставчик без капитал, но в едно заведение за брънч търсят готвач и…

— Намерила си работа? — възкликна Трейси, изненадана и зарадвана.

— Да. Разговарях със собственичката. Споразумяхме се.

— Ще ползвам ли отстъпка, ако идвам там? — попита Трейси.

— Не, но като подбудител, обещавам да не плюя в храната ти — увери я Лора.

— Страхотно! — подхвърли Трейси. Опита се да вдигне ръка до ушите си, за да провери дали все още са покрити, но Стефан изсъска и отблъсна ръцете й.

— Е, поздравления. — Известно време седяха в тишина, с изключение на злокобния звук от ножицата на Стефан. — Наистина не мога да проумея Бет — каза след една-две минути Трейси, за да наруши мълчанието. — Как е могла да каже „да“ на Джон, след като я заряза толкова безобразно?

— Как би могла да откаже, когато го харесва толкова много? — попита на свой ред Лора, като сви рамене.

— Знаеш ли, той ми каза, че си е уредил среща с Рут, онова момиче от Ар И Ай. Вероятно се вижда и с други жени. И не ми казва нищо — оплака се Трейси.

— Теб какво те интересува какво прави? Мисля, че си луда по него.

— Не съм луда по него — възрази Трейси. — Просто имам нужда от точна информация за статията. — Чу Стефан да сумти. Продължаваше прекалено дълго. Никога не му трябваше толкова време.

— Това е смешно. Не можеш да ме излъжеш с тези глупости, Хигинс — заяви Лора. — Смятам, че си влюбена в Джон.

— Лора! — Трейси изви глава, за да се обърне към Лора и ножицата на Стефан едва не отряза ухото й.

— Престани! Престани! Престани! — извика той. — Тук става въпрос за главата ми, не за сърцето ти.

— За моята глава — поправи го Трейси. — И сърцето ми няма нищо общо с нея. Обичам Фил. Джон ми е просто приятел. Винаги е бил мой приятел. — Лора започна да си тананика, сякаш да слуша Трейси бе загуба на време.

— Стига. Знаеш го, Лора — възпротиви се Трейси. — Просто се опитвам да напиша разказ, това е всичко. Не съм луда по него.

— Така ти мислиш — заяви Лора. — В началото винаги отричаме, че сме луди по някого.

Стефан издаде стряскащ звук някъде между съскане на радиатор и това на гърмяща змия. На Трейси й хрумна, че ще я удари. Вместо това, той отви парче фолио.

— Да, това е вярно — съгласи се той. — Готова си.

Трейси не бе сигурна дали имаше предвид, че кичурите на Лора са готови или че Трейси е в емоционална беда. Както и да беше, той се обърна и продължи да кълца, този път бретона й.

— Не прекалено късо — повтори тя. — И не съм вманиачена — заяви на приятелката си.

— Да. И Маркъс е добър човек. Виж, живея и дишам на улица „Маниакалност“. Притежавам жилище там. Ти си само наемателка. И трябва да ти кажа, Трейси, че си вманиачена.

— Не… ядосана съм… просто се разкайвам — запротестира тя. — Статията наистина става хубава, но Джон се е… променил. Не се държи като добър приятел. Нарани Бет и сигурно наранява и други жени. Ненавиждам това.

— Може би има нужда от някой, който да му свие сърмите — предложи Лора.

— Можеш ли да повярваш? — попита я Трейси.

Лора сви рамене.

— Погази законите на вселената. Сега се приготви да посрещнеш последствията на кармата си — заяви тя с крайно вбесяващ будистки тон.

Трейси изохка.

— О, боже! Трябва да унищожа самоувереността на този мъж.

— Да — съгласи се Лора. — Възстанови равновесието във вселената.

— Остави го на мира. Прилича на готвач в сладкарница — намеси се Стефан.

