Оливия Голдсмит
Лошо момче (15)

15

След полунощ сиатълската вечер беше мека. Въздухът бе натежал от влага, както обикновено, но умерената температура го правеше нежен като ласка. Това беше онзи момент нощем, когато човек или се поддаваше на умората, или се ободряваше и излизаше навън да се весели. Но тях ги чакаше работа.

— Хайде — подвикна Трейси и ускори крачка.

— Стига — обади се Джон. В светлината, която се лееше от големите прозорци на „Джава, Колибата“, вече изглеждаше много подобрен. Трейси не можеше да не се гордее с творението си. Ако човек вярваше в Библията буквално, на Бог са му били необходими шест дни, за да сътвори света. Трябва да е бил мъж, защото вижте какво можеше да поправи сам-сама жена за няколко часа вечер: Джон стоеше с широко разкрачени крака на мокрия паваж, с ръце, разперени встрани от тялото. Може би все още имаше стойката на смотаняк, но не и вида на такъв. Трейси знаеше, че приятелят й е висок метър и седемдесет и осем — и вероятно единственият мъж в Америка, който бе с тази височина и не лъжеше, че е метър и осемдесет, — но сега изглеждаше висок. Нейното решение в облеклото го бе превърнало в сбор от вертикални черти. Джинсите му, прилепналата към гърдите тениска, дължината на сакото му — всичко придвижваше погледа нагоре, сякаш той бе някаква дълга тъмна колона. Единственият хоризонтал беше линията на раменете му. Слава богу, че имаше рамена. А деликатните подплънки на сакото му придаваха още малко ширина в раменете.

Жалко за главата. Не че бе грозен, но подстрижката, очилата, дори начина, по който някак виреше главата си напред, сякаш искаше лицето му да стигне някъде преди останалото му тяло, разваляше работата й. Трябваше му небрежна прическа, както и номера с панталоните. Е, Рим не беше построен за един ден, каза си Трейси, като отдаде на Бог малко повече уважение, а на себе си още малко време. Джон, разбира се, нямаше представа, че му се възхищаваше. И това трябваше да се промени. Този човек сякаш нямаше никакви радарни рецептори. Какво според него правеше Трейси, докато стоеше на мокрия тротоар и го съзерцаваше? Медитираше? Преглеждаше наум някаква рецепта?

— Стига — повтори той. — Прибирам се у дома.

— Не, не — възпротиви се Трейси, като леко повиши глас. — Само още едно нещо.

Джон поклати глава.

— Трейси, оценявам всичките ти усилия и наистина съм ти благодарен, но просто не мисля, че мога да понеса още една критика тази вечер — заяви той.

Тя се разсмя.

— Не се тревожи. Просто ще се поразходим и ще ти възложа задача за домашно.

— Още домашно? — възкликна Джон с пресекващ глас. — Трейси, излязох от работа преди седем. Не мисля, че съм го правил, откакто постъпих в „Майкро/Кон“. Това се смята за половин работен ден там. Освен това, обикновено работя по два-три часа вкъщи. Което очевидно не съм направил, но работата ме чака. Преди няколко дни ти и всички продавачки в Сиатъл и околността се смяхте на обувките, косата, очилата и бельото ми. За три часа похарчих повече пари, отколкото съм похарчил през последните три години, и това включва покупката на апартамента ми. А сега… — В гласа му се чу потрепване, което Трейси не успя да си обясни съвсем. Или беше истинска умора, или много хубаво раздразнение. — И сега ми казваш, че ще има домашно?

Вместо да му отговори, Трейси закрачи по тротоара. Реши, че преди да стигне до ъгъла, Джон ще я е настигнал и, сигурен като смъртта и данъците, той беше там — за разлика от Фил, който винаги търсеше всяка възможност да изклинчи и да избяга, и който вероятно дори нямаше да си е вкъщи, когато му се обадеше. Всъщност, разсъждаваше Трейси, докато Джон някак нацупено крачеше до нея, напълно можеше да се разчита, че на Фил не може да се разчита.

Изведнъж я заля обич към Джон и надеждността му, към кучешката му преданост. Трейси улови облечената му в кожа ръка, стисна я и двамата продължиха в мълчание няколко минути.

— Да ме продупчат ли ме водиш? — попита той с много тънък гласец. — Моля те, кажи не.

Трейси се засмя и сви към вратата на „Даунтаун Видео“.

— Стигнахме — съобщи тя. — Изобщо няма да боли.

— Да. Когато бях малък, същото казваше зъболекарят, преди да натисне мекия, нежен нерв. Като стана дума за това, защо влизаме тук? Да не би току-що да осъзна, че Фил ще умре, ако не гледа още веднъж „Криминале“?

