Оливия Голдсмит
Лошо момче (31)

31

Джон се чувстваше много зле, след като Трейси го заряза в „Джава, Колибата“, не можеше да се съсредоточи върху нищо и затова бе отишъл на гости на майка си. Каза си, че й дължи посещение, но бе отишъл заради себе си, а не заради нея. Тя му беше приготвила пиле и юфка, една от любимите му утешителни вечери, без дори да я моли.

— Скъпи — каза тя, като прокара ръце през новата му прическа, — изглеждаш толкова изморен. Много ли работиш?

Джон не бе отвърнал „трудно може да се нарече работа“, макар че това беше по-близо до истината. Само кимна.

— Джонатан, скъпи, защо не си вземеш куче? — бе попитала тя. Такъв смахнат въпрос само майките можеха да задават. Но в него имаше нещо мило и дори правилно. Изведнъж Джон почувства копнеж за нещо истинско, вярно и сърдечно. Едва не разказа на майка си за караницата с Трейси, но твърде много се срамуваше от останалото си държание.

И така, като изобщо не очакваше Трейси да му се обади, той я беше потърсил, с желание да се извини. Зарадва се, когато тя му се стори щастлива да го чуе и се зарадва още повече от срещата, която му бе уредила. Джон смяташе, че приятелката му наистина му беше сърдита и бе готов да направи всичко, за да се помирят. Макар водовъртежът от сексуални занимания да му бе харесал, и да нямаше намерение да се отказва от него, Джон знаеше, че се нуждаеше от Трейси като приятелка. Освен това тя беше единствената, която знаеше кой бе той в действителност сега. А обещанието за тази мацка Мис Вселена звучеше твърде хубаво, за да бъде вярно, но Джон дори не беше нервен. Той носеше билетите за концерта в джоба си, една от новите си ризи „Армани“ и вълшебното сако, което изглежда вършеше цялата работа. Не се беше бръснал от понеделник и знаеше, че изглежда добре, защото, въпреки че все още да нямаше увереността да седне в бара, на минаване покрай него няколко жени се бяха обърнали, за да го огледат.

Както и да е, с Трейси обратно на борда, увереността му се беше възвърнала. Беше му се сторила толкова ядосана в „Джава, Колибата“, макар да не бе сигурен защо, но срещата в кабинета й му бе вдъхнала увереност. Не му се извини или нещо подобно, но може би уреждането на тази среща бе нейният начин за помиряване. Трейси не я биваше да греши. И Джон нямаше нужда да чува реплики като „Съжалявам за този ПМС епизод“ или „Жалко, че си излях гнева от Маркъс върху теб“, за да се сдобрят. Тя се държа нормално — не, дори по-мило от нормално, — когато той взе билетите. Дори бе одобрила тоалета му и беше оправила яката му, преди да го изпрати. Значи всичко бе наред.

Джон не се интересуваше особено от „Рейдиохед“ — всъщност, освен „Карма Полис“, не можеше да си спомни някога да бе слушал някакъв техен запис. Но Трейси го беше информирала за страстта на мацката Мис Вселена към Том Йорк и Джон съжаляваше единствено, че не бе успял да гледа Ем Ти Ви, за да усвои някои от жестовете на Йорк. Щом можеше да копира Джеймс Дийн, със сигурност би могъл да имитира Том Йорк. Това момиче — за един ужасяващ момент Джон не можеше да си спомни дали беше Алекзандра или Алисън, но после му хрумна, че може да я нарича Али за по-сигурно, — трябваше просто да се примири с Джеймс Дийн, подобно на останалите. Той се усмихна лукаво и поклати глава. В известен смисъл, беше истински късмет, че по-рано не знаеше, че е толкова лесно; ако знаеше, сигурно нямаше да завърши гимназия.

Седна на една маса в бистрото, поръча си бира и когато му я донесоха, започна да отпива големи глътки и да чака. Нямаше часовник за информация, но знаеше със сигурност, че е закъснял. Колко ли щеше да закъснее тя? За момент се запита дали не бе сбъркал ресторанта или дали Трейси не му е дала грешна информация. Но не, това беше мястото и какво толкова, по дяволите: ако Али не се появеше, той просто щеше да се обади на Рут или дори на Бет и да й каже, че е спипал страхотни билети и да я покани да отиде с него. А ако не успееше да се свърже с нито една от тях, можеше наистина да отиде на бара. Там сигурно имаше други момичета, влюбени в Том Йорк.

