Оливия Голдсмит
Лошо момче (27)

27

Тихи разговори изпълваха малайския ресторант. Сервитьори и сервитьорки се носеха напред-назад между кухнята и салона с огромни подноси. Джон седеше на масата в ъгъла със Саманта. Беше заел позата на Джеймс Дийн от „Бунт без причина“ и тъкмо завършваше напрегнатия си разказ.

— Никога не съм го разказвал на друг досега — каза той, после замълча. Играеше си нервно с Пец-автомата с кучето Гуфи. Ушите му шляпаха в кръг. Сега какво, запита се Джон. В името на смелостта, беше решил да съчетае две от нарежданията на Трейси: измисли някаква трагедия и същевременно я разказа като тайна, споделена единствено със Саманта.

Нейното съчувствие, съвсем уместна реакция на неговата история, го изпълни с презрение. Предположи, че се дължи на факта, че я изпързаля с лъжата. Но ако разкажеше на някой непознат, че е мормон или сирак, или че рожденият му ден е на Деня на независимостта — всъщност беше на трети декември, — нямаше да има причина да не му повярват. Да излъже Саманта не беше много трудно. Тогава защо изпитваше чувство за превъзходство?

Нещо друго тревожеше Джон: колкото повече лъжеше, толкова по-лесно ставаше. И толкова повече се чудеше дали нещо, което някой казваше, бе истината. Ами баща му? И той ли го бе лъгал през всичките тези години, както беше лъгал майка му? Джон замълча и се загледа в масата.

— Просто не мога да си простя как се подведох за теб — обади се Саманта. — Искам да кажа, бях те забелязала, но някак ми се струваше, че си… — Тя направи пауза и Джон се запита кой вариант на думата тъпак смяташе да използва. — Е, просто си въобразявах, че си много различен — завърши тя.

Той кимна и изпълни съвършено свиване на рамене Джеймс Дийн.

— Да. Много хора не виждат истинската ми същност. — Въздъхна и се загледа в Гуфи. — Брат ми наистина обичаше „Пец“. — Вече беше решил, че най-добре да не говори много. В противен случай само щеше да развали работата или да трябва да лъже и да помни какво е казал. Може би затова мъжете като баща му постоянно сменяха жените: лъжите ставаха твърде объркани, а истината бе неприемлива, затова човек просто започваше отначало.

Саманта чу въздишката и откликна с по-голямо внимание.

— За какво мислиш? — попита тя. — Можеш да ми кажеш. — Очите й го умоляваха. Излъжи ме, подканяха го те. Разкажи ми нещо драматично, нещо, което ме прави довереница на драмата. — Какво стана после? — поинтересува се Сам, като се наведе напред.

— Той беше отзад на мотора ми… и аз излетях. По мен нямаше драскотина, но той… — Джон замълча за по-силно въздействие. — Той загина. — Остави мълчанието да възцари отново за няколко минути, докато той съзерцаваше кухнята и раздвижваше мускулите на челюстта си колкото можеше по-видимо. Боже, до края на разказа челюстта ми ще стане като на Джей Лено. Реши, че трябва да завърши историята. — Винаги съм се чувствал отговорен, но оттогава насам, просто не се плаша от нищо.

Сам кимна с глава.

— Мисля, че разбирам — прошепна тя, което беше хубаво, защото Джон определено нищо не разбираше. Каква глупост! Жените наистина харесваха тези идиотщини.

Хубавата млада сервитьорка-азиатка се приближи до масата им. Джон откъсна очи от Сам и, с очевидна изненада, улови ръката на сервитьорката.

— Няма ли тя най-красивите очи? — попита той Сам, като се усмихна на момичето. Когато видя изражението на Саманта, разбра, че е уцелил шестицата.