— Да. Искам да замразя мозъка на горкия Марвин, до състоянието преди „Положението с Бони“, както правят твоите тъпи приятели. — Трейси подмина презрително обичайните всеядни, скупчени около новите заглавия.

Джон, зареден с нова енергия, я настигна пред раздела с приключенските филми.

— Хей, това не е честно. Моите тъпаци тъкмо се захванаха с „Вечеря с Андре“. Виктор се опитва да създаде видеоигра „Моята вечеря с Андре“.

Трейси отново се разсмя и пое към раздела с класиката. „Даунтаун Видео“ не беше „Блокбъстър“. Тук класиката не включваше „Роки“, нито дори оригиналния „Умирай трудно“. Колекцията бе чудновата като господин Бил, легендарния собственик на видеоцентъра. Понякога той отказваше да заема касети на недостойните. Освен това ги предписваше като лекарство или — в крайни случаи, — провеждаше операции.

— Това са хубави филми, но лоши житейски уроци — бе казал веднъж той. — В книгата Холи умира посред Африка. А героят на Джордж Пепърд е гей.

Беше накарал Трейси да прочете романа и й каза, че трябва да взима касетата само веднъж годишно. Също така я отряза от любимия й филм — „Любов с напълно непознат“.

— Тя трябваше да направи аборт — бе казал собственикът. — Освен това, героят на Стив Макуин ще я зареже най-много след осем месеца и тя ще трябва да отгледа детето сама.

— Откъде знаеш? — ядосано го попита Трейси.

— Защото аз бях героят на Стив Макуин — отвърна господин Бил, по-ядосано, отколкото очакваше Трейси. — Погледни ме сега. Самотен задник без семейство, син, когото не съм виждал, и магазин за видеокасети. — Тя повече никога не взе този филм.

— Трейси, ако вземеш „Пътеводителя към сърдечните тайни на Джи Кю“, ще се застрелям на място — предупреди я Джон.

— За тази цел ще ти трябва пистолет — напомни му тя, избра бързо три касети и се отправи към касата. Джон я последва. Приятелката му протегна ръка за абонаментната му карта. Заемането можеше да е продължително.

Той й я подаде кротко, както бе поел останалите си разходи, и Трейси я предаде на служителя.

Господин Бил, зает с попълване на заглавията, вдигна поглед.

— О, някой прави ретроспекция на Джеймс Дийн — възкликна той. Погледна Трейси и Джон. — И приличат на самите Натали и Джеймс. — Трейси се усмихна. Не беше лошо да те сравняват с Натали Уд. Тогава господин Бил отвори подозрително обложките.

— Не се тревожи — успокои го тя. — „Любов с напълно непознат“ е още на рафта.

— Не взимаш пак „Извън Африка“, нали? — строго попита собственикът. Поклати глава и огледа Джон. — Изглежда, че все пак си намерила господин Голяма беля — неодобрително отбеляза той.

Трейси стрелна Джон и не можа да сдържи най-широката си усмивка. Какъв успех! Господин Бил — остаряващо лошо момче, източник на всякаква мъдрост, извор на филми, истини и практическа космология — действително помисли, че Джон е извор на неприятности!

— Изобщо не се притеснявай — заяви тя на собственика, като взе торбата и поведе под ръка Джон към вратата.

Наистина беше доволна от работата си досега. Докато крачеха обратно към нейната кола и неговото колело, Трейси поклащаше пълната с видеокасети торба.

— За какво говорехте? — попита я Джон.

— Не е важно — отвърна тя и изведнъж спря, за да го огледа. — Добре, застани срещу тази улична лампа и се облегни на пейката. Да те снимам. — Извади малкия си фотоапарат и надникна през лещата. Уха! Щеше да изглежда страхотно във вестника. Луда ли бе да си го представя като корица на книга? — Изглеждаш доста добре — призна тя.

— Наистина ли?

Трейси не отговори. Цялата работа щеше да е невероятен материал за статията. Да не забрави да си запише всичко.

— Така — продължи тя. — Погледни така, сякаш имаш самочувствие.

— Някакво конкретно самочувствие ли? — поинтересува се той. — Или нахално презрение към всичко?

— Дай най-доброто от себе си — подкани го Трейси. Джон зае поза с крак върху пейката. Тя го снима. За по-сигурно направи още една снимка. Гледан през обектива, приятелят й изглеждаше още по-добре. Не се виждаше несигурността в очите му, нито иронията, с която носеше дрехите. Но, напомни си Трейси, този проект не беше само за нея. Джон трябваше да измисли как да си хване момиче. Трябваше му само малко самоувереност. Пусна фотоапарата в чантата си и се приближи към него. — Сега ще упражним погледа. — Трейси посочи пейката. Джон седна и тя седна до него. Взря се в лицето му. — И така, ти имаш хубави очи.