— На готвач? — учуди се Лора, но Трейси повдигна предупредително вежди. Никога не поправяй фризьор с ножица в ръка беше основният закон в нейната вселена.

— Трябва да намеря някоя мъжемелачка, която да го смачка — заяви Трейси. — Ловецът да се превърне в плячка.

— Жалко, че не познаваш мъжемелачка — въздъхна Лора. — С изключение на мен, разбира се, но аз имам работа. Може би Шарън Стоун е свободна.

— Лора, ти си гениална! — възкликна Трейси.

— Знам, но мислиш ли, че тези кичури ще ми отиват? — попита приятелката й.

Стефан взе едно последно връхче от косата на Трейси и завъртя стола.

— Готова си! — съобщи той и извади огледало.

— О, боже мой! — простена Трейси, когато видя отражението си. Косата й наистина беше твърде къса.

 

 

Трейси лежеше на канапето, остриганата й глава увита в хавлиен тюрбан, докато Фил и Лора, които вдигаха чиниите от обяд, се заяждаха, както обикновено.

— О, я стига — подхвърли Фил. — След малко ще изтърсиш, че има специален ред за миене на чинии.

— Има — увери го Лора. — Не знаеше ли?

— Знам кога ме настъпваш по опашката — отвърна Фил.

— Не бих докоснала опашката ти дори с четка за миене на съдове — заяви Лора, като размаха четката и отметна красиво изсветлената си буйна коса. — Но не мога да повярвам, че не знаеш реда, по който трябва да миеш чиниите.

— Глупости. Няма никакъв ред. Миеш ги, когато чистите свършат, нали? Плешивке?

Трейси промърмори нещо от мъглата на скръбта по изгубената си коса. Но те нямаха нужда от отговор.

— Не е произволно — обясняваше Лора. — Основава се на това какво влиза в устата ти първо.

— Какво имаш предвид? Това някакъв мръсен виц ли е? — оживи се Фил.

— Съсредоточи ума си върху препарата за миене на съдове, където му е мястото — подхвърли намръщено Лора. — Госпожа Ог винаги ни учеше, че трябва да започваме с приборите, понеже поставяме приборите в устата си. Миеш ги първи, докато водата е най-чиста. Нали, Трейси? — Трейси отново измърмори нещо. — Видя ли? После ги оставяш настрана и измиваш чашите, защото докосваш чашата до устните си.

— Значи не се занасяш с мен! — възкликна Фил и на лицето му се изписа изумление, сякаш тя му разкриваше тайните как да публикуват творбите му или как наистина би могъл да свири на бас китарата си. — Ще напиша стихотворение за това — съобщи той. — Няма ли да бъде страхотно парче, „Хромираният купол“? Ела да си играем заедно във водата — предложи той.

Трейси се обърна на другата страна и изохка. Лора само поклати глава.

— Просто я остави на мира, става ли? Виж, внимавай. После идват чиниите, защото не ги докосваш с уста.

— Е, аз я докосвам, когато ти готвиш, защото обикновено я облизвам.

— Хм, не е ли сладко? — отбеляза Лора с най-грубия си глас. — Сякаш това ще ме накара да готвя по-често заради теб. — Но малко се изчерви. — Както и да е, най-накрая миеш тенджерите и тиганите, които дори ти не облизваш. — Подаде му домакинската тел.

На Трейси й се искаше просто да изчезнеха. Искаше Фил да си отиде у тях и да я остави да потъне в собственото си нещастие. Поне Лора се опитваше да помогне, като му намираше работа. Трейси лежеше на канапето от няколко дни. Дори се беше обадила в службата, за да каже, че е болна. Опита се да работи върху следващата си статия за Маркъс, но можеше да мисли единствено как Алисън ще смачка фасона на Джон. Но как би могла да накара Алисън да се съгласи на сляпа среща?

— Аз може и да не облизвам тигани, но съквартирантите ми го правят — заяви Фил и се зае да търка съда, без да протестира.