На следващата сутрин Джон вървеше по коридора в „Майкро/Кон“, като се чувстваше доста наперен. Беше включил радара си за Саманта, когато в далечината забеляза позната на вид жена. Снощи спа у Сам и макар да не изминаха цялото разстояние, според Джон не биваше да се мръщи на превъзходното обслужване по френски. И някак усещаше, че оралният секс беше нейното встъпление към истинското нещо. Това беше нейният начин да му покаже, че не е от момичетата, които отиват докрай още на първата среща.

Сам беше много сладка и всеотдайна — учудващо за толкова преуспяваща и утвърдена в работата жена, — но вероятно Джон не биваше да се изненадва. Установяваше, че сексуалната същност на жената се вижда задължително от обществената й личност. Докато разсъждаваше над този въпрос, той не сваляше очи от жената, която бе забелязал в далечината. Докато не осъзна коя беше.

— Каръл! — извика Джон. Това беше Прекрасното момиче от летището! Не беше ли споменала нещо, че „Майкро/Кон“ й е клиент?

Тя се обърна и в същия миг Джон направи всичко възможно, за да възстанови хладнокръвието си. Със сигурност не биваше да крещи името й. Сега нямаше да се втурне към нея или нещо подобно. Ако тя го изчакаше, може би просто щеше да се престори, че я подминава. Наоколо нямаше никакви умоляващи момичета, които да се обръщат и да го зяпат. Лош късмет.

Понякога му се струваше, че никога няма да се научи. Но Прекрасното момиче, Каръл, щом го видя, се приближи бавно и Джон забеляза как по лицето й се изписа, че го е познала. Той бе заел друга от своите пози Джеймс Дийн; този път беше стойка от „Бунт без причина“. Мразеше мисълта, че тя го помнеше като идиот, че я беше извикал по име, и че Каръл сигурно осъзнаваше, че той работи тук, но искаше завоеванието. Може би можеше да представи предишния си гаф да прилича колкото е възможно повече на сериен убиец, но без генетична обремененост. Да бъде опасен, но въпреки това достатъчно уважаван, за да работи тук, в действителност можеше да го направи по-приемлив кандидат. Може би всичко бе за добро.

Каръл го огледа от главата до петите.

— Самолетът, нали? — попита тя. Той запази безизразната си физиономия. Нима беше толкова лесно? Не. Защото тогава очите й се разведриха и тя добави: — О, багажът.

Е, добрата обида беше най-добрата защита. Джон успя да се разсмее.

— Да. Изгубих багажа си, а ти чувството си за хумор. — Замълча. — Хей, ти изобщо не разбра шегата за психопата — подхвърли той, като направи жест с ръка, за да покаже, че шегата е прелетяла над нея.

За негова изненада, тя се изчерви.

— Съжалявам, сигурно бях малко напрегната. Не обичам да летя. Но… ти изглеждаш… различен.

Джон сви рамене.

— Може би заради ботушите — заяви той, а тя се вторачи в краката му.

— Тук ли работиш? — попита Каръл. — Не разбрах, че работиш тук. Ти каза ли ми?

Джон видя как момичето се отпусна. Усмихна се. Очевидно бе решила, че той не е някакъв маниак, който живее в гората и очаква следващата си жертва. Или ако беше, поне бе маниак с превъзходна здравна застраховка.

— Понякога съм тук — каза истината Джон. За пръв път представянето като мъж с работа през деня можеше да се окаже в негова полза. Той се усмихна. Трябваше да признае, че започваше да схваща. Трябваше само да се опитваш да отгатваш мислите на жените. — А ти какво правиш тук?

Каръл се усмихна.

— Не мога да ти кажа това — прошепна тя.

Джон сви рамене. Изгубил бе няколко точки, като попита, но всъщност не го беше грижа. В края на краищата, имаше среща с Рут утре, друга със Саманта в края на седмицата, а Бет продължаваше да звъни. Ако не престанеше скоро, вероятно трябваше отново да спи с нея, просто за да освободи линията си. Едва не се усмихна при тази мисъл, но вместо това погледна Каръл. Не беше само хубава; беше и умна. И работеше в „Майкро/Кон“. Сигурно щяха да имат много общо помежду си. Джон се запита какво ли би било да бъде с жена, която разбира работата му и значението й. Дори Трейси не я разбираше. Усмихна се по-широко на Каръл.