Отегчен, той взе менюто. Обичайния асортимент: чудни бургери, пържени картофи, печено пиле. Точно оставяше менюто обратно на масата, когато я видя. Стоеше в другия край на заведението и се оглеждаше. Не беше мацката Мис Вселена. Беше много повече: беше ангел. Джон моментално разбра, че това беше жената, с която го бе уредила Трейси, и я благослови от цялото си сърце. Всички мъже и жени в ресторанта се заковаха, за да я погледнат.

И тогава, сякаш насън, но също така неумолима като собствената му смърт, тя пое бавно към него. Беше висока и с изключение на раменете си, беше много тънка. Краката й започваха от земята и продължаваха безкрайно. Косата й беше неописуемо сребристоруса и Джон би дал живота си, за да я погали.

Спокойно, каза си той. Нито Том Йорк, нито Джеймс Дийн би мигнал дори, ако тя се присъединеше към него. Всички заръки на Трейси минаваха през ума му. Джон стисна чашата си и се насили да поеме още една бавна глътка, за да се подкрепи.

— Ти трябва да си Али — подхвърли той, когато момичето стигна до масата.

— Алисън — отвърна тя. Очите й пробягнаха по него и Джон усети как го претегля. — Ти трябва да си Джони.

Той кимна, защото беше най-добре да не говори, докато не овладееше отново гласните си струни. Тя беше зашеметяваща и в кожата й имаше нещо, което му напомняше за съвършено гладкия блясък на екрана на новия му лаптоп. За какво се разговаря с богиня? Откри, че си беше глътнал езика, както някога в коридора на „Майкро/Кон“ пред Саманта. Господи, не можеше да си позволи рецидив сега, когато мацката Мис Вселена седеше срещу него. Всеки момент щеше да се издъни и да я попита дали й харесваше да работи в „Таймс“ или дали е завършила журналистика, или каква зодия е, когато си спомни, че не биваше да говори много. Раздвижи челюстта си в подобрения вариант на Джеймс Дийн, вдигна чашата си и отново отпи. Този път щеше да изчака противника.

И добре направи. Защото макар Алисън да бе свикнала на десетки — не, на стотици — мъже, които се опитваха да я впечатляват и забавляват, тя не беше свикнала на друго мълчание, освен на онова, което сама поддържаше. Когато тя проговори, кокалчетата на ръцете му вече бяха побелели, но това му даде възможност да успокои дишането си и да се върне към програмата.

— Ти какво правиш? — попита тя.

— За кое? — отвърна той и очите й премигнаха. После почти се усмихна. Устните й, които бяха съвършени затворени, бяха още по-желани отворени. А зъбите й! Десет хиляди зъботехници мечтаеха да направят макет на такива зъби, за да ги показват на бъдещите си пациенти.

Поговориха малко и тя се поинтересува за работата му, за семейството му, каква кола кара и куп други неща напосоки. Но докато разговаряха, Джон осъзна, че се беше научил да играе глупавата игра, така че можеше да премине постоянно на жени като Алисън. Защо да ти трябват някакви други жени, ако тя искаше да обвие ръце около теб, да притисне тези устни до твоите, да ти позволи да докосваш всеки квадратен сантиметър от съвършенството си?

Докато Джон седеше срещу Алисън в приглушената светлина на бистрото, покриваше успешно въпросите й, но не можеше да свикне с красотата й. Това беше най-доброто му попадение досега.

И тогава се приближи сервитьорката, за да вземе поръчката им за вечеря. За момент Джон реши просто да пренебрегне момичето, което бе само бегла сянка на красотата на Алисън. Но нещо вътре в него заговори. Той беше на автопилот! Джон откри, че поема шумно дъх и се обръща към Алисън.

— Няма ли тя най-красивите очи, които си виждала някога? — попита той.