— Не си ли твърде стар за съквартиранти? — попита го Лора.

— Виж кой говори — присмя се той. — Хей, Трейси, измъкни се изпод тези одеяла. — Трейси простена в отговор.

— Хей, търся си жилище — оправда се Лора.

— Сериозно? — възкликна Фил. — Връщаш се в онази помийна яма в Сакраменто?

— Не — отвърна тя, като свали гумените си ръкавици. Започна да маже с крем ръцете си, съсредоточена върху кокалчетата и кожичките около ноктите си.

— Защо правиш това? — поинтересува се Фил.

— За да запазя ръцете си меки. — Той посегна и взе дясната й ръка.

— Да — промълви Фил. — Меки са. — Замълча за момент. После се обърна отново към тенджерата и започна да търка още по-силно, без да гледа към Лора. — Значи, наистина се опитваш да се изнесеш? Намерила ли си апартамент и всичко останало?

— Знаеш ли — подхвърли Лора. — Струва ми се, че Трейси можеше да ти обръща малко повече внимание, ако те вземаше малко по-насериозно. Ако ти имаше свой собствен апартамент, истинска работа и някакъв план за играта.

— Имам план за играта — възрази Фил и се намръщи на препарата.

— И той е да живееш с шестте долара годишно, които изкарваш с писането? — уточни Лора. — Или да живееш с безплатната бира, която изкарваш на участията?

— Не ти влиза в работата — сряза я Фил.

Лора сви рамене.

— Както искаш — отвърна тя. — Но знаеш, че юношеството не продължава вечно. С изключение на това на Уорън Бийти.

— Кой е този? — попита Фил.

— Няма значение. Работното му място е заето — увери го Лора. — Освен това, в Сиатъл е пълно с работни места. Всякакви. Няма причина да не си намериш нещо приятно за вършене, което действително се заплаща. И без това по цял ден не правиш нищо друго, освен да спиш и да лентяйстваш.

Фил остави тенджерата.

— Е, майната ти и на теб — процеди той. — И майната му на коня, на който пристигна.

— О, не замесвай Тригър в тази работа — подхвърли Лора с добродушен глас.

— Нуждая се от свободно време, за да творя — обясни Фил и прозвуча като нацупено дете. — Нуждая се от свободни дни, за да пиша.

— О, я стига. Тези глупости може да минават при Трейси, но не и при мен, приятелче. Баща ми беше писател. Знаеш ли какво правеше? — Фил поклати глава. — Пишеше. Това правят писателите. — Тя млъкна за момент и го погали по ръката сестрински. — Виж, не исках да нараня чувствата ти. Просто мисля, че всъщност не си щастлив.

— Кой казва, че човек трябва да е щастлив? — възкликна Фил, докато навличаше якето си. — Кой казва, че смисълът на живота е в щастието?

— Никой в Инсино — съгласи се Лора. — Но затова се измъкнах оттам. И не мисля, че смисълът на живота е в щастието, но и не мисля, че е в безизходицата. Смятам, че ти — имам предвид всички, — просто се стремят към онова, което обичат, и бягат от онова, което не обичат. Това е всичко, което можеш да направиш. И според мен на теб не ти е приятно да се мотаеш по цял ден и да си почти безполезен. Да не споменаваме унижението от отказите на разни претенциозни списания и малоумници като Боб. — Тя сви едрите си рамене. — Просто смятам, че декорът е остарял за теб. Но, хей, наречи ме оптимист.

За един смразяващ момент в стаята се възцари мълчание. Трейси трепна, в очакване всеки миг да се разнесе ревът на Фил. Чу го да прочиства гърлото си. После отново настъпи тишина. Може би беше ударил Лора или бе счупил нещо, преди да излети като буреносен облак от апартамента. Вместо това, той отново се покашля.

— Знаеш ли — промълви той с изключително нежен глас, — бях започнал да мисля същото.