— Можеш ли да ми кажеш дали ядеш? — пошегува се той.

— Да ям? — учуди се тя. — Разбира се, че ям.

— Можеш ли да ми кажеш дали ще ядеш с мен?

Тя му се усмихна на свой ред.

— Разбира се, че ще ям с теб.

А после ще ме целунеш, а след това вероятно ще спиш с мен, помисли си с надежда Джон. Ухили се. Това беше много по-интересно от „Пърсифал“.

— Къде? — попита тя.

— Не мога да ти кажа това — прошепна той, а момичето се разсмя. — Ако ти кажа, те ще ме открият и ще ме убият.

— Гадно, нали? — подхвърли тя и Джон осъзна, че флиртуваше с него. Ах, флиртуваше. Огледа Каръл. Беше по-забавна от Сам и вероятно по-забавна, отколкото щеше да бъде Рут. И беше много, много хубава. Но не толкова прекрасна, колкото си я спомняше.

Джон седеше на ъгловата маса във „Вито“ на Девето авеню и Мадисън с Рут, алпинистката. Салонът беше с приглушено осветление и на всяка маса горяха свещи в миниатюрни стъклени лампи. Току-що я беше въвел в своята задължителна драматична тайна само на теб съм разказвал история.

— Какво стана? — попита без дъх Рут.

— Бях близнак — започна Джон. — Но брат ми се самоуби. Бях по-добър в училище, по-добър в спорта, повече ми вървеше с момичетата. За мен, това никога не е било въпрос на съревнование, но сигурно той просто не е могъл… да се състезава. Винаги съм се чувствал отговорен. — Замълча за момент, изненадан, че действително изпита част от болката по загубения си въображаем близнак. Сви рамене. — Е, оттогава просто не се плаша от нищо.

— Наистина ли? — прошепна Рут и той видя как състраданието разцъфва по лицето й.

Когато закръглената им руса сервитьорка се приближи до масата, Джон й попречи да вдигне чинията му, като постави ръка върху лакътя й.

— Няма ли тя най-красивите очи? — попита той Рут.

Джон се облегна на парапета. Беше заел ъглово сепаре в „Джава, Колибата“, но не беше сам, в очакване на Трейси. Беше с Дори, американо-азиатската сервитьорка, с която се бе запознал на срещата си със Саманта.

— И какво стана? — попита го момичето така, сякаш цялото й съществуване зависеше от следващите му думи.

— Мотаехме се на някакво упражнение по стрелба в мишена — отвърна той. — Аз съм страхотен стрелец и той ме предизвика да стрелям в цигарата в устата му. Знаеш ли, въпреки че бях само на четиринайсет, а той ми беше баща, казах не. Той се разсърди, но дори тогава отказах. — Извади „Пец“ във формата на добрия призрак Каспър и й го предложи, сякаш беше Легиона на честта. После продължи: — Тогава се похвали на всички мъже, на приятелите си, за моя мерник и се обзаложи с тях, че мога да го направя. Голяма работа стана. След като се изхвърли така… ами, трябваше да опитам… и му отнесох устата. Буквално. Беше нещастен случай, разбира се. — Въздъхна дълбоко. — Но винаги съм се чувствал отговорен. Оттогава насам, просто не се плаша от нищо. — Изпусна още една дълбока въздишка, после извърна глава към прозореца, сякаш баща му бе навън на тъмния паркинг.

Моли се приближи до масата, за да им поднесе вечерята. След като плъзна горещото плато по масата и подаде на всеки от тях чиния, Джон сграбчи ръката й. Вдигна очи към лицето на Моли.

— Няма ли тя най-красивите очи? — попита той момичето си.