— Наистина ли? Никога не си ми го казвала.

— Е, така е — увери го приятелката му. — Но трябва да ги използваш. — Почака минута, като се опитваше да измисли как да му го каже по начин, който да не я постави в неудобно положение, но да свърши работа. — Трябва да се научиш как да размазваш жените. Помниш ли Ал Пачино?

— Винаги го бъркам с Де Ниро — призна Джон. — Виж, докато растях, двамата с майка ми гледахме филми като „Стоманени магнолии“. Изпуснал съм много от гангстерските филми. — Замълча. — Пачино Сони ли беше или младия Дон Корлеоне?

— Беше Майкъл, който трябваше да убие Фредо. Господи! Ти наистина си странен. Всички момчета знаят тези неща! — Трейси въздъхна. — Роджър гледаше „Кръстникът“ всяка вечер, преди да заспи. Този филм е някаква момчешка приказка за лека нощ. — Сети се за онези нощи с Роджър, когато лежеше до него, самотна, защото той беше по-близък със семейство Корлеоне, отколкото щеше да бъде някога с нея. — Както и да е, помниш ли как Пачино гледаше сицилианката? — Джон вероятно не помнеше, но според нея се страхуваше да го признае. — Трябва да ме погледнеш или всяка жена, която искаш, с един-единствен поглед, който изразява цялото ти предложение.

— Това не го ли упражнявахме вече?

— Да, но може да е най-важното нещо, което ще научиш. Затова…

— Какво искаш да кажеш? Тук? Сега?

— Да, тук и сега. На пейка в центъра на Сиатъл. Просто се съсредоточи и ме погледни.

Джон се втренчи в уличната лампа. Трейси последва погледа му и се вгледа в мъглата, която се стелеше върху светещата повърхност, като образуваше воден знак във въздуха. Може да остарея тук, каза си тя, но никога няма да се сбръчкам. Джон продължи да съзерцава мъгливата светлина.

— Моля те да насочиш този взор в мен — напомни му накрая приятелката му.

— Не мога — отвърна той.

Трейси въздъхна и му подаде торбата.

— Затова взехме тези касети с Джеймс Дийн. „Гигант“, „На изток от рая“, „Бунт без причина“. Гледай много внимателно сцената с чекръка в „На изток от рая“. Наблюдавай ръцете му. И начина, по който гледа Натали Уд в „Бунта“.

— Трейси, тези филми са на четирийсет години! — Джон отвори торбата и изследва касетите, сякаш можеше да са плесенясали.

— Да, но сексът никога не излиза от мода. Той беше първото велико лошо момче — обясни Трейси. — Междувременно, просто се опитай да ме поразиш с най-добрия си поглед.

Джон въздъхна дълбоко, извърна се към нея и събра вежди. Много заприлича на Супермен, който се опитва да разтопи скала с рентгеновото си зрение. Тя избухна в смях и Джон стана, моментално засегнат.

— Стига, Трейси. Не мога да гледам теб по този начин.

— Съжалявам, съжалявам — извини се тя. — Но ми се иска да можеше да погледнеш косматия шофьор на автобуса по този начин.

Джон пак се опита и пак се провали, макар че този път и двамата се разсмяха.

— Е, това изглеждаше така, сякаш щеше да доведе до някаква телесна функция — заяви Трейси. — Макар и не такава, на която искам да съм свидетел — добави тя.

— Отвратителна си — възкликна той. После изправи рамене и опита още веднъж. Този път очите му се проясниха и несигурността изчезна. Превърнаха се в тъмни езера, а цветът потъмня до нюанса на разтопен шоколад.

— Не е зле. Но по-съсредоточено. Проектирай страстта. Погледни ме така, сякаш наистина си копнял за мен от години.

Джон реши, че това нямаше да бъде трудно. Прониза я с поглед, който можеше да разтопи стомана от двайсет метра. Трейси ококори широко собствените си очи и изведнъж се почувства неловко.

— Хм — промълви тя. — Хм-хм. Това е… това е доста добре. Е, може би е достатъчно за една вечер.

Леко зашеметена, тя стана. Джон разроши косата й.

— Хайде, професоре. Ще те изпратя до колата ти. Но каква е следващата ми стъпка?

— Време е да проверим водата — заяви Трейси. — Не успя на пазара Пайк Плейс, затова ще трябва да ти уредя среща.